Лириката на Павел Матев - черти на поетиката

Настъпила в края на 60-те години, поетическата зрелост на Павел Матев се изразява в разбирането за лирическия жанр като въплъщение на сгъстена емоционална духовна енергия, което на свой ред засяга всички страни на художественото майсторство, отразява се върху цялостния комплекс от художествено-изразни средства. Задачата да побере в лирическото изказване онази истина, онова откритие, до което се е домогвал в мигове на „мълчания", на съсредоточено вглъбяване, определя стре межа на поета към многозначна и многопластова семантична структура. Ако в първите му стихотворения изводът се ражда от разказан сюжет, от факти и подробности, връзка та с които е ясна, видима, лесно осъзнавана, в творчеството му от края на 60-те години, когато сюжетната лирика преминава в обобщаващ размисъл, тази връзка се търси по-сложните смислови и емоционални движения, в атмосферата на подтекста, в многозначността на словото. B 00 Поетът е стигнал до най-важното за себе си откритие, че за същността на нещата не може да се съди по външното им проявление, че до нея се достига само чрез изработен вътре у себе си душевен поглед, с въображение, с интуиция, с мисъл. Затова той максимално ограничава мястото на жизнения материал, свеждайки го до отделни линии и детайли. Обективното събитие го интересува дотолкова, доколкото се превръща в импулс, в своего рода материал за душевно и духовно преживяване. Там, където сюжетното събитие е останало в миналото, преходът от миналия към сегашния план е и преход от емпиричното, от предметно-зримото към неговото обобщено-философско осмисляне. В семантичната структура на стихотворението се въвеждат само онези детайли от разигралото се някога действие, които са придобили нов, иносказателен и многозначителен смисъл. „Замиращите стъпки на жената /и гаснещия в мрака светъл шал" -само това свидетелствува за станалото в миналото, но то е достатъчно, за да израстне картината на богато и сложно преживяване, далеч надхвърляща по своята значимост рамките на предметната конкретност. В стихотворенията „При реката на детството свято“, „Недокоснат и слънчев“, „И защо ли си спомних за тебе“ външните изобразителни линии говорят не само за обективния факт, но те носят и печата на аналитичното авторово съз нание, на рефлектиращия лирически „аз".