руския

Стари славянски ръкописи се съхраняват в различни страни по света - Австрия, Анг лия, Гърция, ГДР, ФРГ, Италия, Унгария, Норвегия, Франция, Швеция и др. Най-много са те в България, СССР, Югославия и Румъния, дето предимно са били и създавани. Много са те и на Света гора (Атон) в разните тамошни манастири, главно в славянските манастири Зограф, Хилендар, Панте леймон (Русик). Характерно за Света гора е, че може би повечето съхранени ръкописи са писани там. Света гора е голям скрипториум на ръкописната книга през Средновековието, ценно хранилище и днес на древни ръкописи, найвече гръцки и славянски. И поради това уче ните отдавна обръщат внимание на тази кни жовна съкровищница, отиват там и събират градиво за свои публикации - исторически, литературоведски, богословни, палеография и и др. Ценността на славянските ръкописи също е забелязана, те също са привличани за найразнообразни изследвания. И понеже много рано е забелязана тази ценност, рано е замислено и тяхно по-подробно или по-кратко описание. Отначало описанията са спорадични и твърде частични в зависимост от вре мето, с което учените са разполагали, когато са били там, и по-важно - в зависимост от своите преки научноизследователски замисли и конкретни задачи. В това отношение най- добре е представена в науката ръкописната сбирка на Хилендарския манастир (описите на Сава Хилендарец, 1897 г., и на проф. Д. Богданович, 1978 г.). Със зографските ръко писи са работили нашите учени Йордан Иванов, А. Попстоилов, Ст. Аргиров и др. Безспорно славянските ръкописи в сбирката на руския светогорски манастир „Пан- телеймон" са били повече, отколкото сега 1. За съжаление, въпреки че преди две- три години е предаден том първи от описа на зографската сбирка, подготвен от Хр. Кодов, Б. Райков и Ст. Кожухаров, той все още не е отпечатан. 156 са запазени там. За сегашното състояние на сбирката узнаваме от книгата на проф. Антоан-Емил Тахиаос „Славянски ръкописи в манастира, Св. Пантелеймон" (Русик) на Атон" (Солун, 1981, на английски език). След увода към книгата (с. 7-17), в който е проследена историята на манастира, научният интерес към него и по-специално към съхраняваните там ръкописи (В. Барски, В. И. Григорович, К. Д. Петкович, Антонин Капустин, арх. Леонид Кавелин, Сим. Аврамович), се при стъпва към описанието на самите ръкописни книги - за съжаление останали само 74 - от XIII в. до средата на XIX в.: български, руски, сръбски. Трябва да се каже, че не вси чки ръкописи от сръбска редакция са писани от книжовници-сърби; част от тях са дело на български книжовници, които заедно със сръбските книжовници през епохата на тур ското робство си изграждат обща езиковоправописна система. Това важи особено за XV-XVI в., когато тази практика се раз ширява и обединява поробените два братски народа. Тя е изградена въз основа на прин ципите на Ресавската книжовна школа, която на свой ред възхожда към тради циите на Евтимиевата Търновска книжовна школа. За всеки ръкопис проф. Тахиаос дава вън шна характеристика - време на написване пергамент или хартия, брой и формат на ли стовете, редакция. След това говори за осо бености на писмото и езика, научна литера тура, посветена на даден ръкопис, и др. Из следователските наблюдения на автора имат различен характер при разните ръкописи - при едни са по-подробни, при други - по кратки. Впрочем това зависи до голяма сте пен от самия ръкопис, от неговия жанр, обем преписки и пр. Често пъти дава извадки от поместените произведения или отбеляз деня на чествуването на славянски свет (Кирил Философ, архиеп. Сава, Симеон Н ман, княз Лазар, руските князе Борис и Гле княгиня Олга, Теодосий Печорски и да Посочва имената на някои книжовни преписвачи, манастирски игумени, дава пре писки от книгите.

Днешната духовна ситуация, изявила необходимостта от абсолютния характер на моралните ценности, ни изправя пред проблема, в състояние ли е безрелигиозният хуманизъм да заобиколи опасността от етическата неутралност, да преодолее релативизацията на нравствените норми (последиците от която нашият век най-остро почувства)? В търсенията на отговор се обръщаме и към Достоевски, измъчван от същите „проклети въпроси"; обръщаме се и към духовната проблематика на „руския сребърен век“, където сблъсъкът на естетизма с морализма - линията на Ницше и линията на Достоевски, още по-ярко откроява превеса на нравствените теми в руския идеализъм от ХХ в. Те се концентрират около съдбата на човека, поставен пред избора между старата вяра (така разклате на след смъртта на Бога", провъзгласена от Ницше) и нови митологии, ново идолопоклонство. Дали наистина човекът, както твърди Николай Бердяев, е така устроен, че може да живее само с вяра - или в Бога, или в идоли и кумири, и следователно моралните му действия ще са винаги ръководени от извънморални мотиви, а действието на „неподплатения" от някакво висше начало морал е фиктивно? Кръгът от проблеми, очертан от руските мислители Идеалисти, неминуемо се докосва до голямата тема за отношението между Кант и Достоевски върху плоскостта на морала. Отноше ние, което след паралела „Ницше - Достоевски" фокусира пробле матиката на руския културен ренесанс. Особено значимо е то за философите Бердяев и Шестов, за Николай Лоски, за мислителите с кантианска и неокантианска ориентация Арон Щейнберг и Сергей Хесен и др. Съпоставката между Достоевски и Кант е с изявено присъствие и в творчеството на литераторите философи от периода на религиозното възраждане на Русия. Моменти от тази съпоставка ще възкреси настоящият текст със съзнание за значението и при осмисляне на света, в който живеем.