Резюме
Не мисля, че определението на това, „що е литература“, е по-лесно от това „що е критика", и все пак историята показва, че вторият въпрос е задаван много по-често от първия. Работи като известното есе на Жан-Пол Сартър „Що е литература" не само не опровергават, но и доказват това. Защото те са написани с едно критическо съзнание, което по-скоро иска да покаже, че проблематичността на литературата е не по-малка от тази на критиката, отколкото да ни увери в това, че литературата е по-необходима от критиката. И наистина, колкото и да се поставя въпросът, „що е литература", той все пак изхожда от съществуването на литературата като една необходима и като че извечна духовна даденост на човека. Докато почти всеки разговор за критиката започва с това, нужна ли е въобще критиката, и ако е нужна, какво в същност е тя, какви са нейните функции и граници, какви са целта и задачите й, какви са средствата и възможностите й. И дали нейните функции и задачи, нейните средства и възможности са по-различни от тези на литературата? С други думи, е ли е тя нещо духовно автономно, различно от литературата, или е само досаден придатък, неизбежен, но не бог знай колко необходим спътник на литературата. И странното е, че тези антикритически настроения най-често са идвали от страна на онези, които най-много би трябвало да са поласкани от съществуването на критиката, тъй като тя в същност се занимава с делото им - идвали са от страна на писателите. Известното възклицание на Гьоте „Убийте това куче, той ерецензент" съвсем не се отнася до някакво лошо отклонение от критиката, но по-скоро съдържа един доста чест за писателите скептицизъм по отношение на критиката. И странното е, че това възклицание се е отронило от устата на писател, който при цялата органичност на творческия си талант, при цялата спонтанна сила на своето вдъхновение не е сляпа „пееща птичка", а творец с ясно интелектуално съзнание за същността и функциите на литературата, със способност за логическо обосноваване на изкуството, с други думи - с критически способности, един от онези творчески духове, у които художническо-творческото и критическо (а дори и научно познавателно) начало са в щастливо съжителство и равновесие. Малцина са наистина писателите, които и открито признаваха голямото и равноправно присъствие на критиката в литературата, като Томас Ман, макар и да не са малко онези писатели, които в еднаква степен бяха ярки и като критически, и като творчески духове - в нашата национална традиция такива са Ботев и Пенчо Славейков, Гео Милев, дори дядо Вазов, когото сме склонни да считаме по-скоро за напълно органичен, отколкото за интелектуално-рефлексивен талант.
