Лолита, Пара, Нонита, или Владимир Набоков в две междутекстови перспективи

В края на 50-те години, мислени днес като гранични между фазите на "високия" модернизъм и постмодернизма, особено гръмка световна слава придобиват двама писатели, свързани с Русия- Владимир Набоков и Борис Пастернак. Моралният скандал оl<оло "Лолита"и политическият ажиотаж по повод "Доктор Живаго" са само външни причини за широкия интерес към тези творби, представляващи всъщност възможностите за наследяване и следване на двата основни потока в руския модернизъм- символистичноакмеиетичния и футуристично-авангардисткия, съответно приемани от тези романисти, поне в техния ранен период на избор на образци. В тези ориентации обаче вероятно е и едно от обясненията на противостоенето или поне хладността помежду им, намерила изява в няколко междутекстови игри, приложени от Набоков след 1958 година (Нобеловото удостояване на Пастернак). Теоретическите класификации на типовете интертекстуални практики биха могли във всичките си разновидности да се илюстрират от късните Набокови романи-пастиши, което е обяснимо и с една от централните му метафори за "изкуството като "сгъване", съчетание на части от плетеницата и "наслагване" на няколко реалности една върху друга" , включително и текстови. В тези романи по принципа на калейдоскопа се подреждат отломки от цялата европейска култура и история, чийто "притежател" по благоволение на съдбата е бил Набоков.