Българска книжнина и литература през XV век

Това е една преходна епоха в нашата културна история, когато едни структури се разрушават, за да се заменят с нови, когато настъпва истинско преориентиране в духовния и книжовния живот по българските земи. Независимо от факта, че книжнината остава здраво свързана с традициите на предходния разцвет и главно на паметниците от Търновската книжовна школа, наблюдават се и някои нови характеристики, които определят самостойния облик на XV в. Преди всичко българските книжовници от XV в. виждат своята основна роля във възстановяването на континуитета със средновековната ни книжнина. Ето защо най-важната характеристика на българската книжнина и литература от XV в. е способността ѝ за „вътрешно самосъхранение“, което от своя страна при липсата на самостоятелна българска държава спомага за създаването на т. нар. „държава на духа“. Тя проявява един „прогресивен консерватизъм“, изявен в стремежа да се запази постигнатото от предходното столетие. Освен това, въпреки променилите се социокултурни условия, българската литература от XV в. не прекъсва развитието си, не се обезличава и не остава затворена система. Устойчивостта и жизнеността на културните традиции през целия период на османското владичество се проявяват в създаването на водещи центрове, които, макар и неофициално, поемат ролята на литературен диктат и контрол върху книжовните процеси и които съсредоточават развитието на книжовната продукция. Тези центрове управляват и такива категории като „литературна характеристика на епохата“ и „литературни вкусове на епохата“. След удара върху административния, политическия и духовния център на Втората българска държава — Търново — книжовният живот се измества към периферията на страната и за XV в. водещо средище е Рилският манастир. В него се съсредоточават основната книжовна и литературна дейност по българските земи за тази епоха.