страдания

Изследвачи като Б. Пенев, а в по-ново време П. Динеков и Г. Гачев маркират сходството на „Житие и страдания" с някои просвещенски литературни форми и като по правило не мотивират твърденията си. П. Зарев например пише за „приближаване... повече до плутовския роман, отколкото до средновековната житийна литература". Е. Георгиев смята, че „произведението получава смисъл. .. на един типичен просвещенски роман с дълбок обществен резонанс и ярка възпитателна цел "3. Задачата на тази статия е да направи опит за разгръщане на споменатите констатации, да потърси смисъла и формите, в които се реализира забелязаното подобие, да се разкрие типологическият му характер. Излиза се от презумпцията, че по този начин се създава възможност за доуточняване на мястото на Софроний в развитието на българската литература. При разглеждането на „Житие и страдания" погледът на литературния историк винаги е привлечен от поп Стойко - единствения постоянен герой в творбата, всички други са епизодични. М. Арнаудов го характеризира така: „Добротата е основното вътрешно качество на този свещеник, роден сякаш тъкмо за наложеното му от случая звание. "4 По-надолу той се спира на неговата „християнска търпеливост“, „беззлобие“ и „чувство за дълг“. По подобен начин възприема героя и Б. Пенев. Успоредно с тези качества, а на места дори доминиращо е и едно друго - способността на героя да се приспособява към обстоятелствата, за да се „самосъхрани" 5.

Измина едно столетие от излизане книгата на видния френски славист и общественик професор Луи Леже (1843-1923) - La Bulgarie" (Paris, 1885), върху страниците на която се появил първият превод на западноевропейски език (след руския от 1877 г.) на епохал ното произведение на българската възрожденска литература „Житие и страдания грешнаго Софрония" - Mémoires de léveque Sofroni 1. Със своя обществен аспект, отразил в своеобразно съчетание индивидуалното - Соф рониево, и общонародното - българско, и самобитните езикови изобразителни черти Жи тието" на Софроний може да бъде окачествено като една от най-оригиналните творби в ця лата българска литература от времето на Възраждането до днес. Без да бъде политически памфлет, автобиографията на Софроний съдържа в себе си бед всички елементи на произведение, ярко рисуващо безотрадната картина на живота и ствията на българския народ под двойното -национално и духовно - робство и угнетяване през втората половина на XVIII столетие. Въпреки отсъствието в нея на предвзети полити чески и обществени тенденции Софрониевата автобиография въздействува върху читателя съе своето безхитростно повествование, по-убедително от всеки публицистичен трактат. Силата и степента на емоционалното й и познавателно въздействие се крие в нейната безизкуст веност, в изобразяването на всевъзможни епизоди и ситуации из живота на Софроний и заобикалящата го действителност, написани от натура. Непреходната ценност на „Житието и заслугата на Софроний като негов създател се заключава в това, че той със своето перо на увлекателен разказвач - съвременник и очевидец на описваното -със средствата на все още неоформения литературен български език, съумял исторически и жизнено правдиво реалистично да нахвърли затрогващата картина на преживяното от него ведно с българското му паство. От него като мемоарист е било възвърнато към живот в неподправен вид отдавна отминалото, запазило своята актуалност и заостреност до наши дни. Особено впечатляващо са изобразени буреносните събития на бунта на непокорния султански васал Пазвантоглу, връхлетели земите на Софрониевата епархия в края на XVIII столетие. Характеризирайки в историко-литературен план Софрониевата автобиография, големият български литературовед и автор на статията „Автобиографията на Софроний Врачански" Боян Пенев заключава: „Житието на Софрония ни дава онова, което не може да ни даде една суха историческа монография... Това не е мъртъв документ. ... Посредством нея ше можем да се вживеем в историческата епоха, да добием впечатление от нея. Тук именно е най-голямото значение на Житието.

Въпреки протеклите десетилетия съдбата на Софрониевия сборник с текста на „Житие и страдания грешнаго Софрония" от стъкмяването му в Букурещ в 1805 г. постъпването в книгохранилището на московския професор историк и библиофил Михаил Петрович Погодин все още остава неизяснена докрай. Книгата е велик странник и пътищата на нейната одисея се откриват понякога твърде мъчно. Тази истина отнася и до ръкописния сборник на Софроний Врачански с неговото „Житие", странствуванията на който го довели до библиотечните полици в древнохранилището" на Погодин и накрая - в Ръкописния отдел на Императорската публична библиотека Петербург (днес Държавна публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин"). B Поместеното в Софрониевия сборник от 1805 г. негово животоописание е получило известност за пръв път (въпреки намирането на сборника вече в Русия) в публикацията на Г. С. Раковски в белградския вестник „Дунавски Лебед" (октомври-декември 1861 г.). Според „Забележки" към началото на публикацията на „Житието" преписът му е бил „съобщен" на Раковски от известния руски славист и университетски професор в Казан и в Одеса Виктор Иванович Григорович (1815-1876), „найшел и приписал" го „в Рускыты архивы "5. За „той-зи драгоцен пямятник", щастливо попаднал в ръцете на Раковски, той веднага известил с писмо от Белград (от 1. VIII. 1861 г.) постоянния дописник на „Дунавски Лебед" в Цариград Йосиф Дайнелов. Преценил правилно обществено-литературната стойност на Софрониевия животопис, Раковски побързал да помести началото му в брой 55 (от 17. Х. 1861 г., с. 220) на издавания от него вестник „Дунавски Лебед". Тази дата става рожден ден на Софрониевата автобиография в българския печат и в аналите на българската литературна история.

Изследователите на Софрониевото „Житие" до последно време все още не бяха стигнали до окончателно утвърдено мнение относно възможни и предполагаеми източ ници, които биха могли в една или друга степен да подбудят Софроний към написване автобиографията си. на Доскоро мнозина изследователи на Софрониевото творчество смятаха, че „Житие то" било замислено и написано от него под въздействие на автобиографичното произведение на неговия съвременник сръбския книжовник Доситей Обрадович „Животь и приключенія Димитріа Обрадовича, нареченаго у калуђерству Доcivea" (1783). Допустимо е, че с него Софроний би могъл да се запознае още във Видин или по-късно (след 1803 г.) в Букурещ. Обаче тази версия остава днес неподкрепена от фактически или убедителни литературни свидетелства. За B пръв път в печата такова предположение било изказано от Васил Стоянов неговия очерк „Stojko Vladislavov - Sophronius" в пражкото списание „Lumir" в 1865 г., а след него - от известния български историк М. С. Дринов в статията „Няколко за- бравени списания на Софрония Врачанскаго" в 1884 г. Според Дринов Доситеевите съ чинения били доста разпространени във Влашко между тамошните сръбски търговци, а някои от тях може би попаднали в ръцете на Софроний още във Видин. „Възможно е, че автобиографията „Житие и страдания грешнаго Софрония..." е предизвикана от автобиографията на Доситея Обрадовича" - заключава Дринов.2 Подобна мисъл споделя в своята „Българска литература“ (1896) и един от първите историци на българската възрожденска книжнина Ал. Теодоров-Балан, за когото „Близостта на Сърбия ще да му (на Софроний - б. м., Н. Д.) е докарала в ръце някои от произведенията на връстника му, знаменития сръбски моралист и патриот Доситей Обрадович (1739-1811), и той се наумил да обдари с такава и своите съвременници". 3 С няколко думи за въздействието на Доситеевия „Животь и приключенія" върху Софроний загатва и руският славист и българовед М. Г. Попруженко в монографичния очерк „Софроний Врачанский" (1906), по чието мнение „Житие“ несомненно вызвано произведением известного сербского деятеля Д. Обрадовича"

Между многобройните въпроси, които занимават изследователите на „Житие и страдания грешнаго Софрония", два безспорно принадлежат към основните. Първият - защо и за кого е написано Житието, какви са мотивите и целите на автора му и кой е неговият предвиждан (интенционален) читател. И вторият - как е написано Житието, с какви средства е осъществен замисълът. Дали Софроний е имал за образец конкретни произведения, или само е следвал общите правила на утвърдени жанрове? Или пък изблик на неосъзната дарба под перото му спонтанно се е появила напълно оригинална творба, която бележи възникването на нов, съвсем непознат за книжнината ни тогава жанр и с това дава основание да бъде смятана за един от основните жалони на Границата между средновековната и новата българска литература. B Броят на публикациите, които в една или друга степен засягат тези въпроси, e никак не е малък и ако отново ги поставяме, то е защото предложените досега отговори, разглеждани поотделно или в цялост, трудно могат да бъдат приети за убе дителни. Дълбоката неудовлетвореност, породена от внимателното им проучване, естествен подтик за търсене на нови решения. То би трябвало да започне с анализ на наличните мнения и хипотези, който да разкрие причините за тяхната неприемливост и същевременно да отсее онези техни елементи, които една нова изследователска инициа тива би могла да използува. Тази неизбежна деструктивна фаза е необходима предпоставка за изпълнение на основната, конструктивна цел - описанието и обосноваването на няколко нови междинни хипотези, чрез които да се достигне до едно крайно (без претенции за окончателно) решение. „Предварителният анализ е наложителен и поради обстоятелството, че обект на изследване е творба с дълга критическа история, обле пена" с всички стари еднозначни прочити, т. е. творбата в комплекса на авторитетните текстове за нея. Ето защо синтетичните късни прочити по неизбежност съдържат в началото анализа на всички тези предишни критически текстове или обобщават мне нието си за тях. Може да се каже, че възвръшайки многозначността на творбата, този прочит ни освобождава от тях. Синтетичният късен прочит на „Житие и страдания грешнаго Софрония" е все още далечна задача, което не ни освобождава от задължението постепенно да създаваме условията за неговото осъществяване. Разбира се, могат да възникнат съмнения относно действителната значимост на разглежданите въпроси. Не е ли търсенето на авторския замисъл една дискредити рана практика, не води ли то до изпадане в интенционалната заблуда“, която според У. Уимзът и М. Биърдсли трябва да бъде преодоляна, защого замисълът или наме рението на автора не са нито пригодни, нито желателни като стандарт