Биография, тривиален мит и литературно история

При определени социокултурни условия към литературния текст се предявяват изисквания за перфектен репродукционизъм и абсолютна идентичност между копието (произведението на изкуството) и оригинала (действителността). Ако в такъв момент от художествено-комуникативния процес текстът бъде възприет като „верен“, положителната санкция на публиката би могла да се фиксира в лишената от ирония оценъчност на фразата „Също както в живота!“. Казаното дотук илюстрира проблемна ситуация в битието на художествеността и в диахронен, и в синхронен план. Подобен отказ от приемане на знание за условността на литературното е наистина по-типичен за един „минал“ възприемател с несложна и безпретенциозна техника за усвояване на естетическото, с недиференцирани познавателни стратегии. В същото време, както е известно, изискването „да се казва истината“ не е белег само на предишен етап в развитието на художественото съзнание (по-точно на съзнанието, което е все още полухудожествено или предхудожествено). Във всяка социокултурна формация, каквито и да са нейните характеристики-доминанти, съществува по-обхватен или по-ограничен запазен периметър на непрекъснато себевъзпроизвеждащ се комплекс от сетивно-емоционални, мисловни, аксиологически и поведенски установки за безпроблемна идентификация на реално и литературно. Хипертрофираната ценност на имитативното моделира скала на атрактивност, чиито високи места би трябвало да се заемат от произведенията-„идеални фалшификати“, от платната-копия, които биха могли да се сбъркат с оригинала, от творенията, демонстриращи идеология на направата „точно като живота“. Само че доста често заявеният стремеж, идеологизираното търсене на житейска истинност в художествения текст, ценен и харесван, когато е верен, се съчетават, макар и парадоксално на пръв поглед, с подчертан вкус към изключителното, пресиленото, очевидно „направеното“, съчиненото.