Владимир

липсва

Поезията на Владимир Голев е пронизана от вечния огън на вдъхновението. Той твърде навреме е осъзнал своята мисия на творец и човек, на комунист, на гражданин на планетата и българин. И в най-вихреното свое сливане с приро дата и родината той не престава да се тревожи от загадките на вселената, да размишлява за смисъла на битието. Може би това необикновено, вътрешно горене, свързано с всевечните дилеми, идва от гордия му пирински корен - да гледа отвисоко и надалеко. Може би борческата му природа като потомък на героично Банско не му позволява да разпръсква безполезно своите човешки мигове, кара го да се стреми към вечността на творческата всеотдайност. В разгадаването на вселенските загадки Владимир Голев винаги ще търси В и намира главния смисъл на своето призвание. И същевременно той си остава някак по детски замечтан, вгледан в синевата на мурите, понесъл завинаги сърцето си светите образи от старата къща в родния му град.

Името на Владимир Василев, позабравено волю или неволю през последните десетилетия, вече започна да се поя вява в редица публикации. Отскоро има и отделно издание, което си е поставило за цел да възкреси изцяло неговото дело за българската култура, да продължи така нелепо прекъснатата традиция, наложена някога от списанието му „Златорог". Литературен критик и естет с твърди, непроменими въпреки превратностите на политическата конюнктура художествени позиции, Владимир Василев наистина е личност, споменът за която без съмнение ще обогати толкова обезцветената в последно време палитра на националната ни духовна култура. А спомним ли си за него и за списанието му, непременно ще се докоснем и до покоряващото присъствие на още не един и двама от близките му приятели и сътрудници на „Златорог", все ярки имена в историята на българската литература. Безспорният авторитет на Владимир Василев като магическа светлина е привличал творците на българското слово, за да ги обедини около списанието, да го превърне в най-представителната литературна трибуна - не за година-две, а за повече от две десетилетия. И през цялото това време появата на който и да е автор по страниците на „Златорог" сама по себе си е вече истинско признание, висока санкция за доказани творчески възможности.

Световноизвестният френски антрополог и етнолог Клод Леви-Строс е роден в Брюксел на 28.11.1908 г. Образованието си получава в Париж, където следва право и философия. През 1935-1938 г., като професор в университета в Сао Пауло, той реализира няколко етнографски експедиции в Мато Гросо и Амазония. От 1959 г. до 1982 г. е професор в College de France в катедрата по социална антропология и ръководител на създадената от него в 1960 г. Лаборатория по социална антропология. В 1973 г. е избран за член на Френската академия на науките. Името на Клод Леви-Строс е неразривно свързано с това, което днес наричаме структурална антропология. Още в една от първите си статии, «Структуралният анализ в лингвистиката и в антропологията», той ясно формулира основните принципи на структурализма. Идеите му са повлияни от лингвистичните възгледи на Ф. дьоСосюри особено от фонологичния метод, прилаган от Трубецкой и Якобсон: изучаване не вече на съзнателните явления, а на неосъзнатата им инфраструктура; разглеждане на елементите в дадена система не като независими цялости, а като позиции, зависещи от връзките, които ги обединяват или противопоставят; и нещо повече - тези връзки имат стойност само в система от корелации, чиито правила трябва да се изведат. От друга страна, трябва да се има предвид и влиянието на Марсел Мос, което проф. Леви-Строс винаги е подчертавал и в резултат на което основната задача на антропологията се определя като търсене на «Несъзнателните мисловни структури, до които може да се достигне чрез институциите и още по-добре чрез езика>>, и които правят разбираеми многообразието и привидния безпорядък на формите («Въведение в трудовете на Марсел Мос»). Някои от по-важните трудове на проф. Леви-Строс са: «Елементарните структури на родството»- 1949 г.; «Раса и история»- 1952 г.; «Тъжни тропици» - 1955 г.; «Структурална антропология» - 1958 г.; «Тотемизмът днес» - 1962 г.; «Дивата мисъл» - 1962 г.; четирите тома «Митологични» - 1964, 1966, 1968, 1971 г.; «Структурална антропология две» - 1973 г.; «Ревнивата грънчарка» - 1985 г. и др. Предлаганият тук текст е откъс от кнвигата -»Структурална антропология две». В него Клод Леви-Строс възразява на В. Я. Проппо повод предлаганите идеи за структурален анализ на вълшебната приказка, обвинявайки го във формализъм. За улеснение на ползващите текста като бележки под линия даваме цитатите, използвани от френския учен, в руския им оригинал според изданието на «Морфология сказки» от 1958 г.

В края на 50-те години, мислени днес като гранични между фазите на "високия" модернизъм и постмодернизма, особено гръмка световна слава придобиват двама писатели, свързани с Русия- Владимир Набоков и Борис Пастернак. Моралният скандал оl<оло "Лолита"и политическият ажиотаж по повод "Доктор Живаго" са само външни причини за широкия интерес към тези творби, представляващи всъщност възможностите за наследяване и следване на двата основни потока в руския модернизъм- символистичноакмеиетичния и футуристично-авангардисткия, съответно приемани от тези романисти, поне в техния ранен период на избор на образци. В тези ориентации обаче вероятно е и едно от обясненията на противостоенето или поне хладността помежду им, намерила изява в няколко междутекстови игри, приложени от Набоков след 1958 година (Нобеловото удостояване на Пастернак). Теоретическите класификации на типовете интертекстуални практики биха могли във всичките си разновидности да се илюстрират от късните Набокови романи-пастиши, което е обяснимо и с една от централните му метафори за "изкуството като "сгъване", съчетание на части от плетеницата и "наслагване" на няколко реалности една върху друга" , включително и текстови. В тези романи по принципа на калейдоскопа се подреждат отломки от цялата европейска култура и история, чийто "притежател" по благоволение на съдбата е бил Набоков.