Книжка-9

B края на шестдесетте и началото на седемдесетте години в историята на съвременното литературознание започва да се осъществява една радикална смяна на научната парадигма. С поя вата на рецептивната естетика, преминала по-късно в естетика на въздействието, и с възраждането на традиционното за немското литературознание херменевтично направление от линията Шлаермахер - Дилтай - Хайдегер - Гадамер, преструктурирано в направлението на литературната херменевтика на Ханс-Роберт Яус, интересът на литературоведа все по-силно се насочва към онази пресечна точка на художествения процес, където се срещат традиционните проблеми на поетиката, детайлно разработени от силния по онова време структурализъм, и проблемите на социалното въздейст вие на художествената творба в нейното реално комуникативно пространство. Възниква една принципно нова научна ситуация, която изисква обособен и адекватен понятиен апарат, доколкото разработеният до момента категориален апарат трудно улавя именно принципното единство на структурните и рецептивно-въздействените аспекти на художествения акт. Това впрочем личи и от конкретната история в развитието на рецептивната естетика. В първите десет години на своето съществуване, дори когато описва строежа и функциите на художествената комуникация, тя предпочита да си служи утвърденото за момента понятие за текста. Но за разлика от ха рактерните за структуралистичното литературознание аспекти на текстовия анализ тук започват да се проявяват нови, свързани потенциалната възможност на текста да бъде програма на рецептивния акт" според израза на Дитер Шленшедт. В късо време е проанализирана цялата гама от условия, в които текстът попада, както влиянието им върху спецификата на въздействения акт, разликите между рецепцията на нефикционалните и фикционалните текстове, спецификата на обществената комуникация и т.н. Слабо място тези изследвания обаче си оставаше проблемът за т. нар. продуциране на текстове, слабост, която в никакъв случай не можеше да се компенсира от общите уговорки за някакво влияние на комуникативната парадигма върху процеса на формирането на текста.

Πричините стихознанието да получи продуктивен тласък от структурната лингвистика са няколко, но една от тях се състои в това, че се развиха идеи, които се превърнаха в научен инструмент за разделяне на две равнища в областта на изследването на стиха - на абстрактно и на неабстрактно равнище. Да се отговори на въпроса, кои бяха тези идеи, какво название получиха двете равнища в различните концепции за стиха и как беше представено взаимодей ствието между тях, означава да се характеризира движението в проблематиката на стихознанието от 20-те години на ХХ в. до днес. Въпросът, който ще ме занимава тук, предполага по-скромна цел. Бих го формулирала така: Ако се направи опит да се напуснат концептуалните рамки на структурната лингвистика, дали ще бъде възможно да се използува идеята за разделянето на двете равнища B рамките на друга концепция за стиха? Въпросът се натрапва сам поради факта, че за да отстои качеството си на научна област, изследването на стиха трябва да поставя под съмнение собствените си постулати, а това просто не е възможно отвътре, в рамките на приетата концепция. Необходимо е да се излезе отвън. Но се оказва, че прекрачването на границата не е така лесно, както изглежда на пръв поглед. Ако пък се прибегне до идеи отвън" (да продължа пространствената аналогия), тяхното пренасяне вътре" няма да раздвижи границите. Казано с други думи, по какъв начин стихознанието като някакъв вид дейност ще успее да преодолее самоизолацията си от други дейности, като например интерпретацията, която предполага представата, че съществуват повече от едно значение или четенето като дейност, която създава от текста литература? Или като научна дисциплина - как ще отговори на възражението, C че критерий за точност не съществува?

Методите, с които се изследва литературната еволюция, са твърде разнообразни: чрез наблюдения върху творчеството на представителни автори, кръгове, групировки или върху композиционните, стилови и пр. особености на репрезентативни за проучвания период творби; чрез проследяване на измененията в употребата на различни тропи, рими, размери на стиха и т. н.; чрез анализ на появата на нови типове литературни герои и начини на тяхното изграждане; чрез проучване на промените в литературния вкус на читателите и съответните рецептивни стратегии, използувани от писателите. Анализът на измененията в жанровете е също един от тези методи, който не само предоставя изгодна наблюдателна позиция, но и позволява да бъдат обхванати повече параметри на промяната.

Историко-логическите тълкувания на Елин Пелин лежат между два полюса: той е писател на физическото („Неговото творчество е плод на непосредствено, непревзето и неподправено отношение към селския живот." - Б. Ангелов, 1912 г.); той е писател на метафизическото („Той е поет, само поет. ... Дарбата на художни ка се състои в това: да изрази смисъла на неизразимото, на вечното, на бога." - Д. Кьорчев, 1922 г.). Най-продуктивно е диалектическото снемане на двете противоположности: разглеждането на Елин Пелин като езиково-художествено явление („Реализмът на Елин Пелин е никнал не само на тая вековна битово-селска народна поч ва, а и на идейните веяния на времето отпреди войните." - Ив. Мешеков; „характерното елинпелиновско усвояване на света, в което трайно и неделимо се съчетават предметност и лиризъм" - И. Панова; прозата на Елин Пелин като синтез на селската проза от края на века и модернистичното отношение към селото, повестта като жанров модел на света в „Гераците" -Н. Георгиев и др.).

Οще от времето на Ал. Веселовски е известно, че изграждането на представата за литературата като процес, като развитие на нещо относително постоянно може да се строи върху съпоставяне на различни варианти от някои устойчиви образувания, каквито са сюжетите и мотивите. Те предлагат интересни образци, в които някакъв архитип или инвариант се реализира в разнообразни значими конкретизации. Сюжетите с престъпления отдавна присъству ват в човешката словесност, те са изграждани от различни мотиви и съдържат различни представи за това, което се възприема като престъпление, различни са конкретните авторски подбуди, които определят отношението към тях, различен е и отпечатъкът, който времето полага. Същевременно те съдържат нещо неизменно грубото, обикновено кърваво погазване на някакъв неоспорим за епохата закон.

B 1910 и в 1911 г. Пенчо Славейков публикува две необичайни по форма поетически антологии: „На острова на блажените" „Немски поети". Както е известно, те са съставени от подбрани стихотворения и характеристики: първата на въображаеми лица, втората на автентични творчески личности. Аналогичната им, оригинална форма е плод на сходен замисъл. Според онова, което твърди съставителят в предговорите, всяка една от сбирките представя на читателя строго индивидуален подбор от чужди поетически образци в български превод.

Днешната духовна ситуация, изявила необходимостта от абсолютния характер на моралните ценности, ни изправя пред проблема, в състояние ли е безрелигиозният хуманизъм да заобиколи опасността от етическата неутралност, да преодолее релативизацията на нравствените норми (последиците от която нашият век най-остро почувства)? В търсенията на отговор се обръщаме и към Достоевски, измъчван от същите „проклети въпроси"; обръщаме се и към духовната проблематика на „руския сребърен век“, където сблъсъкът на естетизма с морализма - линията на Ницше и линията на Достоевски, още по-ярко откроява превеса на нравствените теми в руския идеализъм от ХХ в. Те се концентрират около съдбата на човека, поставен пред избора между старата вяра (така разклате на след смъртта на Бога", провъзгласена от Ницше) и нови митологии, ново идолопоклонство. Дали наистина човекът, както твърди Николай Бердяев, е така устроен, че може да живее само с вяра - или в Бога, или в идоли и кумири, и следователно моралните му действия ще са винаги ръководени от извънморални мотиви, а действието на „неподплатения" от някакво висше начало морал е фиктивно? Кръгът от проблеми, очертан от руските мислители Идеалисти, неминуемо се докосва до голямата тема за отношението между Кант и Достоевски върху плоскостта на морала. Отноше ние, което след паралела „Ницше - Достоевски" фокусира пробле матиката на руския културен ренесанс. Особено значимо е то за философите Бердяев и Шестов, за Николай Лоски, за мислителите с кантианска и неокантианска ориентация Арон Щейнберг и Сергей Хесен и др. Съпоставката между Достоевски и Кант е с изявено присъствие и в творчеството на литераторите философи от периода на религиозното възраждане на Русия. Моменти от тази съпоставка ще възкреси настоящият текст със съзнание за значението и при осмисляне на света, в който живеем.

Pазмисли на един аполитичен" еедно от по-ранните произведения на Томас Ман, бележещо етап в творческата му биография. Като духовна характеристика и база за сравнения на епохата трудът постоянно възбужда интереса на изследовате лите, предизвиквайки през годините силен и противоречив отзвук. Томас Ман се залавя с това съчинение, което „се опитва да си пробие път в гъсталака", през ноември 1915 г. и го завършва две години по-късно, непосредствено преди края на Първата световна война, когато самото време решава част от проблемите, поставени в него. Това обаче не пречи на писателя да издаде книгата през 1918 г. По думите на самия Томас Ман „Размисли на един аполитичен" са критикоесеистична работа, която обхваща актуални и парливи въпроси на съвремието, съчетано с основна ревизия на собствените му възгледи. В остро полемична форма авторът излага своите виждания за характера на изкуството, литературата, обществото, политиката и ги защищава срещу становище, което той смята тогава за преобладаващо в Европа и Германия. Писателят се чувствува изразител на убежденията на едно малцинство или на едно принудено да мълчи още преди избухването на Първата световна война мнозинство. Основният проблем, продъл жил да вълнува Томас Ман през целия му творчески път, е противоречието между духа и живота. „Духът е аполитичен, той е длъжен да създава, да твори, не да се пазари" - това е нравственият императив, вплетен в цялата творба, която заради изповедния си характер се превръща в открита равносметка със съвестта и отражение на духовната криза, засегнала обществото. Десетки години по-късно по повод на гледищата и оценките, застъпвани B „Размислите на един аполитичен" и в отговор на отправени му обвинения в не последователност Томас Ман отново отстоява възгледа, че цялото му творчество е непрекъсната верига от пораждащи се една от друга брънки, неподменими по функция и значимост за създаване на цялото. И неслучайно както през 1917, така и до самия си край той никога не изменя на немската си родина, на немския език и душевност, които за него са били винаги жизнена същност и съдба.

Свикнали сме да разглеждаме словото като явление на смисъла и правилно го отъждествяваме със смисъла. Но при това често забравяме за словото именно като за явление на смисъла, докато паралелно с отъждествяването, споме нато по-горе, е възможно и друго отъждествяване - на словото и явлението. Наи стина словото е толкова вътре в нас, колкото и извън нас, и ако сме прави, уважа вайки словото като събитие от нашия съкровен живот, то не трябва да забравяме, че то е нещо, което вече отдавна е престанало да бъде в наша власт и се намира в природата, откъснато от нашата воля. Докато все още имаме свобода над словото, то липсва, а веднага, щом възникне, изгубваме своя произвол. „Словото е като вра беца: изпуснеш ли го - няма да го хванеш" - поучава народната мъдрост. При това постоянно се забравя за тази принудителна страна на словото, особено от хората, съпричастни на науката, макар че народът като цяло не забравя за нея; забрава от такъв тип не може да премине безнаказано при отчитане на силата и могъществото на словото, което на свой ред води не само към теоретични грешки, a но и към обществени и лични простъпки, които понякога не могат да бъдат назовани другояче освен като престъпления.

Πоредният том на авторитетната Виенска поредица за славистични проучвания е посветен на 60-годишнината на Александър Моисеевич Пятигорски. Преди да се спрем на съдържанието му, ще отделим внимание на самата пореди ца, тъй като тя се представя за първи път на българските читатели. Алманахът започва да излиза от 1978 г. с периодичност две книжки годишно Това са солидни томове, чийто обем на надхвърля 300, а понякога и 400 страници. Освен статии и рецензии поместват се и библиографии, дискусии, неизвестни текстове от частни архиви, но като цяло структурата му е непостоянна. Алманахът се списва основно на немски, руски и английски език, а в отделни брое ве има и материали на чешки и на френски език. Публикуват се изследвания по въ просите на славянските литератури и езици, като акцентът все пак пада върху руската проблематика; интересите на алманаха обаче не се ограничават в парадиг мата „литература - език", а са насочени и към една по-широка културологична проблематика; тематичните броеве са по-скоро изключение. Сътрудничат му известни и авторитетни имена в русистиката от Европа и Америка. „Рейтингът му обаче дълго време скачаше и от сравнително постоянното участие на редица съветски автори, които стояха настрана от ортодоксалното марксистко литерату рознание, като А. Жолковски, Ю. Шчеглов, Ю. Лотман, И. Смирнов, А. Пятигорски - да не изреждаме цялата Тартуско-Московска школа. С годините повечето от тях емигрираха от СССР и имената им престанаха да се появяват по страниците на известните сборници „Труды по знаковым системам". За българските читатели, следящи тяхното индивидуално развитие,,,Виенският славистичен алманах" попълваше (и продължава) съществена празнина.