Книжка-4

1995-1996, Книжка 4 - Съдържание

Онова, което днес категорично наричаме вълшебни приказки, някога съвсем не се е възприемало по същия начин. Нито в съзнанието на разказвача, нито в рецепторните възприятия на читателя духовете, феите, драконите и целият приказен пантеон са изглеждали измислени, макар че в повечето случаи - за разлика от митовете - са били използвани за извеждането на определени житейски сентенции. Всъщност - и днес, когато децата слушат приказки, те вярват във всяко магическо превъплъщение на героите: треперят за съдбата на Хензел и Гретел, вълнуват се от наивността на козлетата, ужасяват се от злината на Снежната кралица.

Поводът за осъществяването на едно изследване понякога се оказва поважен от дълбоките му основания. В този случай той се представи като среща с една от най-популярните японски вълшебни приказки - Урашима Таро. Широко разпространена из цяла Япония, тя е една от десетината приказки, които присъстват задължително в детските книжки. Най-старият И вариант е известен от легендарно-историческата хроника Nihongi, където разказаните събития се свързват с рибар от провинциятаТанба в югозападна Япония, наречен Урашима, и са отнесени към 477 год;ина • Баладен вариант на приказката за Уратима Таро е включен и в Manyoshu- първата императорска поетическа антология.

Тази обширна тема се нуждае от предварителни уrочнения и уговорки. На първо място- за каква приказка ще стане дума и какво трябва да разбираме под приказка? Италианската литературна еJЩиклопедия определя приказката (fiaba) като фантастичен разказ с фолклорен произход, който се разпространява не по устен път, а е рожба на устната традиция. Главни действащи лица в него са феи, магьосници, джуджета, великани, чудовища, свръхестествени сили. Целта му не е нравоучителна като тази на баснята • Според друго определение приказката е жанр текстове с магическо и вълшебно съдържание. Тя се среща във всички човешки общества още от дълбока древност. Приказките дирели историческите си корени още в първобитните общества, запазвайки и до днес дълбокия пласт на примитивните си значения. По-късно били записани на "езика" на различни култури, особено на този на селската култура • Следователно, тук ще стане дума за вълшебната приказка в смисъла на популярния сред нашите изследователи Вл. Я. Проп

Това заглавие признава две свои несъвместими изкушения, първото от които се крие в знаменитата Хайдегерова метафора, според която езикът е дом на битието. Тя също търпи изкушенията на разрастването: така онтологизираният език може да бъде прочетен и в Ницшевия "Заратустра" като наглед на възврата: "вечно се гради все същият дом на битието", и в Курса по обща лингвистика на Сосюр като наглед на невъзвратимостта: "Езикът напомня за дом, ... но тези, които живеят в дома, знаят само едно негово устройство." Разбира се, нашата редукционистка синтагматика съвсем умишлено попречна на този текст да се превърне в самодостатъчно разсъждение върху магистрални перспективи на европейската мИсъл и концептуалните разбягвания на нейните привидни синонимни. Ще споменем само това, че Хайдегер сигурно няма да се съгласи със Сосюровата абсолютизация на синхронизираната в настояще структура, а пък Борхесавите безсмъртни ще са забравили езика и ще живеят в домове, чиято архитектура е изродена и невъзможна. Съзнанието за множественост на езиците и за множествени състояния на езика пък ще накара Витгеншайн във "Философски изследвания" да мисли езика като град, в който едновременното не е еднородно - и този наглед ще бъде въодушевено цитиран не другаде, а в "Постмодерната ситуация" на Лиотар, и т.н.

В историографията на възрожденската ни литература винаги е подчертавана огромната роля на повествителния спев "Горски пътник" за развитието на новобългарската поезия. Обикновено той е определян като "първата национална поема", "първата революционно-романтична поема в българската литература" (Г. Димов). Изтъквано е изключителното му влияние върху съвременниците - не само върху поетите Ботев и Вазов, но и върху творци като Каравелов, Друмев и Войников. За съжаление тези твърдения остават твърде общи, без да се уплътняват в един по-конкретен литературен анализ. Найчесто стигаме до констатациите на очевидното - че през 60-те години на деветнадесети век пръв Раковски прави опит да изобрази "героя на своето време" - бореца за свобода, след което този образ се налага като централен обект на художественото претворяване в литературата на късното Възраждане. Целта на този текст е чрез по-внимателно вглеждане в поетиката на спева и по-специално върху начина за конституирането на повествователното да се провиди една тенденция в развитието на възрожденската словесност, която е важна за "раждането на новото" (Н. Аретов) в тогавашната белетристика. Спецификата И се състои в боравенето с речевия акт разказване във фолклорната комуникативна ситуация, което поражда сходни структури в поетиката на възрожденската поетическа и прозанческа словесност и очертава един своеобразен домашенпът на нейното развитие. Оказва се, че дори да подценим като фактор конкретното могъщо идеологическо и художествено въздействие на Раковски върху Каравелов, ранната проза на писателя наподобява по конституирането на повествователното в своята поетика спева "Горски пътник" и това е по-скоро закономерен резултат от взаимодействието на литературната и фолклорната знакова система, от сблъсъка на устния и писмения дискурс в социокултурната ситуация на късното Възраждане.

Образите на Ботев и прочитите на неговото творчество без съмнение засенчват, поглъщат биографичната личност, но я правят и изключително привлекателен, желан обект за различни по вид употреби. Отношение към Ботев и вписването на неговата съдба, слово и дело в идеологически и политически конструкции видимо покриват изключително широк диапазон от персонални и националноидеаличееки идентификационни възможности и превръщат "комплекса Ботев" в основа за търсене и откриване на нови, но обгърнати от непоколебимостта на традицията, духовни хоризонти. Самото общуване с Ботев се полага както в полетата на биографичното говорене, така и в цитатно-перифрастичното отнасяне-овладяване на поетическите му текстове.

Тази статия се движи по следите на американското книжовно присъствие в пространството на българските възрожденски културни общувания. Тя се докосва до въпроса за механизмите, по които се осъществява редипирането на американски литературни и научнопопулярни текстове от напористите ни предосвобожденеки интелектуалци. Тълкува откъси и пристрастия, представя авторски присъствия и преводачееки амбиции, докосва се до акценти и предпочитания, свързани с преводите и адаптациите на американската книжнина от български възрожденски автори. Какво съдържание влагам в титула "американска мечта"? Понятието "мечта" тук е употребено не като синоним на "блян", а във втория му семантичен смисъл - като неудържимо желание, в името на което човек е готов да положи много усилия • От позицията на тази семантика националното ни възраждане е епоха на мечти. Защото едва ли без настойчивото ни колективно желание за културен и политически суверенитет биха се утвърдили новобългарското училище, новобългарският език, новобългарската предосвобожденска литература, Българската екзархия. А модерната българска държава би останала само бледа сянка на чужди политически доктрини и военни стратегии. Сред многото мечти, от които е изтъкана духовната плът на Възраждането, американската мечта има свое специфично положение. Без да отнема правото на модерния национализъм да доминира властно в центъра на общобългарското историческо битие, тя остава малко встрани от главната линия на предосвобожденското развитие. Встрани, но в посока, успоредна на водещите културно-политически тенденции.

Силата на патриархалната норма във високите възрожденски трактовки на семейните взаимоотношения е очевидна и безспорна, несъмнена е властта на идеологията при осмисляне на връзките между мъжа и жената. Блокът от цитати би могъл да бъде по-обемен и по-разноречив, да събере повече гласове и да артикулира различните позиции. Амбициите на този текст обаче са скромни: той иска да яви провокативността па Петко-Славейковото тематизиране на женско-мъжките взаимовръзки, конфронтации, състезания за власт и признания за покорност, смиреност, пожела(ва)па победеност; да обговари Петко-Славейковото разбиране за любовта, страстта, насладата, а също и Славейковото знание за човешкостта, Славейковата визия за идентичността и другостта.

Съществува история на любовните нагласи и изкази, която несъмнено е най-прелестното хранилище на западната душа. Всъщност откакто се е появила, Психея говори и се разгръща единствено в любовта. Препрочитайки отново Платоновите диалози "Пирът" (385 г. пр. Хр.) и "Федър" (366 г. пр. Хр.), където митичният изказ се преобръща във философски, ще се докоснем до първата засвидетелствана апология на западния Ерос под облика на хомосексуална любов. Лудост, мания (mania), силови взаимоотношения, садо-мазохистко насилие - все пак тази еротика се преобразява в самия Платонов текст в крилато възнесение към висшето Благо посредством пламенната, разтапяща и искряща визия за Прекрасното. Ерос - опустошително обсебване - ще се превърне през IV век преди Христа в Птеротос- идеализираща птица, уловена във възходящото движение на душата, която, макар и паднала, неминуемо си спомня, че е била по-високо.

В края на 50-те години, мислени днес като гранични между фазите на "високия" модернизъм и постмодернизма, особено гръмка световна слава придобиват двама писатели, свързани с Русия- Владимир Набоков и Борис Пастернак. Моралният скандал оl<оло "Лолита"и политическият ажиотаж по повод "Доктор Живаго" са само външни причини за широкия интерес към тези творби, представляващи всъщност възможностите за наследяване и следване на двата основни потока в руския модернизъм- символистичноакмеиетичния и футуристично-авангардисткия, съответно приемани от тези романисти, поне в техния ранен период на избор на образци. В тези ориентации обаче вероятно е и едно от обясненията на противостоенето или поне хладността помежду им, намерила изява в няколко междутекстови игри, приложени от Набоков след 1958 година (Нобеловото удостояване на Пастернак). Теоретическите класификации на типовете интертекстуални практики биха могли във всичките си разновидности да се илюстрират от късните Набокови романи-пастиши, което е обяснимо и с една от централните му метафори за "изкуството като "сгъване", съчетание на части от плетеницата и "наслагване" на няколко реалности една върху друга" , включително и текстови. В тези романи по принципа на калейдоскопа се подреждат отломки от цялата европейска култура и история, чийто "притежател" по благоволение на съдбата е бил Набоков.

Може би една от професионалните деформации на литератора, на човека, изживяващ света по-скоро като определена съвкупност от знаци, отколкото като едноизмерна предметна реалност, е парадоксалната му привлеченост от такива най-малко "литературни" жанрове, каквито са документално-мемоарните, в които, предполага се, словото е максимално конкретна функция на реалността - обратно на специфично литературното, чиято висша иманентна цел е откровено теургична: създаване чрез словото на една вторична имагинерна действителност. Не мога да премълча тук признанието за собствената си оргиаетична привлеченост от едноизмериата автентичност на словото - едно духовно приключение, което единствено този род литература (и в частност писмото, за което е реч тук) може да ми предложи; тези форми на словесност са своеобразният прозорец в моята иззидана от словесна имагинерност стая- един прозорец, погледът през който опиянява с откритието, че всъщност действителността може да бъде също толкова действителна, колкото и литературата. Аз се забавлявам да откривам един нов, необичаен и своеобразно перверзен чар на думите върху листа, които съм свикнал да мисля като нещо условно. Когато Кафка припомня на Фелице краткия диалог, състоял се между тях пред къщата в Цюрау малко преди заминаването им (писмо от 16 октомври 1917) или когато Мина описва на Яворов своята разходка с приятели до лозята край Елена (писмо от 31 август 1906), аз съм очарован от съзнанието, че всичко товас цялата си нежна красота- се е случило действително тъй, както е описано, и в такива моменти може би мимолетно откривам необятната първична семиотичност и монументална архетипалиост на бита.

Макар че спомените, струва ми се, са приоритет на друга възрастова група, с която се лаская да се разидентифицирам, ще си позволя да започна изложението си точно с един спомен, който, може би защото е твърде пресен, а може би защото темата "идентичност и другост" е обсебила мисленето ми, не ми дава мира. И така, официален повод, ознаменуван с прием, е събрал твърде разнородна в своя национален и социален статус компания. Ритуалът, предвиждащ по чаша шампанско на крак, преди да заемем стриктно определените си места по масите, щедро ни дава възможност да се поопознаем. Качеството на шампанското вероятно е много високо, видът на келнерите недвусмислено го внушава, но и втората чаша не постига целта си. Ледът е пропукан от пушачите (или по-точно от непушачите, предвидили един-единствен ъгъл за другите), порокът не само обединява, той, оказва се, е нетърпим и към мълчанието. В непринуденото бъбрене участват петима германци, една чаровна австралийка, една отчайващо дългокрака холандка и аз и един смазващ с достолепието си кюрд в качеството ни на представители на смътно неясното единство на Ориента. Темата на разговора тръгва от сложната загадка на страстта към цигарите, минава към качествата на ориенталските тютюни и оттук естествено се прехвърля към пикантериите на храненето на Балканите. И изведнъж ме застрелват с въпроса: - Вярно ли е, че употребявате чесън за всичките си ястия? - Не - казвам адски сериозно и преди да съм успяла да помисля, чесънът се включва само в изготвянето на изтънчени специалитети като таратор и печен чужденец на шиш. И то само ако е бял, черните ги предпочитаме с много лук и магданоз, на фурна. Дали кюрдът се усмихна, или моята фантазия оправдателно добавя този детайл? Така или иначе, цигарата ми беше свършила, аз се оттеглих и оставих представителя за България на мастита немска фондация да замазва байганьовската ми тактичност с пространен разказ за изкушенията на българската кухня, която обаче, колко жалко, можеш да опиташ само в домашна обстановка. За това пък българите са невероятно гостоприемен народ .

Ното ethicus и hото barbarus са хипостази може би не толкова на програми за преустройството на света, колкото на две алтернативни визии на голямата промяна. И двете бяха изведени от мен от текстовете на Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Гео Милев и Ламар - представители на новите тенденции в българската поезия от двайсетте години. Никоя от тях не се проявява у споменатите поети в чиста форма. И двете утопии, дефинирани посредством неясни категории в програмите и манифестите, образуват неразривно свързани редове от значения в стиховете и в лиризираната проза, като взаимно се даапределят и едновременно с това оспорват. Всяка от т.ях е отговор на различаващи се в известна степен европейски тежнения и затваря в себе си различна визия за света. Ното ethicus в най-общи линии олицетворява мечтата за всеобщо щастие и справедливост за всички. Мяра за нещата в модела на света, проектиран от тази утопия, е човекът. На тотална промяна трябва да бъде подложена цялата обществена действителност, чийто аксиологичен еквивалент в текстовете е светът на доброто и светът на злото. Ното barbarus, на свой ред, е авангарден, български отговор на непрекъснато възраждащата се европейска мечта за дивото. В него е залегнало убеждението, че истинските, недегенерирали ценности са скрити в примитивната. Действителността, която се очертава от тази утопия, се оценява в естетически категории. Красивото и грозното, интерпретирани превратно, оформят модела на света, който изкристализира в поезията. Едновременно с това двете категории отпращат към още една опозиция: природа-култура. Това не означава обаче, че тези два тясно свързани помежду си и непрекъснато наслагващи се един върху друг аксиологични реда, които условно наричам hото ethicus и hото barbarus, образуват хармонична цялост. Напротив, в творбите на интересуващите ме поети те представляват непрекъснато променящи се доминанти. Затова в хода на разсъжденията си ще ги разглеждам именно в такава форма. Етическата доминанта означава само надмощие, а не изключване на етическия образец от естетическия. Естетическата доминанта означава точно обратното. Всяка от тях се изразява по различен начин. В рамките на всяка се формират два противоположни модела, две алтернативни възможности за запис на ценностите в поетическия текст.

Събирайки материали за книгата си "Кръжецът "Живо слово" в духовния живот на България- 1926-1943 г." (Университетското издателство я готви за печат със заглавие "Жреци на живото слово"!), се натъкнах н~ явление, непривично за нашата мемоаристика. Редица видни представители на духовността ни избягват да посочат личните си заслуги в увековечаване паметта на Димчо Дебелянов, т. е. да изтъкнат собственото си участие в дейността на основания през м. юни 1927 г. от кръжеца "Живо слово" фонд ,Димчо Дебелянов за пренасяне костите му в България". Константин Константинов посвети на най-нежния български лирик много страници, но никога и никъде не спомена, че самият той първи внася във фонда прихода от две свои сказки, състояли се още през есента на 1927 г.! ... Живях шестнадесет години под един покрив с Анна Каменова. Тя знаеше много добре моята слабост към поезията на Дебелянов. Първа видя композицията ми от стихове, писма и спомени за рецитала, посветен на 90-годишнината от рождението на поета1977 г. Наистина, в т. нар. "ЗJiатна книга" на копривщенския ни дом актрисите Невена Буюклиева и Зорка Иорданова са оставили по няколко реда, написани за спомен от деня на погребението на Дебеляновите останки в Копривщица - 23 август 1931 г. Проф. Иван Лазаров дни преди освещаването на неговата забележителна "Каменна жена" - 19 авг. 1934 г., също пише в "Златната книга" едно прекрасно, макар и кратко, есе! ... Самата А. Каменова обаче така и не разказа пред никого - дори на нас, нейните най-близки, за трудностите, с които създателите на фонд "Димчо Дебелянов" са успели да се справят благодарение на нейните безвъзмездни усилия като "жива" връзка между рецитаторите от "Живо слово" и копривщенската общественост. Едва след смъртта И (1982 г.) намерих няколко листчета с опити да подреди спомените си около дейността на фонда. Но и в тях личното местоимение "АЗ" бе заменено с "НИЕ". По абсолютно същия начин са написани и спомените на тогавашния председател на кръжеца - Невена Буюклиева. Нейни лични усилия няма, те са общи, т. е. на всички, обединени от благородната идея да пренесат костите на Дебелянов от Демир Хисар, а над вечния му дом да се издигне паметник, създаден от проф. Иван Лазаров.

Сборникът се състои от десет глави, посветени на барока в литературата на отделните славянски страни, встъпителна теоретична глава на съставителката, показалец на имената и произведенията (с. 293-315). Доколкото ми е известно, това е третият опит (след Е. Angyal, Die slavische Barock\velt, Leipzig, 1961 и Дмитрий Чижевский (Нrsg.), Slavische Barockliteratur, 1, Muпchen, 1970) да се обхване барока във всички славянски литератури. (Самото начинание е впечатляващо и дори и да не искаме, трябва тъкмо поради обхвата му да го определим като западно, изравняващо в плана на проблематиката различни региони в Европа.) Първоначалните съмнения, породени от етническата определеност на заглавието, се разсейват напълно във встъпителната глава: Valori peculiari е generali del Barocco letteгario nei paesi slavi. Status questionis е proЫemi aperti, която е кратък компендиум на проблема за историческата (културна, езикова и литературна) идентичност на славянските народи в съпоставка с народите от западната част на континента. На малко страници със завидна способност да обобщава проф. Броджи Беркоф дискутира проблема за социалната функция на барока в славянските страни и в Европа. Впечатляващ е размахът, с който проф. Беркоф се движи в европространството, същевременно конструирайки го в своите знания. Склонни сме да смятаме, че филологическата енциклопедичност (владеене на многообразие от езици и текстове) е вече история. Броджи Беркоф успява да ни убеди в противното.

На 26 август нелепо и трагично от нас си отиде Ралица Маркова. Завършила специалността българска филология в Софийския университет, Ралица почти двадесет години работи като уредничка на сп. "Литературна мисъл". Това беше само част от нейната изява като филолог в Института за литература. Тя имаше многостранни интереси и дарби- беше и литературна критичка, и преводачка, и поетеса. Интересуваха я българо-испанските литературни връзки, историята, фолклора, театъра. Писа за гражданските мотиви в поезията на Лорка, темата за Испанската гражданска война в творчеството на Димитър Димов, преведе Рафаел Алберти, Гачев, Веселовски. В издателска къща "Христо Ботев" е под печат нейният превод на монументалното съчинение на Александър Веселовски "Историческа поетика". През 1995 г. излезе изповедната И стихосбирка "Изкачване на Акропола".

Преди време тази тема легна в основата наинтердисциплинарна научна конференция, организирана от раз.лични звена на БАН, Софийския университет "Св. Климент Охридски", Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", Съюза на учените. В края на оживените дискусии се роди идеята за създаване на Дружество за изучаване на XVIII век, което да обединява специалисти от различни научни дисциплини. Това дружество вече е факт, то има своите международни контакти и организира няколко научни форума. Финансови и организационни проблеми попречиха събраните материали от конференцията да бъдат публикувани в сборник. "Литературна мисъл" предлага на читателите си разгърнати варианти на някои от докладите, които имат литературоведска насоченост.

Годишно съдържание на списание „Литературна мисъл" за 1995-96 г.