Инна Пелева

През 1909 г. в изследването си върху живота и дейността на В. Друмев Стефан Минчев пише: "Ако излезе това произведение негово, то ще бъде найС'I:Вършената му работа в художествено отношение." "Най-доброто драматическо произведение, което е писано на български и от българин досега" - з<~явява през 1920 г. Г. Ст. Пешев . Двете изключително високи оценки се отнасят до драмата "Фудулеску", за чието авторство вече не съществува сrюр -тя принадлежи на перото на видния възрожденец, учител, революционер, деловодител на Българското книжовно дружество Тодор Пеев • Не може да се твърди, че у съвременните изсJiедователи липсва интерес към Пеевата творба • Драмата наистина заслужава специално внимание от страна и на литературоведи, и на театрални критици -непредубеденото и професионално изследване разкрива нейните силни и недотам силни страни, поставя я в контекста на българската възрожденска драматургия като цяло, спира се на интересното преплитане между традиционно и новаторско в художествената тъкан на творбата. Вглеждането в пиесата доказва, че тя не само може да бъде сравнявана с най-добрите образци на възрожденската ни драматургия, но и да се сложи редом с "Криворазбраната цивилизация" и "Иванко". От съпоставката Пеевата творба не губи, напротив- очевиден става фактът, че едно върхово във всяко отношение постижение на драматургията ни до Освобождението ды1го е отминавано без достатъчно внимание. Проблематиката на драмата не е непозната за възрожденската ни литература. Почти всеки от големите творци на епохата се е занимава.'! с въпроса за фалшивата цивилизация, за неистинския напредък. Потиснатото самочувствие на зависимия и унижавания българин е потърсило компенсации в приобща~ането към чуждото, "световното" като духовност.

В "Под игото" стопанинът на Карнарския хан Рачко Пръдлето заговорва предрешения Огнянов по следния начин: "Защо се боиш от мене, графе! Или се срамуваш от името ми? То ми е останало от баща ми и ми е за чест ... Името е нищо, но човек като е честен, тогава и името е красно ... Като е човек с честта си, то и името например да кажа... всеки ми има почетта ... А челяк защо живей? За една чест и за едно красно име ... " Тази словообилна авторепрезентация на притежаващия "безочливото" име очевидно цели нещо като превантивно себеоневиняване и успокояване -- спечелване на събеседника, който -- според мисловността и нормите на света в текста -- естествено би трябвало да се усъмни в почтенността на човека, закичен с подобно прозвище, и да откаже да го разпознае като свой. Начинът, по който професионалният революционер прочита в името на случайния си познат предупреждение, обозначение на долнопробна същност, се санкционира от повествованието като абсолютно адекватен и прозорлив. Притежателят на компрометираното поради озвучеността и миризливостта си име, неприлично изваждащо наяве телесната низина, доказва особената истинност на наследствения си прякор, функционално идентичен с фамилия, защото -- равен и верен на долното си име -- постъпва долно като мекере на турците и шпионин на Стефчов ... Вазов не забравя епизодичния си герой със скверното прозвище. В романовата визия за България след 1878 г. той отново се появява и при това вече е носител на една класическа за литературността на 90-те години фикционална биографична история, моделираща познание и оценка за другите, тъмните страни на свободата. Освен че е забогатял в смутното време с кражба и измама, Рачко Пръдлето е побързал да изпрати сина си на учение в чужбина, където той се представя за конт Etienne Брадлов, чийто брат е губернатор ... Тази версия на вечния сюжет "бащи и деца" е силно симптоматична за социокултурните измерения на шоковите историко-политически и икономически промени в новата земя. Всичко случило се с нейните хора и техните ценности, със семантическите и аксиологическите доминанти в националната идеология, с техниката за колективна и личностна авторепрезентация, с водещите комуникативни стратегии, обвързващи българското и света -- та всичко случило се в този план от известна гледна точка лаконично и в концентрат се снема в разстоянието между имената на бащата-ханджия и сина-студент, в пътя от Рачко Пръдлето до конт Брадлов.

Събраното в книгата ,,хайдушки копнения" (1908 г.) се публикува в "Мисъл" и "Демократически преглед" от 1905 до 1908 г. Сьбитийността, части от която текстът превръща в дум и, се побира приблизително в шест месеца - през тях Яворов живее като четник в Македония. Спомените на поета за 1рите минавания отвъд не са от незабелязаните книги в литераwата ни; самото му бунтовно преби-· вавапе в Турско не е от маловажните, омаловажаваните и некоментираните личпостни поведенчееки жестове в националното кулwно просrранство. Вършеното и написаното от Яворов заради Македония се разбират и аксиологизират чрез тяхното оприличаване-подчиняване на моделното върrцено и моделното написано от Ботев и от З. Стоянов (за България "Ботев" именува найстойностната биографична ма1рица, идеалното съществуване, в което свят и език постигат идентичността си, живее и говорене "казват" едно и също и "са" едно и също; в куmурно-историческия ни речник "Захари Стоянов" пък значи "обладетел на могъщо слово, създало най-сложния, най-богатия, най-истинния, най-възхитително разказан текст-спомен за Април 1876 г."). Като поетът-войвода Яворов пише песни за хайдуrството и с. оръжие в ръка тръгва да освобождава роба; като Захари той остава жив въпреки революцията и издава спомени за нея. От известна гледна точка обаче, между фигурата на Поета, молещ се да намери гроба си "в редовете на борбата" и намерил именно гроба си именно в редовете на борбата, и тази на Летописеца съществува семантическа и ценностна несъвместимост за осмислящия миналото българин. Писането за· бунта в бъдеще време, направата му в думите, магично родили факта на въставането, и писането за него в минало време, при което словото е . диктувано (поне на пръв поглед) от случилото се, произвеждат два несъвпада- . щи до противоположност образа на човека-автор.

The article examines generically diverse post-1989 Bulgarian texts based on crime stories. It compares representations of criminality in the literature of the People's Republic of Bulgaria and in the fiction of local authors from the post-communist era. The focus is on how new narratives about criminals and detectives shape assessments about the present, the legacies of the totalitarian era, and the presence (or absence) of justice within Bulgaria’s contemporary socio-political reality.

By focusing on the communicative strategy of G. Gospodinov’s “Time Shelter”, the paper aims to identify some of the reasons for the success of the novel in a non-Bulgarian environment. The focus is also on the image of Bulgaria that “Time Shelter” builds; in relation to this image, the paper considers concepts such as “pamphlet” and “feuilleton” from a functional perspective.

The article focuses on how state regulations of academic promotion affect research and publication policies. The text highlights other factors that exercise pressure on researchers: the mechanisms of funding research, the political conjuncture, and the dominant ideology. The author claims that excessive regulation in the academic sphere does not stimulate genuine contributions to knowledge, nor does it encourage researchers to enlighten society, i.e. inform the general public about discoveries and ideas in the respective field.