Христо Смирненски и развоят на българската литература

По установена от времето на Георги Бакалов традиция, когато заговорим за Христо Смирненски, сякаш се чувствуваме длъжни непременно да уточним „пролетарският поет“, „един от най-големите ни революционни поети“ и други синонимни определения. Разбира се, имаме всички основания за това. Смирненски е така опре делено революционен в основния патос на своята поезия и така определено пролетарски не само по идейната, но и по образната атмосфера на своя художествен свят, че едва ли би се намерил човек, който да оспори законността на тези определения. Но, струва ми се, че тяхната постоянна и в училищната практика превърната едва ли не в задължителна употреба започва да ни пречи да видим автора на „Да бъде ден!“ и „Зимни вечери" в цялостното му общонационално значение на поет с възлово място в развитието на българската литература, въплъщение на началото на един исторически литературен прелом, открил нов етап не само в развоя на пролетарската, но и изобщо в развоя на българската поезия. А всъщност това бе почувствувано от нашата критика още в опиянението на ония революционни години, когато появата на Смирненски естествено бе възприета преди всичко като „празник на улицата на пролетарската поезия", като духовна победа на излезлия на историческата сцена български пролетариат. Още в печатаната си през 1924 г. статия „Възторжен певец на борческите маси“, като изтъква „грамадното значение" на Смирненски „за развоя на пролетарската поезия у нас", Георги Цанев завършва статията си с едно изрично разширяване на това значение и извън грани ците единствено на тази линия в нашата литература: „Значението на Смирненски обаче отива по-далеч. То обхваща въобще българската литература. Във времето, когато българската поезия бягаше в безсилие към облаците [...] Смирненски върна на земята, внесе в нея нови идеи, нови чувства и нови образи [...]. Край на индивидуализма. Тоя завой трябва да се отбележи като един напредък в нашата литература и да се отреди на Смирненски мястото на голям поет. 1 Я Убедена съм, че най-големите постижения на поезията са рожба на преходни епохи, на гранични социокултурни ситуации, на исторически, духовни и естетически преломи, чиято динамика сякаш задвижва някаква особена енергия в творческото развитие на чувствителния към повелите на времето талант. Това може да се проследи дори и в нашата така сгъстено-ускорена литературна история. Макар и да се касае за различни типове преходи, струва ми се, че тъкмо тази своеобразна социокултурна енергия на граничните прагове е, която извисява така могъщо и Ботев, и Вазов, и Яворов, и Смирненски, и по-късно Вапцаров. Но по отношение на възло вото място, което заемат в литературното ни развитие, най-аналогични с положението на Смирненски са като че ли Вазов и Яворов.