Джузепе дел’Агата

Изтъкването на примера на другите народи като доказателство за една или друга теза играе важна роля в споровете за езика в България през първата половина на XIX в. Тук нямам пред вид специфичните влияния или типологиче ските сходства на тези спорове със спорове от подобен род в другите балкански страни, най-вече с тези в Гърция. Имам пред вид конкретните позовавания ипаралели, които книжовниците използуват, за да поддържат или отхвърлят една или друга теза. Събирането и проучването на тези „цитати“ може да ни подпомогне да вникнем в тогавашния общобалкански научно-филологичен мироглед. Именно проникването в този мироглед би могло да смекчи до известна степен резките антиноми между т. нар. „влияния" и типологически сходства, присъщи на отделните национални историографии. В писмото си за събиране на подписи за „Неделника“ Софроний се обръща към заможните българи в Румъния със следните думи: „Такива книги по простый язык имат и грецыте, и сербите, и власыте, и русите, и други веры, токмо нашите беднии болгари ниимат таковый дар." Наблягането на необходимостта от литература по „простый язык“ е толкова по-силно изразено, колкото по-убедителен е примерът на другите народности, които Софроний изброява центробежно" от едно чисто балканско гледище: гърци, сърби, румънци (балкански стрикто сенсу), русите (православни като тях) и накрая другите народности (други веры). Знаменитият Инципит на Рибния буквар (1824): Когато из перво видях по другите места чи децата начеват да четът на книги, писани по техният язык, познах колко зле струват по нас учителите“ прекрасно отразява възхищението на младия Петър Берон при срещата му с учебните системи, коренно различни от традиционното наизустяване на псалтира и часослова. В. Пундев, който е изследвал много задълбочено гръцките, сръбските и може би румънските извори на Рибния буквар, подчертава значението, което за Берон е имало следването в Букурещ и още повече в Брашов, намирал се тогава в пределите на Авст рийската империя. В Брашов Берон еимал възможност да се запознае с много добре уредените и основани върху модерни педагогически принципи немски, унгарски, румънски и гръцки училища. Това е европейският пример, който би трябвало да се следва и в България (и тия и сичкият вътрешен чин треба да съ като европските, дето учат друг-друго учението"), макар че за момента Берон се задоволява да предложи по-реални и по-постижими нововъведения. Привидната качествена и хронологична изолираност на Рибния буквар в контекста 45 на българската съвременна култура се обяснява с простия факт, че младият Берон е разширил традиционното балканско гледище, преминавайки от заустява нето на псалтира в килийното училище, през училището в Котел и Бейската академия в Букурещ до един град, където се провежда модерно „европейско" преподаване. Това, разбира се, ни най-малко не намалява заслугите на автора на Рибния буквар.

Критиците посрещнаха първата поява на Йордан Радичков в Италия („Черказки разкази", Мариети, 1983 г.) с изненада и одобрение. Това издание, както и настоящото се дължи на ентусиазма и майсторството на Данило Манера. В по-голямата си част критиците мотивираха както изненадата си, така и одобрението си с фантастичнопарадоксалния, а следователно при неволна съпоставка и антиреалистичен или поне ареалистичен характер на тази творба. Произведенията на Радичков за известно време разединиха критиката в България на базата на противоположни умозрителни тълкувания: поставяше се въпросът, възможно ли е да се открият в колоритните и непредвидими черказци представителите на интензивните икономически, технологи чески и духовни промени в съвременна България. то (и Според мен изключителният успех сред читателите и огромните тиражи, които Радичков постига в родината си, се дължат на нещо по-друго: авторът намира постепенно все по-сигурно) ключа на съприкосновение със символично-словесната вселена, насочена към специфичната роля (въпреки значителните различия в разнообразните културни прослойки) на разказвача-развлекател, на българския „сладкодумец“, на този, който умее да разказва добре на една аудитория, подготвена да го слуша и да се наслаждава на това, което и се разказва. стон Поставянето на акцента върху словесната техника, върху разширяването на възможностите на лингвистичния апарат, при което хиперболи, парадокси, параномазии и фантастични комбинации стават необходими съставни части, за да се задържи вниманието и предизвика удоволствието на слушателя, е причина да отидат на позаден план не само главните идейни внушения, но също така и етичните и философски йерархии на отделните застъпени теми, при което се предизвиква едно антиреалистич но в основата си впечатление. От друга страна, концептуално-комбинативната виртуозност на Радичков, като подтиква лингвистично-изобретателската чувствителност на читателя, предизвиква широк възпитателен резонанс, давайки решителен принос за обновление в дебатите, които периодично се подновяват в България по въпроса за езика и по-конкретно за връзката между разговорен и литературен език. Йордан Радичков е разказвач-сладкодумец с изключителен неподправен талант. Той обаче не е от типа на народните певци на Балканите, при които мелодията и богатият лексикален инвентар образуват неделима част от епическото съдържание, нито пък е от фолклорен тип в тесния смисъл на тази дума, подобно на разказвачите на приказки, на местни поверия или на космогенични митологеми; по-близък е той до онзи, който умее днес да разказва майсторски истории или анекдоти, по-близък е до увличащия и обаятелен начин на изразяване на Дарио Фо.

През 1722 г. в Петербург е публикувана „Книга істориографія", съкратен руски превод на „Царството на славяните" (1601 г.) на рагузинеца Мавро Орбини. Посредством този руски превод трудът на Орбини оказва значително въздействие върху българската и сръбската историография от XVIII в. и единодушно е смятан за един от главните извори на „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. Една стара традиция приписва инициативата за този превод, старанието за съставянето и редак цията му, както и послеслова с полемичен кирилометодиевски характер за дело на Теофан Прокопович. В 1802 г. Франческо Мария Апендини пише: „С написването на тези бележки чувствам, че Историята на Орбини е била преведена на илирийски и впоследствие отпечатана от Теофан Прокопович, архиепископ на Новгород". Любопитен и траен отзвук се предава в една мисъл на Артуро Крониа (1939 г.): „Мълвата за Орбини стига до далечна Русия. Там през 1677 г. Теофан Прокопович превежда неговото „Царство на славяните“. Това дело Теофан е трябвало да извърши четири години преди да се роди! В действителност преводачът е бил сръбски търговец, бивш руски агент в Цариград, преминал впослед ствие в Русия, чиновник и дипломат от екипа на Петър I и на Сава Лукич Владиславич (1669-1738), известен също като Рагузински. В ръкописа му, съхраняван в Ленинградската публична библиотека „Салтиков- Шчедрин"; се съдържа повече от половината от отпечатания впоследствие текст. От него се информираме, че преводът е бил направен в С.-Петербург през 1714 г. Едно писмо на Петър Велики до Синода, написано в Астрахан на 18 октомври 1722 г., напомня за изпращането на книгата, которую переводил Сава Рагузинский, о славянском народе с италианского языка", както и за изричното тогавашно доказателство на Татишчев, че руският текст на Орбини се приписва на Сава Владиславич. Инициативата за такъв род преводи влиза изцяло в издателската програма за културно европей ско" осъвременяване, вдъхновено, ръководено лично и подпомагано от Петър, с цел да се покаже под чертан идеологически и духовен плурализъм: от католически насочените „Анали" на Бароний (1719 г.), преведени по полската адаптация на Скарга, до предговора към „История на Европа" (1718, 1723 г.) от Самуел Пуфендорф (много обичан от Прокопович) и до „Theatrum historicum" на протестанта Вил хелм Стратеман.

The reception of Pentcho Slaveikov in Italy The last part of Pentcho Slaveikov's full with many obstacles life and art passed completely in Italy. Putting his works in the cultural context of that time, the article explores italian interest in them - critical articles and translations, lectures and celebrations. Del' Agatha describes the contributions of prominent italian slavists - Enrico Damiani, Etore Lo Gato, Luigi Slavini, Ricardo Picchio and others. Bulgarian participation in different kind of events in honour to Pentcho Slaveikov is also in focus.