Иван Сестримски

Хаджи Найден Йованович има предходници в книгоиздаването у нас, а навярно не е и първият пътуващ книгопродавец. Но той стои на челно място, наред с основателите на едно дело, което след тях, през 60-те години на миналия век, беше сложено на нови модерни начала от Хр. Г. Данов и Драган В. Манчов в Пловдив. Те обаче започват, когато хаджи Найден Йованович приключва своята книгоиздателска и книгоразпространителска дейност, сломен от лишения и болести, от несполуки и беди. Никой преди него така упорито, така системно, в продължение на години не се е посвещавал на книгоиздателска и книгоразпространителска дейност. Плод на тази негова всеотдайност, на културния му подвиг, на волята му доброволно, самостоятелно, свободно да учи и просвещава своя народ са тези близо тридесетина негови издания, които сам разпространява из страната. Голямо, трайно, непознато дотогава у нас е делото му, дело на труженик, който пръв в нашата история превърна книгоиздателството в професия, и то професия благородна, патриотична, предназначена да просвещава българите, да им сочи по-висши иде али. Хаджи Найден Йованович стои на границата на една епоха, когато се трасира пътят на бъл гарското книгоиздаване и книгоразпространение, когато те излизат вече извън своя паисиевски, будителски стадий и вземат други, по-определени и устойчиви форми. Защото хаджи Найден Йованович е все още апостол на българската просвета, самоотвержен ратник и будител, който преследва една заветна цел - да служи на своя народ, да бъде полезен на съплеменниците си, да участвува в избавлението и спасяването на своя български род от невежеството и вековната тъмнина. Той не е и не може да бъде търговец, у него меркантилните подбуди, ако изобщо е имало такива, стоят далече зад патриотичните чувства и намерения, защото не става книгопро давец, за да печели, „да кяроса", а да буди народната свяст, да вдъхва любов към българската писменост, към просвещението и книгата, която по онова време е все още необичайна благодат дори за най-ревностните любословци и просветители. Той обединява в себе си книгоиздателя, пътуващия книжар и книжовника, който в част от изданията си си служи с черковнославянския шрифт и не отива по-далече от една примитивна популяризация на религиозно-морални поуче ния, на занимателни четива и елементарно природознание. Но той винаги държи буден у себе си патоса на ония, които векове наред преди него са се стремели да съхраняват и разпространяват българската писменост - това чудо, запазило българщината през най-трагичните периоди от историята на България.

Той е един от най-големите и заслужилите възрожденски дейци на Пазарджик и Пазарджишко, който заявява, изгарян от любородно въодушевление, от най-чист патриотизъм, че иска, макар и в преминала возраст“, „да послужа и аз народу си с нещичко". Но значението му като народен будител, книжовник, географ и историк далече надхвърля пределите на родния му град и на Пазарджишкия край. С не по-малка ревност Стефан Захариев работи за народност ното пробуждане и за просветата и на други райони, сътрудничи на няколко периодични изда ния, пише и превежда книги, между които на първо място стои неговото известно „Географикоисторико-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза", което и български, и чужди учени приемат за най-значителното краеведско проучване у нас до Освобождението. Този труд го представя „като завършен историк“, който се отнася критически към събрания до него документален материал и който, както се изразява Хр. Вакарелски, „съпоставя фактите, вглежда се задълбочено в документите и твърденията и в зависимост от нивото на тогавашната наука приема или отхвърля твърдения и изводи, спори енергично, изобличава в преднамерено извъртване на истини, документално опровергава"1. Стефан Захариев е рожба и създание на една историческа епоха, когато фанариотите и Цариградската гръцка патриаршия са принудени да минат от настъпление в отбрана, а скоро и в пълно отстъпление поради непрестанно засилващата се борба на българите за извоюване на църковна и национална независимост. Съдбата на Стефан Захариев до голяма степен напомня за съдбата на Васил Априлов и на редица други наши възрожденци, минали през елинофилст вото и гръцката култура, за да станат по-сетне пламенни ратници на българшината, създатели и ревнители на българската просвета и култура. Родът на Стефан Захариев е между най-знатните родове в с. Сестримо, Пазарджишко, участвувал в ръководенето на селото и в отбраната му срещу кърджалийските нашествия. След едно от тези поредни опустошения на кърджалийските орди Георги Секулов, дядо на Стефан Захариев, се видял принуден да напусне изгореното село и да се установи в Пазарджик. Но и в града предприемчивите и трудолюбиви синове на Георги Секулов бързо се замогнали и издиг нали. Стефан Захариев е роден около 1810 година в семейството на Захарие Г. Секулов, състоя телен кожухар, „сполучил да стане кюркчибашия на Гаванозоглу с привилегия да носи зелен биниши. По това време българските училища са голяма рядкост, а и те се намират още в ки лийния стадий на своето развитие. По тази причина пазарджишкият кюркчибашия изпраща сина си в Пловдив, за да изучи гръцки език. След като се връща в Пазарджик, Стефан Захариев се посвещава на търговска дейност, отначало при баща си, а по-късно, вече напълно самостоя телен, започва да търгува с железарство, дървен материал и с пашкули".

Голям и богат е художественият свят на Йордан Йовков, който все още не е проучен напълно, въпреки че разполагаме вече с много статии, очерци, литературни портрети, есета, студии и отделни книги. Защото много са и проблемите, кодирани в творчеството на писателя, които чакат своето разрешение, не са малко пластовете и дълбините, останали недокоснати и до днес; въпреки че на шите литературни историци и критици са снабдени с модерен литературоведски инструментариум, срещат се и бели иви ци в жизнеописанието му, особено в ис торията на рода му. Ние все още не разполагаме с една негова строго научна биография или обстоен летописен труд, на които да се опрем, уверени в точ ността на фактологичния материал. А навярно ще се намерят, закътани в част ни и обществени архиви, и документи от най-различно естество, непуснати още в научно обръщение. Потвърждение на казаното са новопоявяващите се студии, книги и сборници, в които намираме опи ти за нов прочит на Йовковите творби, но и нови архивно-документални допъл нения и доизяснявания на редица факти от живота и творческото наследство на този класик на българската художестве на проза. Ново доказателство, при това най-значимо и богато в това отношение, е излязлата неотдавна от печат монография на Иван Сарандев „Йордан Йов ков. Жизнен и творчески път. 1880- 1937", в която между другото намираме неизвестни житиеписни щрихи, както и много нови догадки и обяснения на един или друг факт от биографията му. Дъл гогодишните изследвания на Иван Сарандев, който е автор и на една отделна монография само върху „Старопланински легенди", са дали своя резултат - книгата му съдържа някои архивни открития, които ще улеснят в значителна степен всеки бъдещ биограф на Иордан Йовков. 170 Когато говорим за биографията на писателя, трябва да признаем, че срав нително най-оскъдни са данните за не говия род, и то не само за деди и пра деди, но и за собственото му семейство, за родителите и братята му. Малко е, недостатъчно е онова, което се знае за тях. И особено за братята му, от които трима са надживели Йордан Йовков - Йосиф, най-големият, който е с деветнадесет години по-възрастен от писателя, е починал през 1943 г., Бойчо, също повъзрастен - през 1950, - и Коста, най-малкият - през 1960. Нарочно отбелязва годините на тяхната смърт, за щото по това време Йордан Йовков за ема своето място между първомайсто рите на българската литература, худо жественото му наследство е получило високи и далече по-стабилни оценки и вече се предприемат по-обхватни и ща телни изследвания и на характера, лич ността и живота му. Но нашите лите ратурни историци и журналисти не са се сетили да ги разпитат по-нашироко и планомерно и по този начин да запа зят ценни данни и свидетелства за ли ратурната история. Като изключим Ко ста Йовков, който е оставил повече све дения и спомени, от Йосиф е могло да се измъкне много, ако не толкова за писателя, то поне за семейството и Йовковия род, за живота в Жеравна, за „чифликчийството" на бащата в Добру джа и т. н.

Сава Радулов е един от зидарите на българското училищно дело, който влага всичките с сили и способности в градежа на една учебна система, дала толкова големи резултати през епохап на Възраждането, регламентирана след Освобождението с редица законодателни и административа наредби, вляла се в живия организъм на нашата народна просвета. Близо половин век той работа с нестихващо усърдие на това поприще, воден като всички възрожденци от любовта си към народа, към многострадалното си отечество, за което е готов както всякога, да върви там, където го извик ползата отечествена". И ако временно напуска учителската служба, то е само за да продълж образованието си, да попълни знанията си, да усъвършенствува методите и стила на работата си като педагог и в крайна сметка да утоли поне малко жаждата си за култура. Ала Сава Радулов не се задоволява само с пряката си учебно-възпитателна дейност, а гледа по-надалече, отива по-нататьк поема бремето на книжовник и участвува в книжовния живот на поробената страна от 1843 г когато се появяват първите му учебници, до 1885 г., когато излиза от печат най-обемистият ку труд - преводът на „Самодеятелност" от Самуил Смайлс. Учебникар, преводач, публицист, той работи скромно и трудолюбиво на културно-просветната нива и подкрепя всяка проява, по-малка или по-голяма, която цели да подпомогне българските деца и юноши в тяхната любознателност духовен подем, да издигне интелектуалното равнище на ограмотените хора, на народа. Той е между първите, които се отзовават на повика да се създаде общобългарско научно-книжовно обединение и пряко участвува в учредяването и укрепването на Българското книжовно дружество, чийто рев ностен член остава до смъртта си. Своята родолюбива просветна дейност честният възрождене завършва, като в края на живота си завещава всичките си спестявания на Министерството на в родното просвещение с пожелание „от процентите на парите да се возпитава един ученик от моето родно място Панагюрище в някое учебно заведение, в каквото ще позволят средствата". Всички свои помисли, чувства и мечти, където и да се намира и работи - в Смирна, Одеса Болград или Варна, - Сава Радулов отправя към това свое „родно място". Измъчван от носталга която постоянно подхранва въображението му, той е готов да идеализира Панагюрище и неговата природа, да го славослови, да го смята едва ли не за най-приятния и красив кът в България. Още в първия си учебник „Стихийни уроци землеописания" младият учител вмъква в този превод о гръцки език едно свое самостойно описание на Панагюрище, описание картинно и живо, нелишено от емоционални нотки, от колоритни детайли: „В растоянии 6 часи на север от Пазарджик ест село Панагюрище, на едно изрядно местоположение. С една страна возвишаемите мало по мало на север планини, кои окончават в четирех верхах во образ амфитеатра, а с другата на полудне равнитеку поля, представляват го весма угледно и красно. Реката, която тече посреде него, многажди побесня ва наводняема толико, щото относи домове и рукоделни: откуду е получила и име Луда Яна. Тука в старину се е собирал панаир, което свидетелствува името на селото Панигюрище и на двете му махали Мараш и Караманец, подобно и днес се стичат в него от сичките окрестни села купции продавци и торгуват секоя субота.

Появата на двутомния труд „Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци" съвпада по една случайност с шестдесетгодиш нината на автора му - проф. д-р Дочо Леков. В продължение на близо четири десетилетия Дочо Леков развива литературно-научна дейност, която не излиза извън рамките на Българското възраждане, за да му остане верен и до днес, въпреки изкушенията, когато волно или неволно е хвърлял поглед към старата българска литература или към следосвобожденските писатели, пренесли възрожденския дух и патос в новата книж нина. Със своята строго определена тематична територия Дочо Леков рязко се отделя от мнозина други литературни историци, известни с всеядността си, с прекомерната си самоувереност, които смятат, че цялата българска литература от Кирил и Методий до наши дни е тяхно ленно владение, техен литературоведски диоцез. Затова пък научните му изследвания говорят за истинско, дълбоко познание на доосвобожденската ни книж нина, проучвайки проявите дори и на най-скромния книжовник, учителствувал в някое забравено и от Бога село и публикувал във възрожденския печат някоя и друга дописка или стихотворен опит. Свидетелство за това са научните му тру дове, като например „Проблеми на българската белетристика през Възраждането" (1970), „Лите ратура - общество - култура. Литературносоциологически и литературноисторически проблеми на Българското възраждане" (1982), както и разглежданият тук двутомник, в които той се стреми да открие определена закономерност в развитие то на литературните явления, да проследи литературния процес в неговата пълнота, да включи в него и фактори, на пръв поглед извънлитературни и затова може би неизследвани досега. В други монографични изследвания и очерци Дочо Леков проследява живота и разглежда произведенията на писатели, участвували дейно в литературния живот през шестдесетте и седемдесетте години на XIX век: „Васил Друмев - живот и дело" (1976), „Любен Каравелов" (1977) и „Райко Жинзифов" (1978). Той обаче не се задоволява само с изследване на жизнения път и на книжовното наслед ство на писатели от първи ранг, но търси мястото в развитието на българската изящна словесност и на литератори от втория и третия ешалон на тази епоха, за които също така издава отделни книги - „Тодор Пеев. Страници от живота и съдбата на един възрожденец“ (1978) и „Ради Иванов Коле сов" (1983).

За литературния историк и критик Димо Кьорчев е писано сравнително малко, въпреки отдавна са издадени два негови тома „Избрани съчинения" (1933-1934), от които първият съдър жа литературно-философските му публикации, включително и обширната му студия „Захари Стоянов, Иван Вазов, Пенчо Славейков", останала незавършена поради ранната му кончина 22 декември 1928 година. Вторият том обхваща една сравнително малка част от политическите му статии, тъй като той е особено продуктивен в областта на обществено-политическата публицис тика, на която посвещава силите си от 1914 година, когато е избран за депутат като деец на националлибералната партия. Разбира се, и след това продължава да се интересува от проблемите и явле нията на художествената литература и литературната критика у нас и в чужбина, да поддържа връзки с мнозина писатели и най-вече с Елин Пелин, и да им помага, да ги насърчава, да дава мя сто на произведенията им в своето списание „Пролом" (1922-1927).

През последните три десетилетия преди Освобождението просветното дело у нас взема необичайни размери. Стремителността на това развитие е толкова голяма, че предизвиква възхищението на мнозина чужденци, открили един народ, оцелял след тежко петвековно робство, народ ученолюбив, жизнен, динамичен, повел борба с всички средства за своите национални и социални права, за свободата и независимостта си. Българските земи се покриват с мрежа от училища, едва ли не всяко селище бърза да си построи училищна сграда, да привлече най-добрите учители, без да жали средства. С всяка година броят на ученици те се удвоява, особено когато се разнесе вестта, че в някой град или паланка преподава известен педагог, прочул се със способностите си или със своите методи на обучение. Тези небивали прояви на любо знателност, тази огромна жажда за просвета и култура представляват онова голямо българско чудо, непознато в другите страни, с което имаме право да се гордеем. Повечето от тези деца и юноши произхождат от бедни семейства, които не могат да им осигурят редовна помощ, когато се отправят да търсят по-висока наука в някой друг град или село. Ето защо, като се самоосъждат на тежки лишения и рискове, те трябва да преодоляват големи изпитания, а често пъти са принудени да работят като ратайчета, за да могат да учат. Един от тези любознателни юноши, решили да получат на всяка цена по-солидно образование, е и Радко Маринов Радославов - типичен пред ставител на тези героични поколения, — който се нарежда между най-подготвените и ерудирани учители не само до Освобождението, но и след него. Той е роден през 1841 г. в село Златарица, Еленско. Неговият род, някога заможен, но по това време вече позападнал и обеднял, се отличавал със своето ученолюбие и развито обществено чувство. Баща му Марин Радославов минавал за един от първите хора в селото и неслучайно бил „изпратен в Цариград при султана да води преговори и вземе „, тапии" (кр. актове) за околната гора (близо до кантона по шосето Златарица - Елена) и която до днес е още спорна с еленчани". Още от малък Радко М. Радославов проявява изключителна любознателност, въпреки че като всяко селско дете в Златарица „е трябвало да пасе свини и по цели дни и нощи да прекарва на полето "2. В килийното училище на родното си село той проявява рядко усърдие и прилежание, но самият начин на обучение е толкова примитивен и убийствено бавен, че задържа и възпрепятствува развитието на паметливите деца. „И тъй за 4 зими запознах едвам азбуката и на 5-ата зима изучих часослова от кора до кора и за благодарение занесох на учителя си дар - печена кокошка, придружена с плоска вино и топла - чиста пита, който ме благослови: - Дано даде бог да изучиш и голямата книга - псалтира. "В Разбира се, „ това учителско благословение" го прави още по-деен и ревностен в прилежанието и успеха му вдъхва упорство и воля да търси някакъв път към по-голямо образование. Ето защо използва пристигането в село на един търговец и на неговия помощник от Елена, отседнали в дома на Радковия баща. Помощникът изказал готовност да го подпомогне и той се присъединява към тях без разрешението на родителите си.

През лятото на 1888 година довчерашният студент в Лайпциг К. Кръстев се връща в България с диплома за завършено висше образование. Нещо повече - той вече е д-р К. Кръстев. Връща се и с много планове, идеи и мечти за литературно-критическа, преподавателска и обществена дейност. А наред това и с твърда воля за борба с примитивните условия, които пречат на всеки опит за системен труд, за по-висш полет на духа. Една от първите му грижи, след като бива назначен за директор на педагогигическото училище в Казанлък, е да създаде свой периодичен печатен орган, своя литературна трибуна. За тази цел той основава учителско дружество, което започва да издава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество" (1890). Младият двадесет и четиригодишен редактор поема в ръцете си цялата работа по издаването и редактирането на излезлите шест книжки. На следващата година той се заема да издава ново списание - Критика" (1891), което му дава възможност да развие на поширока основа своите литературно-естетически идеи. Но и това краткотрайно издание е само опитно поле, един своеобразен литературно-критически плацдарм за по-голям скок. След него идва сп. „Мисъл", оставило дълбоки следи в развитието на нашата художествена литература, критика, естетика и пр. (1892- 1907), а след спирането му излизат два тома „Мисъл" (1910)- - един наистина представителен литературно-издателски епилог на списанието.