"Житие и страдания грешнаго Софрония" в светлината на историческата поетика

Известно е, че ранното Българско възраждане nротича като nостепенна секуларизация в някои области на духовния живот при пълна нееднозначност на формите, чрез които се реализира промяната през конкретната епоха. Скрито или явно, с по-бързи или едва забележими темnове утвърждаването на светското начало през този период в областта на културата и в частност на литературата се осъществява повече като ПРЕОСМИСЛИЕ, отколкото като КОНФРОНТАЦИЯ с традицията. Става дума за онази традиция, която идва по линията на официалнага книжнина, създадена на основата на средновековния религиозен универсум и която е израз на културни, социалпсихологически и идеологически форми на жюют. Казвам, че този процес се реализира повече като преосмисляне на духовното наследство, отколкото като противопоставяне, защото това се налага от исторически установилите се условия на обществен живот. Едва ли е необходимо да се припомня, че в условията на робската действителност християнската религия и църква са единствената "официална" институционва форма на духовен и културен живот, която обединява българската народност. И още нещо: при така създалата се ситуация преосмислянето на книжовното наследство се налага и от своеобразието на българското историческо развитие в тази насока, което по обективни причини не познава късното Средновековие като явление от европейски модел. Именно затова н<1 българска почва (в известна степен и н целия православен славянски свят) в книжовното дело липсва "изродения" средновековен символизъм, който според Хьойзинха се състои в самоцелно формотворчество, загубило значителна част от своето положително въздействие. "Когато функцията на символизацията - пише авторът -- или съвсем отсъствува, или се прилага някак си механически, тогава величественото здание на предустановените от Бога зависимости се превръща в некропол."1 Затова символът, алегорията през късното Средновековие се превръщат в самоцелна забава, тъй като предметът на святостта е заменен с нисшето. Съвсем естествено е в този случай Възраждането на Запад да се реализира и на основата на конфронтацията и противопоставянето в областта на културата и в частност - литературата. Ранното българско възраждане в лицето на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански не познава горепосочените явления, поради което в своята творческа дейност те се опират на традицията, дошла от времето на разцвет в тази област, като я трансформират съобразно историческите потребности.