Книжка-2

1990, Книжка 2 - Съдържание

Когато през 40-те години на миналия век книжовници като Васил Априлов, Георги Пешаков, Анастас Кипиловски, Неофит Рилски и още неколцина техни съвременници популяризират с възхищение българистичните проучвания на Юрий Венелин и неговите горещи симпатии към българите, посвещавайки му от такава позиция стихове, отзиви, много съдържателни приписки и похвални текстове в свои писма и трудове, наслагват двете основни критико-оценъчни линии на българската венелиада: патриотично-романтичната и научно-изследователската. Обикновено разминаващи се, двете линии още тогава се изявяват успоредно и се преплитат със своите същностни черти - патосът на първата определя концептуални елементи на втората, а характерни за тази втора линия разработки се открояват по-ярко посредством романтично-патриотичните виждания на книжовниците, които откриват Венелин за българското културноисторическо съзнание. Като следствие на това възторжената ода на Пешаков за Венелин придобива известност заедно с промислените характеристики на Априлов, Киниловски и Неофит Рилски, за да бъде неотстъпно цитирана в почти всички последвали публикации за Венелин (чак до наши дни) като интегрална част от знанието на българите за Венелин.

Всеки анализ предизвиква определени размисли. Стреми се да бъде еднозначен и убедителен, а имплицитно носи въпросите за правото си на съществувание, за правилността на методологическите си решения. Такива размисли предизвиква и типът анализ, който ще се опитаме да демонстрираме. Затова нека не бързаме да му се доверим.

Добре известно е, че въпреки значителната разлика във възрастта Николай Лилиев Никола Фурнаджиев са били приятели. Не изглежда ли малко странно това приятелство, имайки предвид, че не е обвързано с принадлежност към обща литературна школа, кръг или направление? Вярно е, че и двамата са били сътрудници на сп. „Златорог" - Лилиев от самото му създаване, а Фурнаджиев - от края на 1924 г. Но както знаем, „Златорог" не е литературен кръг: това казват всички, които участвуват в списанието, то се вижда и от публикациите, намерили място по страниците му. Школите, направленията и творческият резултат, произлизащ от тях, а също манифестите на кръговете и групите са външната", празничната, ритуалната страна на литературата. Отвъд нея, в кухнята" на литературното творчество, се извършва индивидуалният, строго диференциран, психологически и социално обусловен процес на сътворя ването. Докато - ако продължим в духа на избраната метафора - междуличностните отношения творец-творец спадат към всекидневната на литературния живот. Там - във всекидневната - нищо не съществува в идеален вид, няма застиналост и нормативност, т. е. различните идейни, естетически, социални и нравствени „парадигми", постановки и пристрастия се намират в динамика и смешение, в постоянен диалог, при което немалка роля имат битът, етиката на поведението, личният морал (в тази връзка Айхенбаум употребява понятието „литературен бит") ROR SE - Именно чрез тази лишена от салонен блясък, от куртоазна хвалебственост или дребнава заядливост всекидневна можем да прозрем в духовната същина на творчес ката личност. Но ако ние много обичаме да влизаме - без да се застояваме - в празничната приемна, да пъхаме нос в кухнята или да надничаме крадливо в спалнята на този голям дом, наречен литература, то всъщност всекидневната е онова място, къ дето трябва да останем по-задълго, за да усетим атмосферата, непосредствеността и свежестта на литературния и културния живот. Измежду въпросите, на които литературните ни историографи предстои да отговорят, има и такива: защо примерно мрачен и самотен поет като Димитър Бояджиев намира достойно и желано място сред зевзеците-българановци; защо поетът с две души" П. К. Яворов е приет, търсен, дори въздиган в култ сред „харамиите“, борещи се за освобождението на Македония. Изклю чително интересен е и диалогът между Лилиевата, Дебеляновата и въобще символистичната поезия и традиция и т. нар. септемврийска литература - по-специално Фурнаджиев, Разцветников. Занимавайки се с „частния" проблем за творческо-личностните взаимоотношения на Лилиев и Фурнаджиев и наблягайки върху нравствената му страна, аз не търся универсално решаване, а само възможен подход.

„Погрешно е да се мисли, че има творец, свободен от всякакво влияние. Такъв творец би съществувал само вън от историята. Всеки е малко или много повлиян и онова, което наричаме самобитност, е не толкова отсъствие на влияние, колкото способност да се асимилират влиянията." (фр. 279) 2009 кOнK CС LO Колко точни и същевременно добре дефинирани са наблюденията на Далчев за самозараждането, тъй невъзможно и в литературата, както и в живота. Необходимо е, казва той, да има винаги и един външен агент, който да оплоди и приведе в движение съществуващите сили, като ги извади от тяхното първично равновесие. Формулирайки тези мисли, Далчев има предвид не само себе си, но и националната традиция, в чието начало стои преводаческата дейност, побългаряването и компилацията, и чиито оригинални творчески постижения са резултат от благородното общуване с други литеTNI ратури. За да се проследи рецепцията на една литературна традиция у даден автор, трябва да се имат предвид няколко неща: литературният климат на епохата, националната традиция, същностните страни от неговата биография и особеностите на личността му. С интереса си към френската култура Далчев е в традицията на българската литература, която от Възраждането до началото на века в значителна степен се фор мира под френско влияние. Изпитали са го много от нашите най-известни писатели: Вазов, Михайловски, Яворов, Дебелянов, Лилиев, К. Константинов, Далчев, поетите от 40-те години и пр. Наблюденията на Светлозар Игов в статията му „Преводът и българската литература"«з са, че по отношение на философията, френските просвети тели, философи и моралисти (от Монтен, Декарт, Паскал, Кондорсе, Ла Боеси до Бергсон и Гюстав Льобон) са имали върху българската общественост много по-голямо влияние от немското системотворчество. Най-ярък пример в това отношение е Ст. Михайловски, у когото това влияние е по-видимо, докато при Далчев то е асимилирано и затова по-трудно доловимо. Далчев е от авторите, у които литературната рецепция се преплита с контактологията. Той получава солидно европейско хуманитарно образование - завършва философия и „педагогия“ в СУ „Кл. Охридски“, слуша лекции по история на изкуст вото в Италия, два пъти пребивава във Франция, като посещава лекции в универ ситета в Париж и завършва курс за преподаватели по френски език към Сорбоната

Днес, във времето на революционното преустройство на целия социалистически живот, изключително важни за нас са уроците от миналото. Чуват се нихилистични гласове да отречем отведнъж всичко, съграждано през годините, и да търсим нови ценности, нови идеали. Не са малко и радетелите за идеализация на изминатия път. Те се страхуват от аналитичното посочване на грешките и недостатъците, защото искат зад отдавна изгубили привлекателността си лозунги да прикрият личната си вина за стореното. Но несъмнено най-важното в периоди на градивно строителство да не се нарушава нито за миг връзката между минало, настояще и бъдеще, да не се спекулира с историческите факти. Затова и наложителна задача на днешния ден е да преосмислим обективно делото на нашите предшественици, на онези, които вложиха в борбата за социализъм всичко, на което бяха способни, и не опетниха ръцете си с недостойни слова и постъпки. e Во Един от тези „рицари" на социалистическото обновление е академик Тодор Пав лов - философ, естетик и общественик, с непреходно място в историята на българската философия и култура. Апологетичният тон не ще е уместен, ако се опитаме точно да установим мястото му в националния живот. Но и всички опити да се омаловажат научните му приноси едва ли биха ни били от полза. Затова в навечерието на стогодишнината от рождението му е време да поставим нещата на истинските им места; не да пеем дитирамби или да викаме „разпни го", а с нов поглед да осмислим фактите от един богат идеен свят, където - както при всяко човешко начинание - ще срещнем и върхове, и падения.TOME Несъмнено е обаянието на личността му - всички, които са имали възможността да общуват с него, са запазили спомена за естествеността и емоционалността му, за неговия буден и противопоставящ се на догмите ум, за феноменалната му памет, за остроумието и честността му. В предговора към автобиографичната си книга „Смях" (книгоиздателство „Георги Бакалов", Варна, 1977) Тодор Павлов пише: „Убедих се, че смехът може да чисти всякакви лекета, да плющи по гърбовете на подлеци, да неутрализира смъртоносни отрови, да озонира замърсени атмосфери, да крепи духа, да го вдъхновява, да го подмладява. Тази изконно българска житейска философия ученият е успял да запази въпреки сериозните премеждия, които му е поднасяла съдбата. Отраснал в духовно извисено, възрожденско семейство, преминал през школата на народното учителство, Павлов се нарежда в легията на онези марксисти романтици, които мечтаеха да направят света по-добър и по-справедлив. Жестоките изпитания на борбата ще приземят романтизма, но здраво ще калят вярата му. Комунистът ще премине през преизподнята на занданите, а от 1932 до 1936 г. в Москва ще бъде активен свидетел на един от най-сложните и противоречиви периоди в новата история на Русия. За негова чест в България се завръща не закостенял сталинист, а комунист интелигент, който живее с реалните проблеми на страната си, и заедно със съратниците до дъно ще изпие горчивата чаша на лагерите и репресиите.

Тодор Павлов изживява младостта си в бурно и шеметно време на войни и по круси, на войнишко въстание, на народни вълнения, на масови стачки и митинги, на кипяща партийна дейност, на героичен подем през септември 1923, на фашистка контрареволюция и незапомнен класов терор на българи над българи след въстанието, на всенароден гняв от кланетата и жажда за реванш през 1924 и на второ трагично поражение на партията през 1925 г. Това е време на действието, това е революционна практическа школа, която дава огромен житейски, педагогически, революционно-организационен, журналистически и политически опит, която възпитава чувствата, изостря интелекта и дава полет на въображението на талантливия философ и литератор Тодор Павлов. Още когато отхвърля капитулантското решение на ЦК на партията за „неутралитет" на 9 юни 1923 г. и се изказва за незабавно въоръжено действие срещу превратаджиите, професионалният революционер, главен редактор на централния комсомолски орган в. „Младеж", Тодор Павлов показва, че в главното, в политическото си мислене, в политическата стратегия и тактика вече е ленинец. Той показва това и на нелегалната Витошка конференция на БКП през пролетта на 1924 г., където се обявява както против десните ликвидатори на партията, така и против левичарството, в защита на септемврийската линия на оглавявания от Георги Димитров и Васил Коларов Централен комитет. Показва го и през 1925 г., когато, бидейки вече член на нелегалния ЦК и на неговото Изпълнително бюро, осъжда авантюризма на военния партиен център и обявява против подготвяния атентат в църквата „Света Неделя".

„Когато майсторът трябва да поправи някой часовник, той го оставя да спре - пише Шилер, — но живият часовников механизъм на държавата трябва да бъде поправян без да спира, тук въртящото се колело трябва да бъде заменено в движение. „Тази метафора ни позволява по обратен път да определим същината на утопизма: той е онази нагласа, която кара майстора-теоретик да поправя обществото като мъртъв механизъм, да заличава реалните отношения, традиции, ако щете - градове, за да построи всичко наново върху чистия бял лист. Самата дума „утопия“ е измислена от Томас Мор - отрицание + „topos“ (място, ст. гр.) = „несъществуващо място. Иначе казано мечтаното общество се гради в едно теоретическо „никъде“. Впрочем неслучайно самият Мор помества своя сърповиден остров в новите зе ми - там, където научният моделиращ дух няма да се съобразява с нищо. Кристалният дворец на Чернишевски е издигнат в пустинна местност, облагородена от пеещите труженици. Жул Верн спуска своя щастлив екипаж в утробата на Наутилус дълбоко под повърхността на океана; още по-лесно и е на съвременната фантастика - социално-инженерните експерименти се изнасят на далечни планети, където под ръка са всякаква анатомия, психика, природа.

Не е необходимо да припомняме на българския читател - и още по-малко на спе циалистите - кой е бил и какво е написал големият румънски поет, известен и ценен в целия свят - Михай Еминеску. През 1989 г. се навършват сто години от неговата смърт. Изпълнителният съвет на ЮНЕСКО реши тази година да бъде наречена „Година на Еминеску", като в целия свят паметта на поета и неговото творчество ще бъдат отбелязани чрез многобройни прояви: издания, изследвания, почетни сесии. Румъния освен вече издадените или намиращите се под печат през 1989 г. събрани съчинения, освен телевизионните и радиопредаванията всеки брой на литературните списания във всяко кътче на страната обогатяват библиографията за Еминеску, като наред със стиховете, посветени на поета, добавят интелигентно написани студии и критически статии, които откриват нови пътища за интерпретация и проникване в неговото творчество и предлагат нови начини и отсенки при оценяването на Еминеску в перспективата на световната литература. Документалният принос във връзка с биографията на поета, както и уточненията с литературноисторически характер стоят редом до вдъх новени страници, които възкресяват и възпроизвеждат епохата на Еминеску. Освен това трябва да се каже, че всички тези прояви се вплитат в истинско литературно движение „про-Еминеску", започнато преди много години и получило все по-голям обхват, в една дискусия, в която са включени есеисти и филолози, компаративисти и библиографи, текстолози, критици, литературни историци и публицисти. През последните години еминескологията се превърна в един от най-важните клонове на румънската литературна наука със световен отзвук, тъй като проблематиката, свързана с Еминеску, е безкрайна И във всеки случай - неизчерпана. Наред с издаването и преиздаването на някои от монументалните и с непосредствен отзвук трудове, отразяващи делото на Еминеску (да споменем като пример само едно заглавие: „Животът на Михай Еминеску", както и петте тома, написани от Джордже Калинеску и посветени на неговото творчество), e наред с многобройните студии и статии в списания и сборници, издавани по случай различни годишнини, появата на известната колекция от изследвания със заглавие „Еминесчиана" се превърна в изключителна инициатива с голяма популярност. Колекцията предназначена преди всичко да включи отново в сферата на съвременната култура голяма част от изследванията, разпръснати в литературната преса, и да изтъкне разнооб разието на интереси, методи и техники при документирането и интерпретацията, част от които се дължат на чужди автори.

През последните три десетилетия преди Освобождението просветното дело у нас взема необичайни размери. Стремителността на това развитие е толкова голяма, че предизвиква възхищението на мнозина чужденци, открили един народ, оцелял след тежко петвековно робство, народ ученолюбив, жизнен, динамичен, повел борба с всички средства за своите национални и социални права, за свободата и независимостта си. Българските земи се покриват с мрежа от училища, едва ли не всяко селище бърза да си построи училищна сграда, да привлече най-добрите учители, без да жали средства. С всяка година броят на ученици те се удвоява, особено когато се разнесе вестта, че в някой град или паланка преподава известен педагог, прочул се със способностите си или със своите методи на обучение. Тези небивали прояви на любо знателност, тази огромна жажда за просвета и култура представляват онова голямо българско чудо, непознато в другите страни, с което имаме право да се гордеем. Повечето от тези деца и юноши произхождат от бедни семейства, които не могат да им осигурят редовна помощ, когато се отправят да търсят по-висока наука в някой друг град или село. Ето защо, като се самоосъждат на тежки лишения и рискове, те трябва да преодоляват големи изпитания, а често пъти са принудени да работят като ратайчета, за да могат да учат. Един от тези любознателни юноши, решили да получат на всяка цена по-солидно образование, е и Радко Маринов Радославов - типичен пред ставител на тези героични поколения, — който се нарежда между най-подготвените и ерудирани учители не само до Освобождението, но и след него. Той е роден през 1841 г. в село Златарица, Еленско. Неговият род, някога заможен, но по това време вече позападнал и обеднял, се отличавал със своето ученолюбие и развито обществено чувство. Баща му Марин Радославов минавал за един от първите хора в селото и неслучайно бил „изпратен в Цариград при султана да води преговори и вземе „, тапии" (кр. актове) за околната гора (близо до кантона по шосето Златарица - Елена) и която до днес е още спорна с еленчани". Още от малък Радко М. Радославов проявява изключителна любознателност, въпреки че като всяко селско дете в Златарица „е трябвало да пасе свини и по цели дни и нощи да прекарва на полето "2. В килийното училище на родното си село той проявява рядко усърдие и прилежание, но самият начин на обучение е толкова примитивен и убийствено бавен, че задържа и възпрепятствува развитието на паметливите деца. „И тъй за 4 зими запознах едвам азбуката и на 5-ата зима изучих часослова от кора до кора и за благодарение занесох на учителя си дар - печена кокошка, придружена с плоска вино и топла - чиста пита, който ме благослови: - Дано даде бог да изучиш и голямата книга - псалтира. "В Разбира се, „ това учителско благословение" го прави още по-деен и ревностен в прилежанието и успеха му вдъхва упорство и воля да търси някакъв път към по-голямо образование. Ето защо използва пристигането в село на един търговец и на неговия помощник от Елена, отседнали в дома на Радковия баща. Помощникът изказал готовност да го подпомогне и той се присъединява към тях без разрешението на родителите си.

Повод за моите бележки са литературноисторическата новела „Сто години неизвестност на Йор дан Василев (сп. „Септември“, 1988, кн. 9, с. 122-160) и статията на Тончо Жечев „Възкресение" (в. Ли тературен фронт" от 3. ХІ. 1988, бр. 45, с. 2). Проблемът, който занимава и мен, и двамата известни лите ратуроведи, е авторството на манифестната статия „Осветление на българската поезия" (сп. „Зора", 1885, кн. 3, с. 131-133). Преди време аргументирах хипотезата, според която зад инициалите Г. 3-ч - така се е подписал авторът на анонимната статия в сп. „Зора" -най-вероятно се крие авторството на Ва зов, (сп. „Литературна мисъл", 1985, кн. 7, с. 69-88). В посочената работа Й. Василев излиза с алтернативна хипотеза за авторството на Гаврил Занетов - несправедливо пренебрегван досега от литературните историци. Новата хипотеза срещна възторжената подкрепа на Т. Жечев най-вече заради. усилията да се възкреси една незаслужено забравена личност. Споделям тия чувства на Т. Жечев и се присъединявам към тях.

Майкъл Рифатер (р. 1924 г.) е професор в университета в Торонто, Канада. Автор е на няколко книги и множество публикации, сред които „Le Poeme comme representation" (1970), „Essais de Stylistique structurale" (1971), ,The Stylistic Approach to Literary History" (1970), „Sémantique du poème" (1971), „Système d'un genre descriptif" (1972), ,,Interpretation and Descriptive Poetry" (1973), ,The Self-sufficient Text" (1973), „Paragram and Significance" (1973), ,Semantic Incompatobilities in Automatic Writing" (1974). Книгата „Семиотика на поезията" е ключова в концептуалното развитие на автора. До 1971 г. той се занимава предимно с повърхнинните структури" на поетическия дискурс. В статията си „L'Explication des faits littéraires" набелязва основните моменти от една семиотика на поезията, която ця лостно разработва в настоящата книга. Изходен момент в теорията му е схващането, че смисловата единица, присъща на поезията, трябва да се търси не в стилистичен план, а в затвореното просранство на завър шения текст, така чисто лингвистичният подход към поетическия дискурс бива изместен от семиотичния. Теоретическите постановки почти винаги боравят с материал от френската литература. Рифатер е специализирал френска поезия от XIX-XXв. Той смята, че никоя теория не заслужава внимание, ако не с вкоренена и не произтича от самите феномени, които се опитва да обясни. Основната цел е да се изследва механизмът на смислопораждане, специфичен за поезията, и оттам да се изгради теория на четенето. Предпоставя се тезата, че литературният феномен е диалектика на текст и читател. Като взема под внимание само фактите, достъпни за читателя и наблюдаеми в стихотворението, което е особен вид завършен контекст, Рифатер изследва три възможни начина за възникване на т. нар. семантично отклонение, присъщо на поезията: разместване (знакът пренасочва един смисъл към друг - метафора, метонимия), деформация (двусмислие, противоречие, безсмислица), смислопораждане (текстовото пространство като принцип за превръщане на иначе лишени от собствен смисъл елементи - симетрия, ритъм и пр. - в знаци). Характерно и за трите е, че застрашават мимезиса. Рифатер въвежда термина неграматичност за случаите, когато изобразяването е деформирано поради нарушаване на граматичните и речниковите правила (то може и да е напълно разрушено, както е при безсмислицата). Формалното и семантично единство според Рифатер е основна характеристика на стихотворението: то изяснява обема и същността на понятията значение и смисъл. Всеки компонент на стихотворението, който насочва към „нещо друго", трябва да има характер на константа и да е различим от мимезиса. Фор малното и семантично единство, което включва всички показатели за отклоняване от прекия референт, той нарича значение. То се схваща едва при ретроактивното четене, когато разбираме, че изобразяването (т. е. мимезисът) насочва към съдържание, което говоримият, нехудожествен език би изобразил по друг начин. Под смисъл Рифатер разбира информацията, която текстът носи на миметично ниво. Така от гледна точка на смисъла текстът е верига от последователни информационни единици. От гледна точка на значе нието текстът е една семантична едини

На уводно място бр. 6 предлага статията на младия съветски литературовед Евгени Добренко „Кризата на романа", в която (както сам авторът посочва) се дава обща постановка на развитието на съветския многонационален роман. На пръв план е отбелязан съществувалият дълго време мит за съветския роман: „той живее веч но", не познава упадък, намира се в непрекъснат „разцвета и по този начин е доведен до митологизация. Кризисни явления в западния роман се смя таха съвсем нехарактерни за литературата, вдъхно вявана от комунистическото съзидание. Авторът напомня бинарната формула: там, т. е. в западния роман, съществува дълбока криза, а за съветския роман кризите се изключват, те са абсолютно „нехарактерни" за него. Кълнейки се в диалектиката - пише Е. Добренко, - ние винаги се бояхме от кризи във връзка с нашето развитие (тук и навсякъде к. а., Е. Д.) и по този начин изключихме осмислянето на нашето развитие от обективните универсални закономерности и го митологизирахме. Доколко е дълбока кризата в съветския роман? - поставя въпрос авторът. Изострянето на кризата на съвременното обществено съзнание е провокирано от сегашната обществена ситуация, в която започна процес на разкриване на потулваната в миналото система от общочовешки, хума нистични ценности. Логиката на този процес е такава, че неизбежно се е стигнало до разделение на различни ценностни системи. Това разделение реално е съществувало винаги, и то е противоре чието, което е движило развитието на литературата. В какво се състои това противоречие и в какво се коренят източниците на кризата? Те се коренят в концепцията за личността - изтъква авторът. Личността по различен начин се реализира и намира себе си в съществуващия свят. В системата от класови ценности намират себе си героите на много произведения на съветската литература. Ориентацията към героическата лич ност доведе в крайна сметка до криза в романното мислене, защото в утвърждаването на героическата личност винаги се моделира ситуация на примире ние и самореализация на личността в съществуващия световен порядък.

Миналата година в Румъния се появи едно ново и особено изследване върху поезията и публици стиката на Михай Еминеску, посветено на стогодишнината от ранната му смърт. Книгата е напи сана от Александру Мелиан - тънък познавач на творчеството на поета - и е озаглавена „Емине ску - открита вселена". Структуралният метод на изследване, който Ме лиан прилага, дава възможност на читателя да се доближи до поетическото съзнание на „послед ния европейски романтик" (според Джордже Ка линеску - известен румънски литературен историк и биограф на Еминеску) и до корените на неговия гений. Предмет на вниманието на автора са преди всичко стиховете, издадени след смъртта на поета, и голяма част от неговите ранни творби, като значително място е отделено и на прочутата поема „Хиперион". От публицистичното му наследство са подбрани откъси с подчертано актуален и днес смисъл. Основна характеристика на цялата книга с философското осмисляне и тълкуване на Емине сковото творчество. Голяма заслуга на изследва нето е новаторският подход на Ал. Мелиан към скритите страни, към тайните и почти магическата сила на такива стихотворения като „Мурешану, 1876“, „Один и Поетът“, „Хиперион", Memento mori", „Епигоните“, „Имам само още едно же лание“, „Принцът, който няма звезда" и много други. Специално място е отредено и на философските измерения на шедьовъра в прозата на Еминеску - „Бедният Дионис".

Книгата „За Марко Вовчок" принадлежи на перото на известния учен-литературовед Б. Б. Лобач-Жученко, внук на класика на украинската литература Марко Вовчок. Като изследовател Б. Б. Лобач-Жученко има наистина забележителен принос за изучаване живота и творчеството на тази видна дъщеря на руския народ. Само през последните десетилетия той написа и издаде многобройни солидни трудове за художествените постиже ния на Марко Вовчок, за творческите и връзки с И. Тургенев, Т. Шевченко, Д. Писарев, П.-Ж. Етцел, а също така - за взаимодействието на украинската и руската литература. Без преуве личение може да се твърди: всичко, което е напи сал Б. Б. Лобач-Жученко, е резултат от многогодишен труд над архивите. Във връзка с това за служават внимание особено неговите монографии, публикувани през 1969-1987 г. на украински и руски език. Свързващото звено между тях е постоянното ориентиране към факта като първоизточник на всяко изследване. Б. Б. Лобач-Жученко тръгва от основното изучаване на първичната информация, на всеки детайл, като си дава сметка, че качеството на научното обяснение на изслед ваните явления зависи преди всичко от обективното разкриване на сложното движение на историята, а също и от общата научна култура на учения.

По инициатива на секция „Руска и съветска литература" към Института за литература при БАН на 28 и 29 септември 1989 г. се проведе на ционална научна конференция, посветена на 175- ата годишнина от рождението на М. Ю. Лермонтов. В работата и взеха участие следните почетни гости: Павел Матев - председател на Съюза на българските писатели, Д. Петров - зам.-председател на ОНС за българо-съветска дружба, Н. С. Дръмова - представител на Дома на съвет ската наука и култура, и др. Чл.-кор. Ефрем Каранфилов откри конференцията с вълнуващо слово. Той говори за широ ката, безбрежна като руските степи и силна като 133 кавказката буря поезия", чрез която Лермонтов е изразил „волята за простор, стремежа да разкъса гвардейския мундир и тежките корици на военните устави, за да политне заедно със степния вятър като вик, като вопъл, като мечта за свобода". Пленарното заседание на конференцията бе открито с доклада „Проблеми на съвременното лермонтовознание" от проф. М. Гургулова. Под чертавайки огромния интерес към великия руски пост, довел до появата през 1981 г. на внушителния том „Лермонтовская энциклопедия", тя отбеляза постиженията на науката за Лермонтов, представе на главно от Б. Айхенбаум, В. Мануилов, И. Андроников, Ю. Лотман, Д. Максимов, В. Вацуро, Е. Герщайн, а също и по-новите изследвания за живота и дейността на поста от А. Сличенко, П. Фролов, Е. Кипко, С. Ломинадзе, М. Гургулова и др.

Инициаторите на програмата „Банско - кни жовен център" си задават въпроса може ли селището, дало на България три от ключовите фигури на нейната история и култура - Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и Никола Вапцаров - олицетворяващи при това нейния световен авторитет, да не бъде книжовен център. Отговорът на този въпрос до голяма степен бе побран в двете паралелни инициативи, които отрано оживиха духовната атмосфера на Банско, готвещо се да чествува 80-годишнината от рождението на Н. Вапцаров и 200-годишнината от рождението на Неофит Рилски.

За историците на културата и литературата на Българското възраждане 1989 г. е белязана с не един юбилей на дейци на епохата. Навършиха се кръгли годишнини от рождението или смъртта на Нещо Бончев, Райко Жинзифов, Ил. Р. Бльсков, Софроний Врачански. Сред юбилярите са и Юрий Ив. Венелин и Васил Евст. Априлов - двама дей ци, свързани не само с лично познанство, но и с ролята си на посредници между две национални славянски култури - българската и руската. Старата традиция - за чествуване на юбилярите - и този път беше спазена. Традиция, чийто вътрешен смисъл е не само и не толкова напомнянето и изравянето на реликви от миналото, а съотнасянето му със съвремието и активизиране на настоящето. Традиция, чийто резултат често пъти е преоткриване на НОВОТО в старите томове И АКТУАЛНОТО в позабравените идеи и усилия на предците. Подобен бе резултатът и от проведените две международни научни конференции по повод 150-годишнината от смъртта на Юрий Ив. Вене лин и 200-годишнината от рождението на Васил Априлов. Поставено в контекста на собственото му време, делото на двамата възрожденци бе видяно на широкия фон на общоевропейската културна история и мисъл. Оценките на съвременници и след ходници за книжовното им наследство - резервирани или суперлативни, едностранчиви или научно задълбочени - не бяха самоцелно отразени. Те трябваше да провокират или доуточнят някои съ временни научни постановки. На 6 септември 1989 г. в Софийския университет „Климент Охридски" се проведе научната се сия, посветена на делото на Ю. Венелин. Организатори бяха Институтът за литература и Центърът за българистика при БАН. Сесията откри директорът на Института за литература проф. д-р Боян Ни чев. Той очерта накратко заслугите на юбиляря за изграждането на българската национална култура и пожела ползотворна работа на участниците в конференцията.

На 19 октомври 1989 г. в Стара Загора се състоя юбилейна научна сесия, посветена на 70-годишни ната от рождението на изтъкнатия български поет, преводач и критик Веселин Ханчев. Тя беше орга низирана от Института за литература при БАН. Дома „Литературна Стара Загора" и Общинския съвет за духовно развитие - Стара Загора, и се проведе в рамките на традиционните „Есенни литературни дни - Стара Загора". Съпровождащите сесията литературни празници бяха открити на 18 октомври 1989 г. със запалването на огъня на поезията от известния поет Божидар Божилов пред родната къща на В. Ханчев. Същата вечер в залата на Старозагорската народна опера се състоя литературно четене на поети от цялата страна, носители на литературни награди. Слово за поезията произнесе главният секретар на Съюза на бъл гарските писатели Петър Караангов. Връчена беше националната награда за поезия „Гео Милев" за 1989 г. на старозагорския поет Стойчо Стойчев за новоизлязлата му стихосбирка „Рана". Научната сесия за Веселин Ханчев се проведе на 19 октомври 1989 г. в Профсъюзния дом на културата в Стара Загора (пленарната зала). Преди започването й ст. н. с. Илия Тодоров представи новоизлезлия библиографски труд „Веселин Ханчев. Библиография“. С., НБКМ, 1989 г., съставен от Стоян Стаев, Християна Илиева и Елена Фурнаджиева, с предговор от Веселин Йосифов, вклю чен в поредицата от персонални библиографии за български писатели. Сесията беше открита от Тошо Христозов председател на Общинския съвет за духовно развитие, който произнесе слово за живота и делото на В. Ханчев, Ст. н. с. Сабина Беляева, научен секретар на Института за литература и председател на сутрешното заседание, обоснова необходимост та от нов критически поглед към творческото дело на поета. Силно емоционално бе и словото на дьщерята на В. Ханчев, Елка Ханчева-Ришар, която предложи свой зрителен ъгъл към творчеството на своя баща, изградено според нея върху двете велики сили, най-високо ценени от него - Свободата и Любовта. Тя приведе неизвестни досега, не публикувани стихотворения на поета, останали само в архива му. Божидар Божилов произнесе вълнуващо слово за Ханчев и поколението пости от 40-те години, в което се преплетоха лични спомени и импровизирани размисли за творческото своеобразие на Ханчевата личност и за пътя на съвременната българска лирика.

В хубав есенен ден, когато всичко живо се радва на ласкавите сльнчеви лъчи, когато природата предразполага към философски размисли за сми съла на живота, за тайните и преходността на човешкото битие, ние се простихме с учения, комуниста, човека Стойко Божков. Както повечето от нас и той идва от земята от българското село, за да пусне корен в големия град, но да остави сърцето си там, където за първи път е затуптяло - в родното село Свежен - Плов дивско. Стойко Божков е роден на 27 декември 1913 г. Селският бит, селският начин на живот отрано го научават на трудолюбие, утвърждават у него добродетелите - вековните добродетели на тези, които се борят със земята за къшея хляб. Средното си образование Божков завършва в Пловдивската и Асеновградската гимназия - учебни заведения с подчертано прогресивен характер, червените гимназии", както ги наричаха на времето. Тук е началото на оня заряд от прогре сивни идеи, които Божков ще усвоява и развива като студент в Софийския университет, които ще го заведат в редиците на БОНСС. Като студент той е председател на Дружеството на студентите слависти, чиито идеи ще го вълнуват цял живот. Своята обществена и литературна дейност Бож ков започва в най-тежкия, най-мрачния период от новата история на България - Втората световна война, когато небето на страната е покрито от оловносивите облаци на българския и немския фашизъм. Но над земята е огряла червената звезда на Кремъл и осветлява пътя на младия литератор. От нейните лъчи са озарени, от нейната вяра са огрени неговите публикации от оня период във вестниците и списанията „Академик“, „Култура", „Българска мисъл“, „Трезвеност и култура“, „Вестник на жената“. За известен период той работи във „Вестник на жената", където привлича като автори най-видни наши пролетарски и антифашистки писатели, които по това време трудно намират трибуна за изява. Във вестника се публи куват и много произведения на съветски писатели. Оттогава се набелязва и кръгът от проблеми, с които той ще се занимава и по-късно - българската литература от Възраждането, творчеството на Ботеви Каравелов, писателите -критически реа листи, и по-специално животът и творчеството на Г. Стаматов, пролетарските писатели в Бъл гария, съветската литература и българо-съветските литературни взаимоотношения.

Българската литературна наука претърпя една невъзвратима загуба - на 26 октомври 1989 г. почина неуморният учен, активният организатор и незабравимият човек Боню Стоянов Ангелов. Той притежаваше оная рядко срещана дарба да отваря не само вратите към знанието, към науч ната грамотност, към извороведската точност и вярност, но и към проникновеното съучастие в съд бите на хората, към взаимното разбирателство, към доброто, към честността и дълга.TAGR Започнало преди повече от 45 години, научноизследователското дело на проф. Б. Ангелов в областта на старобългарската и на възрожденска140 та книжнина е неделима част от пътя, изминат от българската литературна история през последните десетилетия. Наследявайки най-добрите постиже ния на славистите-филолози от първата половина на нашия век, то бе продължение на плодотворните им традиции на съвременно научно равнище. В духа на тези традиции бяха издържани не само многобройните научни приноси на Б. Ангелов, но и цялостната му обществена и културна дейност, проникната от голяма всеотдайност, взискател ност и отзивчивост.