Радославов

Публикуваните тук писма са част от кореспонденцията между Иван Радославов и Гео Милев по времето, когато Ив. Радославов е в Берн - Швейцария, член на културно-дипломатическа мисия (1919). Предмет на тези писма са новото книгоиздателство «Везни», сп. «Везни», режисьорската дейност на Г. Милев, предложения за сътрудничество до Ив. Радославов. Засягат се и семейни въпроси - Ив. Радославов и Г. Милев са баджанаци. Писмата се на мират в личния архив на Ив. Радославов. Публикуват се за пръв път. 1 До Иван Радославов - Берн - Швейцария Берлин, 10. 3. 918 Драгий ми Иване, едва снощи - Мила беше при мене - получихме първото ти писмо B най-сетне, много късно. Сега засега съм в същата болница, в която си отправил писмото си, но то е само поради операцията, която ми правиха преди 2 дена, иначе, писах ти и порано, съм в друга болница, по-право в друг «пансион»... Затвореното писмо за мене София не съм получил, но получих една картичка, изпратена в София, която преди 2-3 дена Анюта ми препратила тук. 3 За хубавите пожелания за щастие и радост ти благодаря (- им!) (sic), разбира се, безпределно: още повече, че твърде малко хора ни пожелаха искрено щастието - понеже (може би) ни завидяха на щастието... Но всичко наоколо ни интересува толкова малко! Нали така трябва? - Ами какво станаха нашите литературни работи? (Всички писателски кръгове в София погребали предварително таланта ми и литер. ми интереси въобще... Питаш Анюта за моите издателски] планове. Издателство «Везни», което консолидира на здрави основи - в Ст. З[агора] пуща в края на този месец първите си книги ище продължава. Ти - ако имаш време - можеш да направиш следното, като знаеш, че правиш за нашето семейство, тъй като чакам от тази работа една крупна сума от 30 000-40 000 лв.: а именно: да прегледаш Бодлера,4 Съкровището и др. каквото имаш. 2-о нещо ново: избрани маски от Le livre (des) masques OT R. de Gourmont: напр. Метер[линк], Верх[арн), Верлен, Малce ro (арме], Самен, Хюисманс и др., които биха интересували България. И друго, каквото намериш 1 Съпругата на Г. Милев. 2 Ана Керанова Радославова, сестра на Мила Г. Милева и съпруга на Иван Радославов. 3 Пропуснат текст от личен характер. 4«да прегледаш Бодлера» - Г. Милев има пред вид предложението на Ив. Р. да се на прави второ издание на «Поеми в проза» Бодлер - в превод на Ив. Р. - от изд-во «Везни» (писмо от Ив. Р. до Г. Милев от 6 февруари 1918, публ. в «Лит. архив Гео Милев», т. II, 1964, стр. 400). «Съкровища на смирените» от М. Метерлинк. 6 Le livre de masques (фр.) - Книга на маските. 7 R. de Gourmont (фр.) - Р[еми] дьо Гурмон. 118 за добре от Анатол] Фр[анс], Р. Ролан, Maeterlinck, другите му проз[аически] работи или подобре драми: напр. Soeur Beatrice et Barbe bleu10 пр. Пиши ми за това все пак. Много ти здраве от двама ни.

Двете писма-на Никола Обретенов и Иван Андонов, както е ясно от техния текст, са отговор на отправени от страна на Иван Радославов въпроси във връзка с биографията и лич ността на Захари Стоянов. Писмото на Аспарух Емануилов се отнася до чествуването петдесет години от смъртта на Захари Стоянов в Русе. Писмата се публикуват за пръв път. Правописът на писмата е осъвременен. Литературният критик Иван Радославов не само високо цени творчеството на Захари Стоянов, той е негов възторжен почитател. В своите непубликувани спомени Ив. Радославов пише: „Тук ми попаднаха за пръв път и знаменитите „Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, които аз погълнах, не откъсвайки се няколко дена от тях. Те допринесоха извънредно много за подхранването и изострянето на патриотическото ми чувство...", на друго място се отбелязва: „Книгите на Захари Стоянов „Четите в България“, Биографията на Хр. Ботев, издадените от него в няколко тома съчинения на Л. Каравелов направиха коренен преврат във вкуса ми към книгата. Те ми станаха настолни книги. Неговият интерес към Захари Стоянов не намаля до края на живота му. Една от последните книги, които пожела да прочете, беше: „Четите в България" от Захари Стоянов. През 1929 г. Ив. Радославов публикува критичното есе „Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания" (Хиперион, VIII, кн. 5-6). През 1930 г. — „Първият български есенст" (3. Стоянов - б. м.) в Хиперион, IX, кн. ІХ-Х. През 1939 г. излиза с полемична ста тия отговор по повод 50 години от смъртта на Зах. Стоянов (Заря, бр. 5489), а в архива на Ив. Радославов сесе намира писмо до СБП от 5. Ш. 51 г., в което съобщава, че е включил в Личните си творчески планове една монография на Захари Стоянов, отделни материали от която също се намират в архива му. За чествуване петдесет години от смъртта на Захари Стоянов, по напомняне и инициатива на Ив. Радославов, СБП решава да се устрои тържествено събрание. За докладчик е поканен Ив. Радославов. Тържеството се е състояло на 17. ІХ. 1939 г. в салона на БАН, където Ив. Радославов произнася своето възпоменателно слово. Също такова тържествено чествуване с участието на Ив. Радославов е било устроено и в Русе, където е живял, работил и е бил погребан Захари Стоянов.

Като младеж, още ученик, и след това студент в Швейцария и Белгия, Иван Радос лавов печата стихове - свои и преводни с гражданска тематика - в списанията „Ново време" на Д. Благоев, „Работнишко дело" на Г. Бакалов и в други социалистически издания. По-късно Ив. Радославов скъсва окончателно със стихотворството, считайки, от една страна, че няма призванието на поет, а, от друга - поради настъпилите у него вече нови идейно-естетически увлечения към поезията на символизма. Но ето как сам Ив. Радославов говори за този период от своята духовна биография:... „Аз и сега не си да вам точна сметка, какво е влияло толкова на самочувствието ми, за да скъсам с поезия. Но това аз направих без каквото и да било съжаление и огорчение, като че не се касаеше до мене, а до други - въпреки подканванията и насърченията на приятели и познати. Защото една популярност евтина в работнически и социалистически среди, чрез печа тане в списания и вестници, и главно чрез току-що публикуваната поетическа антология на Бакалов Лъчите на поезията", беше създадена. Мисля, че на това ми решение влияеше главно започващият се процес на раздвоение в психиката, което ме караше да не понасям тази нехармоничност - желанието да бъда революционен и пролетарски поет, а да пиша и изповядвам несретата и мъката на един откъснал се фактически от социализма, от неговите борби и неговата бодра вяра в общочовешко щастие. Аз бях обезверен. За мене това беше ясно. Това стана толкова по-ясно, когато не след дълго, минавайки на пози циите на индивидуализма, аз почувствувах безсмислицата на едно продължение на едно такова душевно състояние. Но вън от това, аз се бях убедил окончателно, че поет няма да бъда. Но де мога да бъда в литературата, към която привързаността ми оставаше неизменна, аз още не знаех. . . "* Тук публикуваната кореспонденция се отнася предимно до сътрудничеството на Ив. Радославов в издания на Г. Бакалов. Три от писмата (от 1900, 1903, 1905 г.) са върху пощенски карти. На писмото от 1904 г. - затворено, не е запазен пликът с адреса, но от текста на писмото: „Изкуство и раб." сте ми обещали още от Женева...", както и последната фраза: „С искрени поздрави и на брата Ви", имаме основание да предполагаме, че по това време Ив. Р. е в Тър ново, където живее семейството му. (Пребиваването на Ив. Р. зад граница в периода от 1902 до 1907 г. е прекъсвано от кратки завръщания в България.) Оригинална е пощенската картичка от 1905 г. - илюстрована, с евангелския сюжет „Възкресяването на Лазаря" и с надпис: „Маркс към работника: Стани и върви!".

През 1928 г. със съдействието на Писателския съюз и с личното застъпничество на Т.Г. Влайков Иван Радославов е назначен за главен библиотекар в Пловдивската народна библио тека и музей. „Заминах за там - пише Иван Радославов, - като се уговорихме с Траянова за тясно сътрудничество въпреки раздялата, защото много от редакционната работа щеше да легне на плещите на моя приятел. И това си обещание ние изпълнихме до края на съществува нето на списанието. Пресякоха се хубавите въпреки всичко срещи между нас, разговорите до късно среднощ за литература, изкуство, за политика, за злободневните въпроси. Трябваше сега отдалеч да нареждаме списанието, да поверяваме на хартията мъките и тревогите си. Особено тези на моя приятел, който изнемогваше и скоро трябваше да изпита нови удари на съдбата. Неговият личен живот вземаше трагичен характер." Иван Радославов прекарва близо седем години в Пловдив. През тези години Теодор Траянов живее в София на ул. „Гладстон" 37, а след това окончателно се преселва на ул. „Белчев "11, където живее до смъртта си. „Ние не обичахме много писмата - продължава Радославов, - чакахме винаги възможност да се видим лично и се наприкажем. От това време най-вече са запазени в архивата ми негови писма. Тези писма, както и моите, носеха злободневен характер по някои факти из нашия тогавашен литературен живот, а някои от тях, особено неговите, имаха личен характер - за нравствените страдания, на които той беше изложен във връзка със семейните неуредици (семейството му беше във Виена), в грижите да облекчи положението си, което беше много тежко, и за отношението на някои фактори, които ограничаваха всекидневието му. Езикът в тях е остър до крайност, рисувайки досега му с хора от литературния свят и с тези, които нареждаха догава културния живот в страната. Не можеше и другояче да бъде, когато той се бореше с една действителност, в която не се намираше изход. Те, разбира се, не бяха писма на отчаяние, на песимизъм, но силата на волята и духовното равновесие, което той умееше да пази, се изливаха в едно проклятие към тази действителност. Той имаше же стоки слова, може би понякога пресилени и преувеличени, но в края на краищата те се излъч ваха като едно заслужено проклятие към съвременниците, които, признавайки от немай-къде таланта му, се надпреварваха да му поднасят какви ли не горчивини. Тези писма не са литературни писма, каквито се пишат обикновено с оглед на потомството. В тях той, пък и аз, не говорехме за онова, което ни вълнуваше - за литература, за изкуство, това, което споделяхме години наред в своите дълги беседи деня и нощя; те са само документ, човешки документ за душевното състояние на автора им. 2 И аз, божкем завладян от изследователска страст, заминах за Пазарджик, където се съх ранява въпросната кореспонденция между Теодор Траянов и Иван Радославов. Радостта ми беше безгранична, когато любезният директор на Окръжния архив др. Цветан Гиздов ми пре достави на разположение четири кутии, в които се пази това изключително богатство. Наред с някои лични вещи на Теодор Траянов, като писалката, с която е писал „Пантеон", многото оригинални документи и фотографии, за мене естествено най-голяма ценност представлява ше кореспонденцията му с Иван Радославов. Ще спомена, че в архива на Траянов се пазят и рядко интересните писма на Дора Дюстабанова до него, за които ще стане дума на друго мя сто. Всичко това е предадено от Вера Балабанова, която се е сетила още приживе на Траянов да създаде албум от тези писма и на нейната събирателска дейност епомагал и самият поет.

Писмата на Иван Радославов са толкова близки по съдържание и проблематика с тези на Траянов, че те идват, за да запълнят празнините в кореспонденцията на неговия приятел. 7 февруари 1928 г. „Драги Тодоре, току-що получих „Хиперион". Книжката ме зарадва твърде много - толкова пулс, толкова живот. Не знам дали сам чувствуваш какви са тези работи, които даваш в „Пантеона"? И тия, които са в тая книжка! Класическо творчество! Те са доказателство за гльбината на духа, който като неизчерпаемо морско дъно изхвърля ярки икрасиви корали! И най-много ме зарадва, че тъкмо работя над един проблем в твоето творчество, открих великолепни доказателства на мислите си! Работя вече над главата за символизма и страниците, които непосредствено те засягат. Надявам се, че в един сполучлив синтез съм дал пълна и точна характеристика на делото ти. Затова тъй бедни ми се струват „изследванията" на нашите приятели досега върху тебе. Ще ти пиша по-подробно и затворено писмо. Но потърсвай писмата, защото ми се струва, че не получаваш някои от тях. Много поздрави." 20 февруари 1928 г. „Тодоре, изпратих вчера на Минчо 3 рецензии и „По повод". Писах му, но нали знаеш, че главата ми не увира лесно. Колко е противно, че и за тия работи трябва човек да се ядосва и мисли. Затова пиша и на тебе. Не е ли по-добре да открием книжката с есе то за Белински, а двете други статии да останат в „Идеи и критика“? Струва ми се, че Белински заслужава това, пък и реда на проблемите запазваме. Освен, разбира се, ако ти излезеш на първа страница на книжката. Тогава да остане след „Пантеона". Но мисля, че по-добре е по първия начин."

път. .. Той твърде рядко излизаше на разходка, а говореше още по-малко, макар и с прецизирана точност, стигаща до педантичност. Имаше си свой кръг от другари, които го посещаваха. Беше и доста зиморничав. Вкъщи се замяташе през рамената с плътен кариран шал. Кафявите му очи блестяха съсредоточено, когато го питах по важни политически проблеми на революционните ни борби от близкото минало. Но веднага се успокояваха, когато загатваше, макар и пестеливо, крат ки случки от всекидневието на своята спътница в живота - Анна. Анюта била една от образова ните жени на своето време, жена с висше образование, завършила успешно философия и педаго гия в Цюрих и Йена. Имала е личен чар, а се е отличавала и с подчертана взискателност... ВЪН Тя е единственият човек, на когото Иван Радославов доверява творчески радости и грижи, сполуки и грешки, замисли и завършени текстове... Въпреки че е била заета като учителка Втора девическа гимназия в столицата, тя се е отнасяла с обич и строга взискателност към напи саното от него. Умряла е още през 1921... ... И когато и да е заговорил за нея, все ще споменеше някой трогателен епизод. В очите му личеше не само съкровената обич към нея, не само обикновеното преклонение към покойната, а някаква нравствена чистота, благоговение и човешка благодарност към Анюта, която не само го е разбирала, но и всячески се е борила животът да не сломи поривите му и да не прекърши кри лете му.

Литературно-критическото творчество на Иван Радославов е неразделно впле тено в историята на българския символизъм, то е част от тази история. В него е заключена цялата противоречива съдба на символистичното движение. „Голяма част - споделя Радославов - от моята литературна дейност е минала в защита на неговите разбирания и начала. Това може би подхранва легендата за моята литературна изключителност, за някакъв догматизъм и фанатизъм. "1 „Легендата“ се създава в кръга на „хиперионовото братство“. За Теодор Траянов той е „неистовият Иван“, „великолепният“ и „незаменими приятел, „единственият критик", който е разбрал поета. Моис Бенароя категорично твърди, че Иван Радо славов „няма много подобни на себе си". Негов единствен предходник бил д-р К. Кръ стев, а всичко останало „не е никаква литературна критика", а само критична ли тература". И пак според него, Радославов „смело и умно е забил ос, около която може да се завъртва колелото на литературната критика в България". Защото той бил не само „добър войник“, но и „началник" в критиката. HD ВИТИЯ - Нека не присвиваме иронично очи, четейки тези апологетични мнения. Без тяхното познаване и разбиране, без проникване в особения апологетичен език на изразяване и поведение в литературния кръг „Хиперион“ е почти невъзможно да оце ним правилно и „месианистичните“, както ги нарича Бенароя, критически текстове на Радославов. Като рисува духовния портрет на своя приятел и литературен съратник Моис Бенароя вярно се насочва към интелектуалната драма на Радосла вов: „В неговата душа - пише Бенароя - душата на българин, син на млад неза- крепнал и останал назад народ - се посрещат два мира: Русия и Запад. " Тази „среща" за Иван Радославов е наистина от съдбовно значение. ото След завръщането си от продължилото няколко години (от 1902 до 1907 г.) духовно скиталчество в Западна Европа и в навечерието на Първата световна война, Иван. Радославов е повече от убеден привърженик на немската култура, тъй като „руска култура няма "3. И с характерната изобщо за модернистичния тип критически изказ категоричност той отнася Пушкин и Лермонтов към Байроновото влияние, Тургенев му „напомня" Флобер, Чехов прилича на Мопасан, Белински е само популяризатор" на Хегел, Писарев е ученик на Огюст Конт, а Чернишевски и Добролюбов - ратници на идеите на Сен Симон и Шарл Фурие“.

През последните три десетилетия преди Освобождението просветното дело у нас взема необичайни размери. Стремителността на това развитие е толкова голяма, че предизвиква възхищението на мнозина чужденци, открили един народ, оцелял след тежко петвековно робство, народ ученолюбив, жизнен, динамичен, повел борба с всички средства за своите национални и социални права, за свободата и независимостта си. Българските земи се покриват с мрежа от училища, едва ли не всяко селище бърза да си построи училищна сграда, да привлече най-добрите учители, без да жали средства. С всяка година броят на ученици те се удвоява, особено когато се разнесе вестта, че в някой град или паланка преподава известен педагог, прочул се със способностите си или със своите методи на обучение. Тези небивали прояви на любо знателност, тази огромна жажда за просвета и култура представляват онова голямо българско чудо, непознато в другите страни, с което имаме право да се гордеем. Повечето от тези деца и юноши произхождат от бедни семейства, които не могат да им осигурят редовна помощ, когато се отправят да търсят по-висока наука в някой друг град или село. Ето защо, като се самоосъждат на тежки лишения и рискове, те трябва да преодоляват големи изпитания, а често пъти са принудени да работят като ратайчета, за да могат да учат. Един от тези любознателни юноши, решили да получат на всяка цена по-солидно образование, е и Радко Маринов Радославов - типичен пред ставител на тези героични поколения, — който се нарежда между най-подготвените и ерудирани учители не само до Освобождението, но и след него. Той е роден през 1841 г. в село Златарица, Еленско. Неговият род, някога заможен, но по това време вече позападнал и обеднял, се отличавал със своето ученолюбие и развито обществено чувство. Баща му Марин Радославов минавал за един от първите хора в селото и неслучайно бил „изпратен в Цариград при султана да води преговори и вземе „, тапии" (кр. актове) за околната гора (близо до кантона по шосето Златарица - Елена) и която до днес е още спорна с еленчани". Още от малък Радко М. Радославов проявява изключителна любознателност, въпреки че като всяко селско дете в Златарица „е трябвало да пасе свини и по цели дни и нощи да прекарва на полето "2. В килийното училище на родното си село той проявява рядко усърдие и прилежание, но самият начин на обучение е толкова примитивен и убийствено бавен, че задържа и възпрепятствува развитието на паметливите деца. „И тъй за 4 зими запознах едвам азбуката и на 5-ата зима изучих часослова от кора до кора и за благодарение занесох на учителя си дар - печена кокошка, придружена с плоска вино и топла - чиста пита, който ме благослови: - Дано даде бог да изучиш и голямата книга - псалтира. "В Разбира се, „ това учителско благословение" го прави още по-деен и ревностен в прилежанието и успеха му вдъхва упорство и воля да търси някакъв път към по-голямо образование. Ето защо използва пристигането в село на един търговец и на неговия помощник от Елена, отседнали в дома на Радковия баща. Помощникът изказал готовност да го подпомогне и той се присъединява към тях без разрешението на родителите си.