Димитър Ефендулов

Първите поетически произведения на старобългарската литература в рамките на култовата (химнична) и извънкултова поезия са плод на формиращи се културни норми, свързани с приемането на християнската религия през втората половина на ІХ век, когато тя е вече сравнително завършена в себе си теологическа система. Философскогносеологическите, естетическите и етическите канони на тази система не са нищо друго освен онзи здрав смисъл, който средновековното общество влага във видимия и свръхестествения свят. От този здрав за епохата смисъл е проникната всяка творческа дейност като създаване и рецепция. И понеже културните норми са исторически променлива величина, то степента и мярката за възприемане на средновековен поетичен текст от страна на съвременния читател зависи от възможностите за вникване в културната традиция на отминалата епоха. Всяко несъобразяване с това затруднява тъл куването на тези текстове, а в някои случаи води и до разминаване с техния смисъл. И така рецептивната активност на съвременния читател, който носи в себе си културната традиция на своето време, влиза в диалогичен контакт с текст, съдържащ себе си друг културен пласт. В умението да установи взаимопроникване между двете епохи като културно наследство, без да нарушава тяхната относителна самостоятел ност, е заложен успехът на съвременния интерпретатор на старобългарски текстове. B А когато културните пластове са изградени на коренно различна философска и идеологическа основа, това в още по-голяма степен затруднява взаимопроникването поради факта, че съвременният човек трудно се освобождава от своите предпочитания" като мярка и норма в областта на духовния живот и в частност в изкуството..... Ако това е така, може да се твърди: неизбежно условие за вникване в идейно-естетическия свят на старобългарските литературни паметници, т. е. за тяхното тълкуване и разбиране, е да се проследи как завършените в себе си универсалии на християнската теоло гическа система семантично се преосмислят от старобългарските творци в процеса на създаване на новите текстове. Целесъобразността на това условие се обуславя от следното: 1. Всяко произведение на словесното творчество през средновековието не само се отнася към християнската теологическа система във философско-естетическа и идейна насока; всеки текст в структурно отношение (тема, композиция, основни образи символи, лексика) се изгражда на основата на канонизираните библейски текстове, на свещеното предание и творенията в областта на патристиката, които присъствуват в новосъздадените текстове във вид на цитати (явни или скрити), реминисценции, пери- фрази, примери и др. 2. Предвид на това, че Свещеното писание, чиито откъси са ин- тегрална част на новосъздадените творби", като текст има не само буквален, но и символно-алегоричен смисъл, налага се да се изследва генезисът на гореспоменатите цитати с цел в контекста на оригинала да се изяснят тъмните места" в тях (и не само те!), а това значи да се има предвид класическата екзегетика.

В съвременното литературознание проблемът за традицията в литературното творчество се разглежда като пренос-трансформация на стойности от философски, естетичес ки и етичен характер, а също така и като опит в областта на поетиката, Когато тези стойности напуснат своя конкретно-исторически контекст, т. е. когато се откъснат от своя художествен статус в границите на определена култура, след сложни трансформации и при други условия те преминават и се включват в нови художествени явления, независимо дали това се проявява като „доброволна" приемственост или като противопоставяне. В този смисъл трябва да се разбира и признанието на Гьоте пред Екерман: „Цялото изкуство се гради на приемственост. 1 И още: ... .. ако прологът на моя „Фауст" има известно сходство с пролога на „Йов", то и това е напълно нормално и аз за това заслу жавам повече похвала, отколкото укор. "2 Ако влиянието на една творба върху друга (в частност на един текст върху друг) е същностно и неотменно в границите на творче ския процес, възниква въпросът, дали тази неотменност се отнася със същата сила и за рецепцията на произведението. Или по-точно казано: познаването на трансформационните процеси в двуделното отношение ЧУЖДО СЛОВО - СВОЕ СЛОВО оказва ли (и в каква степен!) влияние върху интерпретацията на творбата преди всичко като определена семантика в синхронен и диахронен план. Ако една значителна част от литературното творчество в миналото и днес се изгражда на основата на митове, легенди, предания и техните трансформации в редица религиозно-монотеистични системи, в каква степен познаването на първообраза е ключ към семантичния „код" на творбата. Или може би това не е необходимо поради факта, че читателят интерпретатор се интере сува единствено от крайния резултат на творческия процес, т. е. от преобразените архетипни мотиви, образи, герои в границите на новия контекст и това е напълно достатъчно, за да се навлезе в сложната йерархия" на семантичните пластове в творбата.... Като се предпазвам от предпоставени решения на горните въпроси, които са от методологическо естество, аз прибягвам отново до услугата" на въпроса, но вече в конкретен вид: например защо Паисий Хилендарски в своя труд започва сказанието за историческата съдба на българите с библейската легенда (в трансформиран вид!) за старозаветния герой Ной и неговите синове?

При така поставения проблем в това изследване ще бъде направен опит да се потърси отговор на следния методологически въпрос: възможно ли е в гра ниците на християнската религия и по-точно на теологията, която обединява някои частнонаучни знания през средните векове, да се говори за човешка личност? Ако отговорът е утвърдителен, следва да се попита: как тази личност се проявява като творец и литературен герой в старобългарската поезия? Разрешаването на този въпрос изисква усилията да бъдат насочени в две направления: 1) към източноправославната патристична антропология в лицето на нейните най-ярки представители, в чиито богословски трудове проблемът за човешката личност е разработен на основата на някой от най-важните християнски догмати; 2) към конкретните поетически текстове от втората половина на IX и началото на Х век, в които личностната позиция в „АЗ"-изказа (и не само там!) намира своята реализация по законите на творчеството, схващано в теологическа насока. Естествено към така избрания подход могат да бъдат отправени възражения относно неговата целесъобразност, като се имат предвид възможностите на съвре менното научно мислене. Не трябва да се забравя обаче, че на основата на новозаветните библейски книги и особено на апостол Павловите послания източното богословие, представено от кападокийската школа, от Псевдо-Дионисий Ареопагит, от Максим Изповедник и др., преосмисляйки Аристотелевата Substantia abstracta et concreta, създаде за пръв път в историята на религиитете и философските школи уче нието за бога като „СЪЩНОСТ“ и „ИПОСТАС“ И то не само във вид на различие между „битие въобще“ и „конкретно битие" (Плотин), а като триипостасна субстанция, която разпространява своите ипостаси в човешкия свят. Затова ипостасът в неговата божествена или човешка същност се схваща като самостоятелен образ-лице на битието в самото себе си (Григорий Назианзин). По този начин източната патристика в лицето преди всичко на тримата кападокийци, Григорий Ниски и Псевдо-Дионисий Ареопагит създаде богословско определение за божествените ипостаси и на базата на т. нар. символически реализъм (за този термин ще стане дума по-късно) метафизически обоснова своята теория за ипостасите на човека. Или, казано с други думи, светоотческата антропология осмисли богословско-персоналистичната същност на отделния човек вън от „колективистичното“ съзнание в границите на рода, племето, държавата по времето на патриарсите в Стария завет и в известна степен на града-държава от епохата на гръцката античност. А като се има предвид, че християнските църковни отци от Изтока (естествено и първите представители на старобългарската литература) са и поети, и философи-теолози, едва ли може да се постави под съмнение споменатият по-горе подход: присъствието на човешката личност като творец и литературен герой в старобългарската поезия да се разглежда в отношение към патристичното учение за човека.

Както е известно, средновековната българска литература за ритуални и извън ритуални цели се създава на основата на библейската традиция, използувана съ образно изискванията на канона в рамките на отделните жанрове и личните предпочитания на твореца. Тази неизбежност в словеснотворческата практика на средновековието включва в себе си не само учението за вярата като идейна насоченост; нещо повече: всеки текст се изгражда и като тема, и като композиция на базата на старозаветните и новозаветните библейски книги. Затова старобългарските поетически и агиографски произведения са изпълнени с множество явни и скрити ци тати, с перифрази и реминисценции, с кратки и пространни примери от Свещеното писание - една задължителна за официалната литература приемственост, чрез която се възпроизвежда" философско-естетическата същност на християнската ре лигия. Една от първите поетически творби на българската литература -„Проглас към евангелието" - е създадена напълно в духа на ранносредновековния естетически канон. Тази особеност на произведението се отбелязва от почти всички негови изследователи. Някои от тях спират вниманието си на връзката между изходния библейски текст и „Прогласа“, когато вникват в идейния патос на творбата, а чрез нея и във философско-естетическите възгледи на нейния автор (Е. Георгиев, В. Велчев). Други автори анализират тази връзка, за да изследват вътрешните закономерности на произведението като поетика при опит да се изтъкнат нови страни от неговата идейно-естетическа същност (В. Н. Топоров). По-малко внимание досега е обръщано на проблема за междинните процеси, които настъпват при семантичното префунк ционализиране на изходния библейски текст, когато той се включи в нов контекст. Впрочем това ще бъде и обект на моето внимание при опит да се навлезе от този ъгъл идейно-естетическия свят на „Проглас към евангелието".ентрална B Като съзнавам сложността на процесите във взаимодействието между мита, ре лигията и литературата в по-широк смисъл, ще се огранича в рамките на горепосо чения частен проблем с цел да изследвам отношението „чуждо слово" - „свое слово" не в смисъл на полифонизъм, а на основата на цитата и начините за неговата употре ба, използувани от автора на „Прогласа"