Житие

След изказаните противоречиви схващания относно авторството на Пространното и Краткото житие на ученика и продължителя на Кирило-Методи евото дело и „първи епископ на български език" Климент Охридски А. Воронов установи, че първото е творба на архиепископа на цяла България Теофилакт Охридски (1085-1108), а Йордан Иванов, открил Зографския старобългарски превод на второто, доказа, че то е написано от Димитър Хоматиан, заемал престола на същата архиепископия от 1216 докъм 1234 г. Както издателите на различните версии и преписи на Краткото житие (наречено от В. А. Билбасов Le- genda Ochridica), така и историците на Охридската патриаршия-архиепископия Х. Гелцер и Иван Снегаров, пък и другите автори обаче оставяха без отговор интересните въпроси: кога и защо е било съставено то? Едва напоследък Емил Георгиев се спря на тези проблеми и отнесе написването на житието към 1220 г., като го свърза с един апогей на Димитър Хоматианови усилия да наложи възглавяваната от него Охридска архиепископия като ръководен орган на църковния и духовен живот в България по това време. 1 e В същата статия Ем. Георгиев отхвърля предположението на Ив. Снегаров, че изразът „пастно бльгальскы", срещан само в старобългарския текст на житието, се отнасял до Климент Охридски, и съвсем правилно смята, че това титул към „Димитане“. Той се обосновава на употребата от Хоматиан на сьшото звание Ἐк Δημητρίου ποιμενάρχου Βουλγάρων - Β eтиристишиетопосвещение върху сребърната рамка на иконата на св. Богородица, която днес се пази в охридската черква „Св. Богородица - св. Климент".

Софроний Врачански и Андрей Робовски заемат различно място в културната ни история. Софроний е титанът, който с просвещенската си дейност и литературно творчество поставя началото на една традиция в борбата за духовно издигане и национално самоопределяне на българския народ, следван от книжовниците, творили през първата половина на XIX в., към които спада и Андрей Робовски. Животът и творчеството на Софроний са предмет на задъл бочени изследвания на наши литературоведи. Някои от постановките на Васил Сл. Киселков, Иван Радев, Росица Димчева и Людмила Боева ще използуваме и в нашата работа. Автобнографията на поп Андрей досега не е изследвана и не е така известна като „Житието". Но сход ството на жизнените ситуации, както и близостта и различията в подхода към фактите ни дават възможност за паралел между тях, чрез който могат да се изяснят някои страни от нрав ствената същност и самобитност на възрожденския деец и писател. Андрей Робовски също като Софроний е духовник, но за разлика от него достига в йерархията само до сакеларий. Неговата автобиография е публикувана след Освобождението и обе ма само три страници. От нея липсва незначителна част, свързана с детските му години. Еленският свещеник е познавал делото на Софроний. В едно писмо до него Димитър Драганов споделя: „Едно дете ровеше листовете на Софрониевото толкование. А пък аз рекох на х. Ив... видиш ли онуй толкование. От таквизи владици искам благословление. Софроний, каквото се вижда, не е бил много изкусен книжовник, но защото бил болгарин, ето повече от силата си сторил народу си." Сигурно поп Андрей се е позовавал неведнъж в своите проповеди на популярния „Неделник" и е възприемал Софроний като пример в борбата за независимост на бъл гарската църква и избиране на български църковен глава. И двамата пишат за себе си в края на своя живот, но с различно чувство за изпълнен дълг. Софроний се терзае от мисълта, че е оставил своето „паство" в преходен исторически момент и изкупува вината си, като се труди „денем и нощем, за да преведе неколико книги по нашему болгарскому языку". Лишен от правото да служи като свещеник, поп Андрей също се отдава на книжовни занимания, превежда и издава книги с религиозно съдържание. Но споменава за тази дейност като естествено продължение на усилията си да бъде полезен на отечеството си. В тази връзка са и композиционните особености на автобиографията му, в която лесно се от крояват две части. Първа част: учение и учителствуване, и втора част: животът му като духовник и книжовник. Прави впечатление, че в началото авторът пише с по-светло чувство, дори и с чув ство за насмешка над ранните си учителски години, докато втората част е наситена повече със страданията му, болестта и трудностите по време на престоя му в Цариград. И Софроний, и поп Андрей са имали в живота си една значителна среща, която е оказала изключително въздействие върху тях. За Софроний тя се измерва в краткото му общуване с Паисий Хилендарски и преписа на неговата история, а за Робовски в дружбата му с Неофит Бозвели. Но и двамата не споменават в автобиографиите си за връзката с тези видни възрож денски дейци. За дружбата между Неофит Бозвели и поп Андрей можем да съдим по препи ската им. Бозвели го сравнява с древногръцкия герой Ахил, когато определя приноса му за народното дело

Известно е, че ранното Българско възраждане nротича като nостепенна секуларизация в някои области на духовния живот при пълна нееднозначност на формите, чрез които се реализира промяната през конкретната епоха. Скрито или явно, с по-бързи или едва забележими темnове утвърждаването на светското начало през този период в областта на културата и в частност на литературата се осъществява повече като ПРЕОСМИСЛИЕ, отколкото като КОНФРОНТАЦИЯ с традицията. Става дума за онази традиция, която идва по линията на официалнага книжнина, създадена на основата на средновековния религиозен универсум и която е израз на културни, социалпсихологически и идеологически форми на жюют. Казвам, че този процес се реализира повече като преосмисляне на духовното наследство, отколкото като противопоставяне, защото това се налага от исторически установилите се условия на обществен живот. Едва ли е необходимо да се припомня, че в условията на робската действителност християнската религия и църква са единствената "официална" институционва форма на духовен и културен живот, която обединява българската народност. И още нещо: при така създалата се ситуация преосмислянето на книжовното наследство се налага и от своеобразието на българското историческо развитие в тази насока, което по обективни причини не познава късното Средновековие като явление от европейски модел. Именно затова н<1 българска почва (в известна степен и н целия православен славянски свят) в книжовното дело липсва "изродения" средновековен символизъм, който според Хьойзинха се състои в самоцелно формотворчество, загубило значителна част от своето положително въздействие. "Когато функцията на символизацията - пише авторът -- или съвсем отсъствува, или се прилага някак си механически, тогава величественото здание на предустановените от Бога зависимости се превръща в некропол."1 Затова символът, алегорията през късното Средновековие се превръщат в самоцелна забава, тъй като предметът на святостта е заменен с нисшето. Съвсем естествено е в този случай Възраждането на Запад да се реализира и на основата на конфронтацията и противопоставянето в областта на културата и в частност - литературата. Ранното българско възраждане в лицето на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански не познава горепосочените явления, поради което в своята творческа дейност те се опират на традицията, дошла от времето на разцвет в тази област, като я трансформират съобразно историческите потребности.

Известният еnиЗод в Пространното житие на Константин-Кирил за четящия, изглежда, има еднозначен смисъл. Дали това обаче наистина е така? Когато е на седем години, детето Константин сънува сън и го разказва на родителите си: стратегът е събрал всички девойки от града, nриканвайки го да избере от своите връстници една за съnруга и nомощница. Той избира най-краси~ вата измежду тях, "със светнало лице и богато украсена със златни мъниста, с бисери и всякакви украшения; името И беше СофИя, сиреч Премъдрост"; перифразирайки известните думи от Притчи (6, 20, 23; 7, 4) и Премъдрост (::оломонова (<, 29; 8, 9; 10, 9), родителите насърч~ват детето да слуша тях и закона и да наnрави Премъдростта своя сродница (сестра или съnруга), защото "тя сияе nовече от слънцето" . В съвременния коментар към изданието много точно е отбелязано, че целият еnизод е агиографско "общо ~сто" , създадено главно под 'влияние на библейската книга "Премъдрост СоЛомонова", където СофИя е персонифицирана като nрекрасна девойка. Малко nо-разширени са коментарИТе на Б.Н. Флоря към критичното издание на Пространното .житие. В тях се отбелязва, че темата за годежа със СофИя е въведена под влияние на едно стихотворение на [известния] Григорий Назиански, в което се оnисва как му се явяват две красавици - Целомъдрие и Мъдрост, Отвеждащи го към духовния жИвот. Бележките не nроnускат и историческите аналози на обстановката, nодчертавайки обичая във византийската столица да се провежда~ конкурси на красотата и да се събират отвред красавици, за да може им~ераторът или неговият наследник да си избере невеста (цитира се изследването на Ф. Дворник). Без да се вnуска в подробности обаче, Б. Флоря подчертава, че макар понятИето "мъдрост" да има в християнската литература многозначно съдържание, в nо-нататъшното изложение то се разкрива .явно (к.м., Л.Д.) като образованост, знание, изnратено на Константин от Бога • Нещо nовече - според него житиеnисецът е наблегнал преди всичко на образоваността на светеца въпреки обичайното за агиографската литераrура onиcвaJie на качества като благочестие, nрезрение към мирските блага и др. . Дали образоваността е изтъкната на преден пЛан за сметка на другите християнски добродетели, е малко сnорно, както е сnорно и "явното" саморазкриване на богата символика, вложена в nонятието Мъдрост- от брачните образll nрез ·човешкото знание до 'божествена:га Премъдрост.