Павел

Макар че е рисковано да се гадае, струва ми се, че ако Павел Матев не бе закърмен от социалистическата революция едва ли би свързал съдбата си с художествената литература. Онова зърно поетическо дарование, което е носел в себе си, щеше да измръзне всред студените вихри на живота. Социалистическата революция го създаде - и като гражданин, и като поет. Тя направи борец и личност от „плахото селянче", което краде из дворищата слънчогледови пити и замерва прозорците прашка, което дири по трънаците птичи гнезда и гази локвите с пробити обуща. Тя му внуши отговорността пред класата и народа, въвлече го в редовете на съпротивата и той стана боец, боец на Комунистическата партия, окрилен от идеята за човешко превъзходство. Когато дойде побе дата, той избра оръжието на поетическото слово, за да изпълни дълга си пред ония, с които е вървял рамо до рамо. Отмина героичното време. Остана паметта за хилядите загинали. Начена се грандиозно строителство. Павел Матев е облъхнат от красотата на социализма и тя го вдъхновява за творчество. Тя и споменът за загиналите. Така революцията откърми поета през двете си различни фази, а той стана неин певец. Една неизменна повеля следва Павел Матев - да и служи вярно и честно. Нейният път е и негов, нейното възмъжаване и негово творческо съзряване. Днес лесно бихме открили редица неверни тонове в първите му сти хове. Но не бива да забравяме, че те са се раждали от стремежа му да бъде войник на партията, на революцията, на онази „преданост към верността", която само недостойните не уважават.

Още в „РЛФ", през четвъртата и петата, годишнина, Вежинов участвува разкази, които се отличават със своята свежест, оригиналност, с търсенето на свой стил. Повечето от тях по мотиви, по идейни задачи не се отличават от разказите с агитационна проблематика на най-злободневни политически теми. Особеното в тях, независимо от това, че авторът все още търси, все още не е намерил своя тема, е стилът на писателя, неговата жизнена наблюдателност, която разчупва тесните сюжетни рамки. Още в тези разкази личи писател, който, подобно на Св. Минков, се бори с рутината в художествената форма, с художествената щампа, с остарялото художествено виждане. Тенденциите, които го сближават със Св. Минков, се чувствуват в широкото използуване на епизодични, леко шрихирани образи, в очертаващата се вече способност на автора да създава живописни образи с ярки отличителни белези и своя художествена атмосфера, в непрекъснатата усмивка, в търсенето на худо жествено оригиналното, в способността да изгражда обстановка, използувайки незначителни, но живи потребности от всекидневието.

За какво, всъщност, пише Вежинов? За антифашисткото движение, което си има своите исторически координати, своята документална основа и своите герои, потънали в ежедневието му? Или за човека в безкрайността на света, дълголетието на историята? Не се ли отърсва писателят твърде енергично от конкретните вълнения на борбата? Не оставя ли в сянка героите от сраженията, увлечен да обхване великите контури на човешкия дух? Колко автори са започ вали и свършвали с показване на разстрели, с описване на акции, с картината на деветосептемврийския митинг? Защо Вежинов не е погълнат от видимото? Защо неговият дядо Щилян не останеше при своята санитарна чанта, а го чуваме упорито да казва: „Сигурно нещо остава от нас на тоя свят - я жаба, а славей. .. Иначе какъв ще е смисълът?". Защо Виктор не загинеше героично в боя, а пада нелепо, безполезно? Защо в предсмъртната му въздишка не чуваме онова историческо „Смърт на фашизма. Да живее...", а пак трескавото: „Можеш ли да си представиш небе без звезди?... Не можеш, разбира се... Звездите са в нас, съдбата ни.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

С характеристиката си на преднамерена неадекватност", на управлявано несъответствие" реалистичната фантастика има своето място в контекста на модерните естетически търсения, тежнеещи към символно обобщаващи условни форми. На ниво стил фантастичното демонстрира богати изразни възможности. В негова власт е да разшири пластико-изобразителните и емоционално-експресив ните параметри на художествената творба, да акцентира художествената идея, по сложно опосредствуван път да интензивира внушението за типичността на третираната проблематика. В подобен аспект експлоатира естетическите потенции на фантастичното Павел Вежинов, който все по-определено обогатява жанровия регистър на прозата си с откровено условна белетристика, органично чужда на лишения от поетична инвенция, пасивно-отражателен реализъм. В адресираната към детско-юношеската аудитория приключенско-авантюри стична проза на писателя фантастиката е средство за усложняване на сюжет ните перипетии, за драматизиране на фабулата. Тя възпламенява младото въоб ражение с магическата поезия на загадъчното и необяснимото, предлага увле кателни срещи с невероятното и невъзможното. Предназначена за по-интелектуалния възрастен читател, притчово-иносказателната белетристика на Вежинов от последното десетилетие вече извежда фантастичното до най-съществения кодиращ слемент в една своеобразна художествена социология на нравствения свят на съв ременника. В новелистичния сборник „Сините пеперуди", в романите „Барие рата“ и „Белият гущер", в повестта „Езерното момче“ е проведен особен художествен експеримент: със средствата на фантастиката хиперболично са окрупнени най-актуалните морални колизии на днешното човечество, условно разгърнати до възможния им предел. Нереалното (ирационалното, свръхестественото и невероятното) става силно действуващ проявител на типичното и същественото в характеристиката на съвременната действителност, явява се сложно зашифрована оценка на симптоматични житейски явления, на тревожни отклонения от хуманно и етично-правомерното. Фантастичните сюжети на последните Павел Вежинови творби въвеждат в една изключително сериозна морално-философска проблематика, която все по-настойчиво заявява за себе си и като реален житейски факт, и като предпочитана в съвременната литература тема. Става дума за помръкването на духовните стойности, за атрофията на емоционалното в живота на съвременния човек, прекалено рационален и прагматичен в отношението си към света, склонен да разграничава чувствата и разума, интуицията и интелекта като противоположни и неравни субстанции. В края на новелата „Сините пеперуди" Вежинов споделя изключителната на предпочитаната от него напоследък актуалност тематика: „Проблем на нашето време е увяхването на чувствата, 22 a не техният бурен цъфтеж. Очевидно опониращ на тенденцията за фаворизи ране на рационално-интелектуалното, писателят ратува за опазване на човешката цялост. В

Павел Вежинов формира своята поетика в рамките на класически епичното както под ранното влияние на западноевропейските и руските реалисти, така и в школата на родната традиция. Но въпреки последователния, сякаш нарочен стремеж да няма „нищо общо с лириката“, както сам той заявява, още ранната му градска проза изненадва с лирическите си интонации и една особена субективна оцветеност. Макар скрити в общия обективно-епически контекст, потопени в толкова характерната за Вежинов атмосфера на „емоционална охладеност, лирическата одухотвореност и метафорично-символните обобщения са органичен елемент на неговата поетика. По-малките жанрови форми - разказът и новелата - сякаш първи предчувствуват тенденциите в белетристиката на 70-те години, в тях поетиката на Вежинов по собст вен път „съзря" за ново художествено мислене в по-обемната жанрова форма на романа. Структурата на някои от новелистичните цикли, които един критик сполучливо нарече фрагменти от „отворен" роман,2 предусеща монтажноантитезната поетика на бъдещия роман „Нощем с белите коне" (1975) - ярка художествена изява на основни тенденции в естетическото мислене на 70-те години. Съвсем естествено е, че първият резонанс на критиката беше на нравстве но-философските проблеми в произведението. Но в общия контекст на търсе нията в съвременния литературен процес този роман придоби изключително типологическо, симптоматично значение (макар Вежинов винаги да буди поскоро остро чувство за творческа обособеност и своеобразие). Това е още едно доказателство, че лицето на жанра се чертае не от най-, типичните" като количествена повторителност явления, а от най-ярко художествените, защото именно те са естетически функционални за развитието на поетиката. Съвсем неслучайно много скоро след появата му романът беше оценен от критиката като „първата от тези книги, които се оказаха своеобразен трансформационен възел (курс. м.) на новите превъплъщения в романа". Книгата изненада читателя, успял вече да свикне и да очаква т. нар. „лиризирани" структури на 60-те години, преди всичко със своята „традиционност" като поетика. (Именно тя даде най-много основания на критиката в подкрепа на тезата за връщане към нов социален роман".)

Това малко есе предлага размисли за изкуството на словото, за високото призвание и дълга на писателя, за книгите и техните съдби в далечното минало и днес. Вече години наред поетичното творчество на най-древния китайски поет Цюй Юан (III—IV в. пр. н. е.) постоянно ангажира вниманието ми. Нека припомня, че тъкмо с името на този поет се определя появата на индивидуалното художествено творчество в Китай - плод на фолклорното словесно изкуство. Винаги ме е вълнувал въпросът, кои са причините за възникването и развитието на личното начало в поетичното творчество, както и какъв е характерът взаимните връзки между индивидуалната поезия и народното творчество. на Другото, което винаги е поддържало у мен постоянния интерес, е също и съотношението между реалното и измисленото, между действителното и фантастичното в поезията на Цюй Юан. При него жизнената правда винаги е съ пътствувана от художествената условност и е в органична връзка с нея. Така в прочутата си елегия „Ли сао“ („Скръбта на изгнаника") поетът ни разказва как напоил коня дракон в езеро, в което всяка сутрин се къпе слънцето, завързал поводите за приказното дърво Фусан, зад което пък, казват, че слънцето укрива, и тръгнал да поскита сред облаците:

Преди осем години имах възможността да интервюирам Павел Вежинов за немскоезичния читател на неговата проза. С известни съкращения и уточнения, авторизирани от него, интервюто беше публи кувано през 1980 г. в кн. 7. на сп. „Ваймарер Байтреге", водещо периодично издание по въпросите на ли тературознанието, естетиката и теорията на културата в ГДР. Тук предлагам пълния оригинален текст на интервюто, дадено ми от Вежинов в писмена форма на 25. ІХ. 1979 г. То съдържа редица основни виж дания и позиции на писателя, характерни за последния период на творчеството му, и е от несъмнен интерес за всеки негов почитател и изследовател. Вичев: Др. Вежинов, Вие принадлежите към ония видни представители на съвременната българска литература, чието творчество есравнително добре познато на читателя в ГДР. Това се отнася особено за произведенията Ви, посветени на Отечествената война и антифашистката борба, от които са преве дени на немски „Втора рота" (1957), „Далеч от бреговете" (1962) и „Звездите над нас" (1978), но и за такива произведения като „Произшествие на тихата улица" (1963) и „Краят на пътя (1964) които се числят към добрите образци на криминално-приключенска литература в България. Тази година в издателство, Нойес Лебен" в Берлин излезе и романът „Нощем с белите коне", една от найзначителните Ви творби на съвременна тема. Какво бихте казали за началото на Вашата писателска дей ност, която се отнася към периода преди 1944 г.? Кои фактори са изиграли важна роля при формирането Ви като млад автор и как преценявате днес първите си книги „Улица без паваж“ и „Дни и вечери"? Вежинов: Трябва да кажа преди всичко, че дълги години съм се занимавал с теория на личността, в нейния социологичен и психологичен аспект или в нейния най-обобщен аспект, който някои автори наричат антропология. Но колкото и да съм запознат с проблемите за създаване и изграждане на човеш ката личност, винаги ми е било крайно трудно да отговоря на този въпрос, който така често, бих казал традиционно, ми е бил задаван. Но ето фактите, пък вие сами се опитайте да си извадите заключение. Моят интерес към литературата е по-стар от всичко, което сега реално съществува в моето съзнание. Като се обърна назад към здрачеви ните на моето най-далечно минало, виждам себе си като момче, надвесено над книга. И нищо повече. Или нещо малко повече - момче, което не само чете, но интензивно преживява всеки прочетен ред. Научих седа чета на шест години, на осем вече бях прочел „Дон Кихот", както и първия роман на нашата класика - Под игото" на Ив. Вазов. Толкова много четях, че не се интересувах дори от училищните предмети, така че по бележки бях доста посредствен ученик. С чиста съвест мога да кажа, че светът на книгите беше за мен много по-реален от света, който ме заобикаляше. Истинския свят като че ли не забелязвах. Струва ми се, че това често се случва при момчета, чието въображение надвишава акцепторните им възможности.

Настъпила в края на 60-те години, поетическата зрелост на Павел Матев се изразява в разбирането за лирическия жанр като въплъщение на сгъстена емоционална духовна енергия, което на свой ред засяга всички страни на художественото майсторство, отразява се върху цялостния комплекс от художествено-изразни средства. Задачата да побере в лирическото изказване онази истина, онова откритие, до което се е домогвал в мигове на „мълчания", на съсредоточено вглъбяване, определя стре межа на поета към многозначна и многопластова семантична структура. Ако в първите му стихотворения изводът се ражда от разказан сюжет, от факти и подробности, връзка та с които е ясна, видима, лесно осъзнавана, в творчеството му от края на 60-те години, когато сюжетната лирика преминава в обобщаващ размисъл, тази връзка се търси по-сложните смислови и емоционални движения, в атмосферата на подтекста, в многозначността на словото. B 00 Поетът е стигнал до най-важното за себе си откритие, че за същността на нещата не може да се съди по външното им проявление, че до нея се достига само чрез изработен вътре у себе си душевен поглед, с въображение, с интуиция, с мисъл. Затова той максимално ограничава мястото на жизнения материал, свеждайки го до отделни линии и детайли. Обективното събитие го интересува дотолкова, доколкото се превръща в импулс, в своего рода материал за душевно и духовно преживяване. Там, където сюжетното събитие е останало в миналото, преходът от миналия към сегашния план е и преход от емпиричното, от предметно-зримото към неговото обобщено-философско осмисляне. В семантичната структура на стихотворението се въвеждат само онези детайли от разигралото се някога действие, които са придобили нов, иносказателен и многозначителен смисъл. „Замиращите стъпки на жената /и гаснещия в мрака светъл шал" -само това свидетелствува за станалото в миналото, но то е достатъчно, за да израстне картината на богато и сложно преживяване, далеч надхвърляща по своята значимост рамките на предметната конкретност. В стихотворенията „При реката на детството свято“, „Недокоснат и слънчев“, „И защо ли си спомних за тебе“ външните изобразителни линии говорят не само за обективния факт, но те носят и печата на аналитичното авторово съз нание, на рефлектиращия лирически „аз".