Йордан Радичков в Италия

Критиците посрещнаха първата поява на Йордан Радичков в Италия („Черказки разкази", Мариети, 1983 г.) с изненада и одобрение. Това издание, както и настоящото се дължи на ентусиазма и майсторството на Данило Манера. В по-голямата си част критиците мотивираха както изненадата си, така и одобрението си с фантастичнопарадоксалния, а следователно при неволна съпоставка и антиреалистичен или поне ареалистичен характер на тази творба. Произведенията на Радичков за известно време разединиха критиката в България на базата на противоположни умозрителни тълкувания: поставяше се въпросът, възможно ли е да се открият в колоритните и непредвидими черказци представителите на интензивните икономически, технологи чески и духовни промени в съвременна България. то (и Според мен изключителният успех сред читателите и огромните тиражи, които Радичков постига в родината си, се дължат на нещо по-друго: авторът намира постепенно все по-сигурно) ключа на съприкосновение със символично-словесната вселена, насочена към специфичната роля (въпреки значителните различия в разнообразните културни прослойки) на разказвача-развлекател, на българския „сладкодумец“, на този, който умее да разказва добре на една аудитория, подготвена да го слуша и да се наслаждава на това, което и се разказва. стон Поставянето на акцента върху словесната техника, върху разширяването на възможностите на лингвистичния апарат, при което хиперболи, парадокси, параномазии и фантастични комбинации стават необходими съставни части, за да се задържи вниманието и предизвика удоволствието на слушателя, е причина да отидат на позаден план не само главните идейни внушения, но също така и етичните и философски йерархии на отделните застъпени теми, при което се предизвиква едно антиреалистич но в основата си впечатление. От друга страна, концептуално-комбинативната виртуозност на Радичков, като подтиква лингвистично-изобретателската чувствителност на читателя, предизвиква широк възпитателен резонанс, давайки решителен принос за обновление в дебатите, които периодично се подновяват в България по въпроса за езика и по-конкретно за връзката между разговорен и литературен език. Йордан Радичков е разказвач-сладкодумец с изключителен неподправен талант. Той обаче не е от типа на народните певци на Балканите, при които мелодията и богатият лексикален инвентар образуват неделима част от епическото съдържание, нито пък е от фолклорен тип в тесния смисъл на тази дума, подобно на разказвачите на приказки, на местни поверия или на космогенични митологеми; по-близък е той до онзи, който умее днес да разказва майсторски истории или анекдоти, по-близък е до увличащия и обаятелен начин на изразяване на Дарио Фо.