Нови посоки в изследването на стиха („Стихът нато възможност за избор" от Рая Кунчева)

Стихознанието традиционно се възприема като една „особена" литературоведска и лингвистична дисциплина със своя езотерична проблематика, която като че ли не се вместваше много убедително в представите ни за структу рата на художественото цяло. По-точно, не твърде ясна беше връзката между равнището на стиховата организация и останалите равнища на строежа и смисъла на произведението. Това нерядко водеше, пък и досега води до едно малко или повече формално отчитане на ролята и функцията на стиха като компонент на художествената структура - формализъм, който доведе и до някои абсурдни общи места в лите ратурното мислене от рода на „усъвършенствуването на стиха при символизма независимо от упадъчния характер на направлението". Но и контраформулите, които твърдят, че по- добно разграничаване е невъзможно, че стиховата организация е органична съставна част от цялостната художествена организация на творбата, не можеха да дадат кой знае какви ре зултати, защото самото стихознание все още не беше готово да отговори на редица важни въпроси. Защото от проблемите (макар и важни и абсолютно необходими) на метриката и ритмиката, които занимаваха досега стихознанието, трябваше да се премине към други равнища на изследване, които да разкрият спецификата на отношенията между отделните равнища на художественото цяло. Но дори когато се говори за това художествено цяло, пак остава неясно за кой негов аспект по-точно става дума. За текста ли, както по-структуралистично ориен тираните литературоведи бяха склонни да приемат, или за дискурса, както един по-херменевтично насочен възглед би посочил? Пък и за кой дискурс по-точно - за онзи, който лежи в основата на използуваното от творбата речево изказване на лирическия субект, или на онова, което наричаме художествен дис курс, чиято организация очевидно не съвпада с чисто комуникативната страна на организацията на дискурса-субстрат. Защото ако изследваме, да речем, влиянието на интонационната структура на фразата върху стиховата организация, което очевидно ни води към комуникатив ната страна на художествения дискурс, то как ще решим въпроса с тези изменения на интонационния строеж, които настъпват в резултат на преминаването на речевото явление в друг вид езиковост - песен или пък речевост, но с особен характер, при която интонационното изграждане не се подчинява на особеностите на езиковия синтаксис, а на чисто художествените принципи на семантично акцентиране върху отделни знакови единици. Да не говорим пък за явления, при които стиховата организация изпълнява чисто знакова, дори емблемна функция в организацията на произведението - тя пренася редица елементи от определена култур на парадигма, които нямат нищо общо не само с интонационността, но понякога дори и със самия стих въобще.