Книжка-2

1991, Книжка 2 - Съдържание

Един от недостатъчно изяснените въпроси в историографията на българската литература е въпросът за нейната периодизация. Особено много трудности се срещат в две насоки: 1) установяването на основните периоди в историята на българската литература и техните граници; 2) в успоредяването на тези периоди с главните направления в развитието на европейските литератури. Не говоря в световен мащаб, защото Н. И. Конрад посочи несъвпадението на европоцентризма с реалната хронология на литературния процес в извъневропейски страни и континенти. Както е известно, ускореното развитие на българската литература през Възраждането размества границите на направленията сантиментализъм, романтизъм и реализъм. А що се отнася до общата периодизация на историята на българската литература, неизяснените въпроси засягат началния период, границата между стара и нова литература, съществуването на направлението барок и неговото хронологическо място. С оглед на решението на първия въпрос (началото на историята на българската литература) ще се спра на най-ранната проява на писменост и литература в България — първобългарските каменни надписи от VIII и IX в. Става дума за една научна проблематика, за разработването на която има първостепенни заслуги проф. Веселин Бешевлиев; в целия му научен път първобългарските надписи заемат средищно място. Първата му студия в тази област е обнародвана в 1926 г.: „Гръцкият език в прабългарските надписи“. Трябва да се отбележат фундаменталните му издания на пълния корпус на първобългарските надписи.

В последния период от творчеството си Емилиян Станев намери нова проблематика, която му позволи да излезе извън бреговете на живота в регионалните граници на българския град и село и да потърси по-различни общочовешки измерения за духовността на съвременника. Във времето, когато писателят в стила на добрата българска традиция размерваше контрастните багри на домашната черга, европейската литература с натраплива болезненост съизмерваше модерните си идеи с античните и библейските митологични схеми, създаваше „касталиите“ на своя стремеж към духовност и утвърждаваше класическата непригодност на интелектуалните натури за етабилитет в бюргерския свят. Роден в началото на века, но възпитан с реалистичната художествена мисловност, той съпоставяше виталната природна жизненост на провинциално депресираните естествени жизнени начала в малкото градче, за да утвърди себе си като майстор на провинциалните драми в затворения кръг на неспособните за по-широка хуманна общителност, депатриархализиращи се типове, които напомнят за „Българи от старо време“, „Чичовци“, „Бай Ганьо“, „Гераците“ и Нане Вуте. Перспективата за изобразяване на тъмни страсти и очертаване на характерологична галерия от типове в социално-националното битие на българина несъмнено обещаваше да запише името му като следващия голям художник след Йовков, ако социалистическата революция не бе прекъснала плодотворните му начинания чрез унищожаването на естествената среда за развитието на неговите себични герои. Органически свързан с определена поетика и художествен светоглед, той заедно с редица други писатели се оказа в безпътицата да търси нов художествен свят и нови изобразителни похвати. В стремежа си да преодолее миналото и да навлезе в новото време, той създаде няколко талантливо написани повести, но стилово и съдържателно те напомняха предишното му творчество и не му обещаваха широк път. Разочарован и творчески неспособен да се вживее в съвремието, Емилиян Станев реши да навлезе в него, като го обходи чрез предходните десетилетия — отправи поглед към недалечното историческо минало и написа обемен роман, където срещна в конфликт политическите сили на епохата. „Иван Кондарев“ бе несъмнен успех.

Въпросът за мястото на конкретните елементи в житийното повествование е поставян неведнъж и в него винаги са се отразявали съвременното състояние и стремежи на славистичната наука. На прехода от агиографското към историографското дирене основен е проблемът за историческата достоверност на определени житийни творби. Въпросът за историческата конкретност на самия житиен жанр е поставен в блестящото, незагубило и до днес своята свежест и научна актуалност изследване на В. О. Ключевски „Древнерусские жития святых как исторический источник“. Във всички следващи студии върху житийната литература конкретните данни от житийните творби задължително се съотнасят с историческите документи от епохата, преценяват се възможностите на агиографите да използват достоверни извори. Най-ярък пример за такова историографско проучване е изследването на Фр. Дворник, в което аргументирано е доказана стойността на Пространното Кирилово и Пространното Методиево житие като исторически извори.

Мавро Орбини и Цезар Бароний, чиито трудове са послужили за основа на Паисиевата „История славянобългарска“, познаваме още от учебниците по история и българска литература. Паисиевото дело е изследвано много подробно както в нашата, така и в чуждата историография. Учени като Боян Пенев, Артуро Крониа, Велчо Велчев, Рикардо Пикио и др. са сравнявали текстовете на Бароний и Паисий, на Орбини и Паисий. Трябва веднага да се поясни, че става дума за сравнения между руския превод на Орбини от 1722 г., полския на Скарга (1603–1607) и руския превод (1719 г.) на Бароний. Тук бих искала да обърна внимание на няколко примера, свързани с важни събития от българската история, които са представени по един начин в западната историография от XV–XVII в., отразени са съответно в оригиналите и преводите на Орбини и Бароний и най-сетне — интерпретирани от Паисий в неговата история. Всъщност тези исторически творби, за които е известно, че са основните западни Паисиеви извори, са плод на западноевропейската ренесансова и постреформистка мисъл. Те могат да се разглеждат, от една страна, като извори с оглед на фактите и събитията, които отразяват, и от друга страна — от гледна точка на еволюцията на идеите. За да имаме по-пълна представа за характера на западните образци, които са по-слабо познати в нашата литература, отколкото Паисиевата история, ще се върна най-напред в края на XVI в. и началото на XVII столетие, далеч преди Паисий да напише прочутата си история, и ще хвърля поглед върху развоя на западноевропейската историческа литература, която формира книжовници като Бароний и Орбини — двама коренно противоположни по мисъл служители на католическата църква.

Многообразието от повествователни способи довежда до две противоположни тенденции, формулирани от съветските литературоведи И. Василев и А. Суботин по следния начин: „Едната крайност е пълното разтваряне на повествователя в потока от събития, лица, фабулни ходове, занимателни подробности и сведения. У читателя трябва да възникне и да се поддържа илюзията, че животът тече в негово присъствие, че той е свидетел на живия му ход. Другата крайност се явява извеждането на преден план на разказвач,“

Поетическото творчество на Ботев не е обемно, но въпреки това се отличава в лИтературноисторическия си контекстеизвенадваща вътрешна диференцираност и многообразие (напрИмер в жанров план, в стилистично, мотивно и тематично отношение). Същеврeменно като цяло му е присъща и забележителна вътрешна взаимообвързаност на съставните части. Това наглед парадоксално положение се обуславя от подчертаната "репрезентативност" на отделния текст у Ботев. Той, текстът, притежава достатъчно голяма изразителност, за да може, от една страна, да говори сам за себе си, а от друга страна, да ни разкрива моменти, съществени за цялата поетика на автора. Налице е осезаема компактност на цялото и заедно с това - ярка· индивидуалност на единицата-текст. Казаното обаче не трябва да се разбира в смисъл, че във всички Ботеви стихотворни творби тази двуизмерност би се очертавала с еднаква интензивност. Има текстове, за които тя е особеко характ.ерна: "Елегия" (1870), "Борба" (1871), "Хаджи Димитър" (1873), ,.Моята молитва" (1873) и последното стихотворение на Ботев "Обесването на Васил Левски" (1875), което, както се смята, е отворено към бъдещи художествени търсения. Те отразяват не само "амплитудите" на Ботевите поетически възможности, но изпълняват и своеобразна роЛя на катализатор в творческото им развитие резюмират никои изявени вече отличителни черти на авторовия подход и маркират нови, които тепърва ще се превърнат. в. творчески доминанти. В настоящата статия ще се опитаме да покажем дали такова място може да бъде отредено и на сравнително ранната творба "До моето първо либе".

Дългият разказ за неговия живот предстои. Все още не сме пожелали да го напишем. Само нахвърляме едри щрихи в ритуалната поза на откриватели. Съчиняваме предпазливо. Много бавно. Години наред. Иначе името и прочутата му книга са неотнимаеми от културно-историческата ни памет. Сякаш едновременно награда и наказание, тази книга щедро разкрива блестящото изпълнение само на една от неговите роли и голямата ѝ известност засенчва много от онова, което е било преди и след нея. Така общоразпространената представа за Симеон Радев като автор на „Строителите на съвременна България“ се възпроизвежда в очите на не едно и две поколения като крайно и достатъчно знание за неговата личност. Една твърде позната и несправедлива участ, споходила мнозина от духовните ни предшественици: „преоткривани“ на парче и на части иззад открехнатата завеса на историята, и само рядко в цял ръст, при отворени врати за цялата истина. При подобен „модел“ на историческо познание не е необяснимо, че и „пълният разказ“ за Симеон Радев остава непостижим, неусвоен от културното ни самосъзнание. То много по-упорито се подхранва и самозадоволява с митологията около „Строителите...“ и само регистрира „и други“ Симеон-Радеви участия на българската обществено-политическа и културна сцена. А поразителното в неговата личност е разнообразието на нейните превъплъщения, бързата смяна на ролите, съчетавани със завидна леснина, изпълнявани с дълготраен успех или пък с артистично непостоянство. Както в дните на младостта му — на превала на стария деветнадесети и в първите години на новия двадесети век.

Целта на статията е да изяви основна тенденция в трудовете на проф. Богдан Богданов — движение и преход от интерпретация на антични и съвременни литературни творби, от история и историческа поетика на литературата към културология и теоретична история на културата, а в последно време — и към историческа антропология. Много неща ще бъдат изоставени в тази статия — социалният контекст, идейните влияния, характерната нагласа, обозримата общностна среда. Ще бъде взето предвид само написаното, затова ще започна с първата голяма публикация, пропускайки преводите на Плутарх и Теофраст и студиите към тях — книгата „От Омир до Еврипид“. Книгата предлага идея за литературния развой от Омир до Еврипид, обсъждайки историческото формиране на старогръцката литература и прехода от архаиката към класиката. Като проблематизира наличната хронология и конструира вътре в нея определен развой, авторът обсъжда, макар и не в открит вид, идея за литературна история. Другата основна идея на книгата е необходимостта от историческа конкретност при тълкуването на произведенията. „От Омир до Еврипид“ само привидно следва сведения до училищна програма възглед да се изучават големите имена, утвърдените като извънвременни образци на една литература, които поради своята недосегаемост от историческите промени са и класици, и поради всичко това са достойни да наставляват в добродетелност и художественост всяко подрастващо поколение. Б. Богданов се справя с този митичен идеал по един прост начин — като го историзира. Като подход историчността е ценност за цялото хуманитарно образование, в случая за образованието по история на европейската литература. Но преди да се въведе в образованието, историчността трябва да е възглед, способен да създава научни истории. Затова възраженията на Б. Богданов са най-напред срещу възгледа за вечни образци в историята на литературата и едва след това — срещу прилагането му като образователна практика.

Ако хитроумният Одисей не беше успял да разпознае преоблечения в женски дрехи Ахил, скрит от майка си на остров Скирос, гърците нямаше да спечелят войната при Троя. Но и самият Ахил нямаше да умре млад и да се превърне в герой, а според прорицанието щеше да доживее до дълбока старост, макар и неизвестен. От момента, в който бива разпознат сред дъщерите на Ликомед, съдбата на Ахил тръгва по единия от двата възможни предсказани му пътя, от този момент той тръгва към собствената си геройска смърт. Ахил ще умре, защото Одисей е успял да го разпознае. Нямам намерение да доказвам какво фундаментално значение има проблемът за разпознаването както в античната литература, така и изобщо. Искам да коментирам нещата от друга страна — откъм неразпознаването. Това неразпознаване, което води до фатални последици, което се превръща в основа на трагедии. И макар че започнах с Ахил, ще продължа с примери не от древногръцкия епос — защото тогава сигурно бих се ограничила с него: нали класическото „неразпознаване“ на Едиповата трагедия е най-дълбокият и най-убедителният пример. Ще разгледам група други литературни произведения, базирани на еднакъв сюжет. Сюжет, в който липсата на разпознаване става причина за смъртта на централния за действието герой, в който липсата на разпознаване превръща едно тривиално убийство от корист в убийство, около което се завихря трагедия. Сюжетът е такъв: синът на бедно семейство е отсъствал дълги години от родните си места — било поради военна повинност, било гонен от проклятие, било защото е търсел късмета си по друмите на широкия свят. След години той се връща у дома забогатял с намерението да ощастливи своите близки. По едни или други съображения обаче той не се разкрива пред роднините си, а остава да пренощува в родния си дом като непознат пътник. А и те не го разпознават. От разговора вечерта обаче семейството разбира за богатството на госта. През нощта роднините убиват непознатия странник, за да го ограбят. На сутринта настъпва фаталното разкритие за самоличността на убития.

След смъртта на Блок в литературния печат се разгаря остра борба за наследството на гения. В книгата си за поета, излязла през 1921 г., К. Чуковски нарича университетската критика „факултет от бездушници“. Още по-рязко е мнението му за представителите на формалната школа: „Ако пишат за Блок, те се превръщат в негови унищожители: тяхното отношение към стиховете като към материал ще убие тези стихове.“ Една година по-късно в есето си „Дупката на язовеца“ О. Манделщам отвръща на тези нападки с не по-малко категоричен тон: „Не завиждам на читателя, който ще пожелае да почерпи знание за Блок от литературата през 1921–1922 г. Работите, именно „работите“ на Айхенбаум и Жирмунски тънат сред блатните изпарения на лирическата критика.“ Взаимната размяна на обвинения е свързана с въпроса за литературната генеалогия на Блок и неговата ярка поетическа индивидуалност. К. Чуковски завършва една съпоставка между творчеството на поета и идеите на немския романтизъм с думите: „Можем да проследим всички техни влияния, отражения, насоки и да напишем твърде наукообразна книга, но в нея ще липсва едно: Блок. Защото Блок, както и всеки поет, е уникално явление, с душа, която не прилича на никоя друга, и ако искаме да разберем душата му, трябва да търсим не по какво случайно прилича на другите, а само по какво се отличава от тях.“ Манделщам отива в другата крайност. Поставяйки си задачата да проследи генезиса на поетическите идеи на Блок, той пише: „Критикът може и да не отговори на въпроса какво е искал да каже поетът, но на въпроса откъде е дошъл, той трябва обезателно да даде отговор.“

Малко книги са така отдалечени от нас, както е „Божествена комедия“. Въпреки че исторически е по-близо до „Енеидата“, която сочи за свой извор, тя ни се струва по-далечна; коментирана и преповтаряна с маниакална ерудираност, за нас тя си остава загадка, вероятно защото е скрита в дълбините на нашата култура като неосветено кътче, като неопределено тайнство, чиято близост, изглежда, ни прави невнимателни и бъбриви.

Това е една преходна епоха в нашата културна история, когато едни структури се разрушават, за да се заменят с нови, когато настъпва истинско преориентиране в духовния и книжовния живот по българските земи. Независимо от факта, че книжнината остава здраво свързана с традициите на предходния разцвет и главно на паметниците от Търновската книжовна школа, наблюдават се и някои нови характеристики, които определят самостойния облик на XV в. Преди всичко българските книжовници от XV в. виждат своята основна роля във възстановяването на континуитета със средновековната ни книжнина. Ето защо най-важната характеристика на българската книжнина и литература от XV в. е способността ѝ за „вътрешно самосъхранение“, което от своя страна при липсата на самостоятелна българска държава спомага за създаването на т. нар. „държава на духа“. Тя проявява един „прогресивен консерватизъм“, изявен в стремежа да се запази постигнатото от предходното столетие. Освен това, въпреки променилите се социокултурни условия, българската литература от XV в. не прекъсва развитието си, не се обезличава и не остава затворена система. Устойчивостта и жизнеността на културните традиции през целия период на османското владичество се проявяват в създаването на водещи центрове, които, макар и неофициално, поемат ролята на литературен диктат и контрол върху книжовните процеси и които съсредоточават развитието на книжовната продукция. Тези центрове управляват и такива категории като „литературна характеристика на епохата“ и „литературни вкусове на епохата“. След удара върху административния, политическия и духовния център на Втората българска държава — Търново — книжовният живот се измества към периферията на страната и за XV в. водещо средище е Рилският манастир. В него се съсредоточават основната книжовна и литературна дейност по българските земи за тази епоха.

Българската историография разполага със сравнително малко домашни извори за историята по нашите земи през епохата на турското робство. Основен дял за установяване на различни факти и събития, свързани с живота в тогавашната Османска империя, имат архивите от османотурски документи и свидетелствата на чуждестранните пътешественици, преминали през балканските земи. Извънредно ценен, но сравнително малко използван досега домашен извор представляват приписките, запазени в славянските ръкописни и печатни книги. Още в първите десетилетия на XX век българските учени проявяват системен интерес към събирането и обнародването на приписки и бележки по ръкописните и старопечатните книги, надписи по църкви, надгробни плочи, църковна утвар и др. В резултат на тези издирвания са публикувани отделни сводове от текстове, съдържащи богат исторически и литературен материал. Сред тях са трудове на Ю. Трифонов, Й. Иванов, Ив. Гошев, Ив. Русева и др. По-късно, през 60-те–80-те години, проучването на приписките като домашни извори продължава в обнародваните студии на М. Стоянов, Д. Петканова, Ив. Буюклиев, Д. Леков, А. Алексиева, К. Мирчева и др.

Едно от произведенията на преводната възрожденска литература, чийто произход досега се е смятал за неизвестен, е новелата „Хубава Драгана като хусарски полковник“, издадена през 1850 г. от шуменския учител Милан Д. Рашич. Тя не е публикувана отделно, а представлява част от сборник със заглавие „Любител на българското просвещение“, който освен въпросната новела съдържа откъслеци от античната история, текстове по естествознание, както и поучителни слова за насърчение на българското образование. Тази пъстрота на съдържанието — от разговор на Аспазия, известна гръцка хетера и съпруга на Перикъл, с Ксенофонт, до призив към българския народ за създаване на училищен фонд — може днес да учудва, но тя е напълно в стила на възрожденската епоха. Поместените материали са — частично или изцяло — очевидно преводни, което обаче не пречи на издателя Рашич да не го отбележи и така косвено да се представи за автор на изданието. В наше време подобна некоректност би била осъдима, докато за възрожденските автори, писатели и съставители подобно свободно отношение към проблемите на оригинала и авторското право е било съвсем всекидневно явление.

Неотдавна в Прага се появиха и изчезнаха като дим 50 000 екземпляра от книжката „Защо не съм комунист“. Издателската инициатива на „Ческа експедице“ всъщност наново тиражира хрумването на блестящия журналист и последователен антикомунист Фердинанд Пероутка от края на 1924 г., предоставил своето независимо списание „Притомност“ на десетина изтъкнати интелектуалци да отговорят на анкетата „Защо не съм комунист“. В анонса ѝ е посочен поводът за нейното възникване: в тесен кръг от некомунисти попада един комунист, на когото останалите започват да се извиняват защо не могат да бъдат комунисти, и след това всеки от тях решава писмено да изложи причините. Първият е Карел Чапек, чийто изчерпателен и концептуален отговор се дисоциира от анкетата и придобива самостоятелен начин на възприемане. Чапек включва своя отговор във философския си компендиум „За обикновените неща или Зоон политикон“ (1932) и с това обрича на почти половинвековно забвение този сборник със себеназоваващи се текстове. С някои съставителски уговорки есето „Защо не съм комунист“ излиза за трети път едва в XIV том от събраните му съчинения (1988). В началото на „нежната революция“ безконтекстови откъси от него бяха налепени като дацзибао по станции на пражкото метро и масово бяха възприемани като позиция на демонстративен антикомунизъм. През миналата година в самиздатската поредица „Простор“ на „Ческа експедице“, издала от 1978 до 1990 г. над 150 тома в машинопис, за пръв път бяха разпространени отговорите на оригиналната анкета „Защо не съм комунист“. Сегашното първо официално издание, чийто инициатор е Яромир Хоржец, бе посрещнато не само като свръхактуализирано опресняване на читателската памет, като почти безплатен опреснителен курс по антикомунизъм, но и като видима провокация към модната в постсоциалистическите страни антикомунистическа аргументация екс вото. Необремененият с пещерни пристрастия или с конюнктурни връзки днешен прочит на тогавашната анкета несъмнено дава възможност да се надникне в спецификата на чешкия увод в тоталитаризма, а не в наръчник по изтънчен антикомунизъм или пък в помагало по натрупване на първоначални посттоталитарни дивиденти. В последното имах възможност да се убедя не само в Прага, но и във Варшава (там в началото на октомври се проведе Чапекова конференция), докато слушах политологическия доклад на досегашния ортодоксален комунистически представител на полската бохемистика Витолд Навроцки за Чапековото есе „Защо не съм комунист“.

Новото интелектуално начинание на Коен, на което е плод разглежданата по-долу антология, впечатлява преди всичко със своята оригиналност: неуморимият доставчик на специализирана информация се е насочил към една непозната за мнозинството от литературоведите научна област. Условно можем да я назовем „литературоведска прогностика“. Сборникът „Бъдещето на литературната теория“ включва 25 статии, написани по молба на Коен от такива знаменитости като Х. Р. Яус, В. Изер, Марта Нусбаум, Джефри Хартмън, Дж. Хилис Милър, Сандра Гилбърт, Сюзън Губар и др. Предхожда ги встъпителен коментар от самия съставител. В него той поставя въпроса за това каква ще е съдбата на литературната теория през последното десетилетие на XX век, като същевременно недвусмислено показва, че читателят сам трябва да потърси отговора (или отговорите) в антологизираните статии.