Радко М. Радославов

През последните три десетилетия преди Освобождението просветното дело у нас взема необичайни размери. Стремителността на това развитие е толкова голяма, че предизвиква възхищението на мнозина чужденци, открили един народ, оцелял след тежко петвековно робство, народ ученолюбив, жизнен, динамичен, повел борба с всички средства за своите национални и социални права, за свободата и независимостта си. Българските земи се покриват с мрежа от училища, едва ли не всяко селище бърза да си построи училищна сграда, да привлече най-добрите учители, без да жали средства. С всяка година броят на ученици те се удвоява, особено когато се разнесе вестта, че в някой град или паланка преподава известен педагог, прочул се със способностите си или със своите методи на обучение. Тези небивали прояви на любо знателност, тази огромна жажда за просвета и култура представляват онова голямо българско чудо, непознато в другите страни, с което имаме право да се гордеем. Повечето от тези деца и юноши произхождат от бедни семейства, които не могат да им осигурят редовна помощ, когато се отправят да търсят по-висока наука в някой друг град или село. Ето защо, като се самоосъждат на тежки лишения и рискове, те трябва да преодоляват големи изпитания, а често пъти са принудени да работят като ратайчета, за да могат да учат. Един от тези любознателни юноши, решили да получат на всяка цена по-солидно образование, е и Радко Маринов Радославов - типичен пред ставител на тези героични поколения, — който се нарежда между най-подготвените и ерудирани учители не само до Освобождението, но и след него. Той е роден през 1841 г. в село Златарица, Еленско. Неговият род, някога заможен, но по това време вече позападнал и обеднял, се отличавал със своето ученолюбие и развито обществено чувство. Баща му Марин Радославов минавал за един от първите хора в селото и неслучайно бил „изпратен в Цариград при султана да води преговори и вземе „, тапии" (кр. актове) за околната гора (близо до кантона по шосето Златарица - Елена) и която до днес е още спорна с еленчани". Още от малък Радко М. Радославов проявява изключителна любознателност, въпреки че като всяко селско дете в Златарица „е трябвало да пасе свини и по цели дни и нощи да прекарва на полето "2. В килийното училище на родното си село той проявява рядко усърдие и прилежание, но самият начин на обучение е толкова примитивен и убийствено бавен, че задържа и възпрепятствува развитието на паметливите деца. „И тъй за 4 зими запознах едвам азбуката и на 5-ата зима изучих часослова от кора до кора и за благодарение занесох на учителя си дар - печена кокошка, придружена с плоска вино и топла - чиста пита, който ме благослови: - Дано даде бог да изучиш и голямата книга - псалтира. "В Разбира се, „ това учителско благословение" го прави още по-деен и ревностен в прилежанието и успеха му вдъхва упорство и воля да търси някакъв път към по-голямо образование. Ето защо използва пристигането в село на един търговец и на неговия помощник от Елена, отседнали в дома на Радковия баща. Помощникът изказал готовност да го подпомогне и той се присъединява към тях без разрешението на родителите си.