Литературни списания от ГДР, ФРГ и Холандия

Основна тема на разглежданата книжка е Десетият международен конгрес по славис тика, проведен в София през 1988 година. Сред публикуваните материали из областта на литературознанието привлича интереса на първо място статията на д-р Добри Вичев „Повестта през Българското възраждане". Авторът посочва, че повестта спада към най-малко проучваните досега прозаични жанрове - дори в страни като Съветския съюз и България, в литературното развитие на които повестта е играла и продължава да иг рае значителна роля. Причините за това ав торът вижда в неясните граници между повестта, разказа и новелата, от една страна, и между повестта и романа - от друга, както и в многообразието на типовете повест, проя вили се не само в хода на нейното историческо развитие, но и в границите на по-късни етапи, накратко - в липсата на категорични различителни критерии и собствени, типични жанрови структури. В немската литература, отбелязва д-р Вичев, този прозаичен жанр е непознат; понятието повест обикновено се превежда като голям разказ или кратък роман. Този превод изхожда от размера на изобразе ния откъс от действителността, съобразно с който повестта се нарежда между романа и разказа като „среден" прозаичен жанр. С това обаче още не се очертава спецификата на повестта, защото всички подобни опити - например схващането, че разказът разглеж да едно събитие в човешкия живот, повестта - няколко събития, а романът - целия живот - се опровергават непрекъснато от практиката. Ценна помощ за по-прецизното разработ ване на жанровата специфика предлагат на блюденията върху различната интензивност, с която разказът, повестта и романът се съсредоточават върху трите основни предмета на епическия жанр - човека, обстоятелства та и взаимоотношението между човек и обстоятелства, изтъква авторът. Според разработената на тази основа теория на съветски те литературоведи Грознова и Ковальов разказът най-често е насочен към охарактеризирането на един човек, като при това изобра зява само определени черти на един литературен герой и показва развитието му само в няколко епизода; романът обаче обхваща и трите основни предмета на епическото изобра жение, докато повестта по правило избира само един от тях за свой център - например изобразяването на един герой или разглежда - нето на определени обстоятелства. Особени затруднения за жанровото опре деление на повестта до началото на ХІХ в. възникват допълнително от факта, че тя често служи за обозначаване на прозаически форми, които проявяват ясно белези на традиционни жанрове. Едва през ХІХ в. започва същинското профилиране на повестта като „среден прозаичен жанр в рамките на класическата руска литература. Но и сега тя възниква с толкова различни структури и в толкова различни размери, че днес част от тези произве дения без колебание могат да се отнесат към разказа, новелата или романа, заключава д-р Вичев.