Ренета Божанкова

Парадоксална тема. Какво общо между краткото пребиваване на И. Бунин в България и този вече всепризнат шедьовър на руската емигрантска литература. "Митина любов" е написана две години след това събитие. Историческата действителност, към която повестта се адресира, е поне две десетилетия по-рано, вероятно краят на XIX в. От мястото на действието до мястото на написване - повече от 3000 км разстояние. Най-сетне самият сюжет на повестта: толкова банален разказ за нещастна любов, че еднали има литература да не го е разработвала. А и в нашата родна словесност. Като почнем от Т. Влайков и Ц. Гинчев, минем през Елин Пелин и Йонков и продължим към по-ново време - К. Константинов, Г. Райчев, А. Каменора и свършим с Й. Радичков и Ивайло Петров, безчетен е броят на творбите, които буквално или косвено напомнят "Митина любов". Въпреки това обаче, връзка, и то органична, може би и кръвна, между изгнаническите дни на И. Бунин в София и "Митина любов" безусловно има. И тя минава по хребета на една социално-политическа действителност, която буквално пъка житейска баналност. След това по линия на износването на замисъла, вероятно форсирано от нашенската обстановка. И, заякчешJ. от преписката между Бунин и натурализирания у нас проф. Бицили по повод "Митина любов" насред кореспондентския маршрут София-ПарИж, тя получава още един силен тласък с Ф. М. Степун, най-добрият интерпретатор на творбата, фигура, нечужда на България. Тук има, разбира се, още много неясно, неразкрито и дори загадъчно. Във вътрешната част на айсберга, без сензационни открития и гръмки имена, където в тишина и мълчание прораства семето на близостта. Да започнем с основното умонастроение на твореца в началния период на неговата емиграция (Сб. "Метеvр"- 1920, "Тъмните алеи"- 1940. Върху релерите - Русия, младост, любов -- той изгражда нов, вече изгнанически, художествен свят. Към него принадлежи и повестта "Митината любов" (1924). В един от нейните варианти се появява мотивът за "безмълвните алеи" и "вековните липи", обкръжен от неизменно съпътствуващия го носталгичен ореол. Но почти никой от първите критици на творбата, залисани в разплитане на нишката на традицията и в преценка на психологическата правдоподобност, не долавя ясния звук, който създават тези три основни тона, да ги повторим- Русия, младостта, любовта.

В края на 50-те години, мислени днес като гранични между фазите на "високия" модернизъм и постмодернизма, особено гръмка световна слава придобиват двама писатели, свързани с Русия- Владимир Набоков и Борис Пастернак. Моралният скандал оl<оло "Лолита"и политическият ажиотаж по повод "Доктор Живаго" са само външни причини за широкия интерес към тези творби, представляващи всъщност възможностите за наследяване и следване на двата основни потока в руския модернизъм- символистичноакмеиетичния и футуристично-авангардисткия, съответно приемани от тези романисти, поне в техния ранен период на избор на образци. В тези ориентации обаче вероятно е и едно от обясненията на противостоенето или поне хладността помежду им, намерила изява в няколко междутекстови игри, приложени от Набоков след 1958 година (Нобеловото удостояване на Пастернак). Теоретическите класификации на типовете интертекстуални практики биха могли във всичките си разновидности да се илюстрират от късните Набокови романи-пастиши, което е обяснимо и с една от централните му метафори за "изкуството като "сгъване", съчетание на части от плетеницата и "наслагване" на няколко реалности една върху друга" , включително и текстови. В тези романи по принципа на калейдоскопа се подреждат отломки от цялата европейска култура и история, чийто "притежател" по благоволение на съдбата е бил Набоков.