поетиката

Напоследък в българската литературна наука назря необходимостта от един по-системен и цялостен поглед върху някои ос новни въпроси на средновековната поетика и естетика. Последните две десетилетия се оказаха извънредно плодотворни за обогатяването на нашата литературна история с нови средновековни извори, разшири се представата ни за творчеството на редица старобългарски автори, бяха открити нови произведения и писателски имена. Благодарение усилията на наши и чужди медиевисти се документираха с разнообразен материал ста робългарски литературни жанрове, в резул тат на текстологически и палеографски изследвания се изясниха някои проблеми около отношението им към византийската традиция, както и тяхното разпространение в дру гите славянски средновековни литератури. Наред с постиженията в изворознанието в обобщаващите трудове и отделните студии на българските учени (П. Динеков, Л. Грашева, Е. Георгиев, Б. Ст. Ангелов, Д. Петканова, Кл. Иванова, Ст. Кожухаров, Св. Николова, К. Мечев и др.) намериха отраже ние принципни въпроси, свързани със средновековната постика: художествената специ фика и естетическата стойност на старобъл гарската литература, мястото и ролята на средновековната литературнотеоретическа мисъл, обликът на старобългарския писател, идейно-естетически особености на отделни произведения и цели жанрове, изобразителният стил в творчеството на най-изявените автори и доминиращи книжовни школи и т. н. Книгата на К. Станчев „Поетика на старобългарската литература“ е първият у нас по-обемен труд, изцяло посветен на фило- софско-естетическите основи на старобългарското литературно наследство и конкретната им реализация в представителните жанрове на средновековната книжнина и това и придава особена стойност. Трудът пред ставлява краен резултат от няколкогодиш ни проучвания на автора в тази област, като обобщава постановки и анализи, намерили място в редица негови публикации.

От комуникативна гледна точка, от гледна точка на диалога „текст -чита тел" като основни критерии за класификация на литературните жанрове обикно вено въвеждат типа изложение (повествование, диалог, описание), типа изображение (персонаж, обстоятелства, стилистичен характер на словесната тъкан — тропи и пр.) и типа въздействие (естеството, патоса на предизвиканите у читателя емоции). За диаболистичния жанр (жанра на ужаса) е твърде характерна строгата, типологизираща специфика на изобразеното и на емоционалното му въздействие. В набора от определящи и необходими, указващи жанра негови характеристики задължително участвуват един зловещ (често ирационализиран) персонажен и фабулен комплекс и провокираните от него страхови емоционални изживявания. Диаболистичната (от итал. „дяволска, сатанистка") проза, която наричат също страшна, черна или готическа, възниква в Англия в края на XVII в. (Х. Уолпол. Замъкът „Отранто“. 1764; А. Редклиф. Мистериите на Удолфо. 1774; М. Г. Луис. Амброзио или монахът. 1795, и М. Шели. Франкенщайн. 1818), а по-късно се налага в Германия и Франция и има твърде много допирни точки с романтизма, дори на места го дублира, съвпада с него. Английският вариант на тая проза е по-малко мистичен и често редуцира ужаса до депресиращия образ на един мрачен свят, дето владее сляпата власт на материалните отношения и дето човек е роб на вещите. Сред готическия декор на средновековни замъци обикновено се води твърде съвременна борба за имуще ствени интереси. Немските романтици показват вкус към мистичния диаболизъм, наложил се като реакция срещу рационализма на късното Просвещение. Излизащото извън сетивния опит, метафизичното при тях става важен елемент в мистифицирани интриги на отмъщението (истории за призраци) или в любов ни повествования за будещи смъртен ужас еротични връзки със свръхестествени същества (истории за вампири). В същност след рицарския роман (XIV-XVI в.) тъкмо романът на ужаса (XVIII—XIX в.) бележи втората вълна на повишен ли- тературен интерес към образите на демони, духове, двойници, привидения, вам пири и всякакви други мрачни чеда на ада, един типаж, познат още от фолк лора, чиято поезия и философия романтиците охотно експлоатират. Немските романтици, а след тях Е. По и Гогол развиват до съвършенство техниката за свързване на диаболизма с фантастиката, успешно експериментират с възможност та за изтръгване на страхови ефекти от изображението на свръхестественото. Мястото на действието в творбите им винаги е белязано със знака на романтична екзотичност - старинни замъци с порутени кули и тайни подземни коридори, със стаи за изтезания и кабинети на алхимици, мраморни фамилни гробници 34 сред запустели паркове и езера с фатално дълбоки води, дето се разиграва печалният епилог на някаква любовна драма. Един странен реквизит - мъртвешки черепи и кости, ужасни средновековни оръжия или тайнственият инструментариум на някаква тъмна, магическа наука - допълва зловещата атмосфера.

Чеховото творчество е явление не само в руската, но и в световната литература. През целия си живот писателят утвърждава красотата в човешките отноше ния, справедливостта и честността. Развенчаването устоите на буржоазния строй в разказите на Чехов е в най-тясна връзка с утвърждаващия му патос, с вярата у обикновените трудови хора. С изумителното си художествено майсторство руският класик превръща късия хумористичен разказ в шедьовър на белетристиката. Голямото тематично разнообразие на цялото му творчество, задълбоченият психологизъм, съчетан с лаконизъм и обективност в авторовото присъствие, създават Чеховата неповторимост. Трагично, комично и драматично се обединяват разказите на големия писател, за да се изгради по този начин типичната Чехова атмосфера. B Онова, с което Чехов остава трайно в съзнанието на своите съвременници като творец и човек, е неговата стройна, последователна естетическа програма, абсолютното покритие на жизнена и творческа позиция. Любовта към хората, борбата с лицемерието и еснафството в името на доброто и красотата, защитата на обикновения човек, са онези черти от нравствената програма на писателя, които намират отражение и в неговите разкази. Не е възможно да се четат произведенията на Чехов, без да ни завладее любовта му към хората и омразата към всичко, което унижава тяхното достойнство. С тези свои качества творчеството на руския класик въздействува върху много писатели. Чеховите произведения бързо намират радушен прием и в нашата страна. Една от причините за този факт трябва да се търси в сходните условия на живот у нас и в Русия. В този смисъл проблемите, които разработва Антон Павлович в своите разкази, са много актуални в България. Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин и други големи писатели подчертават, че са се учили от майсторството на руския класик. В същност едва ли има творец, пишеш разкази, който да не се намира под въздействието на Чехов, защото неговите произведения са еталон. Ранният Емилиян Станев също не прави изключение в това отношение. Но когато говорим за литературни взаимоотношения, нужно е преди всичко да се открият типологическите закономерности в развитието и в проблематиката. Най-съществено е не прякото заимствуване, а близостта в мирогледа на двамата писатели, в тяхната естетика и в подхода им към проблемите на действителността. Неслучайно в статията си ние употребяваме термина въздействие, а не влия ние, тъй като считаме, че влиянието предполага не само типологична близост на произведенията, а и контактност, каквато не съществува между Емилиян Станев и Чехов.

Без съмнение Вазов е най-изследваният български писател. Литературата върху него е практически необозрима. Този факт се предопределя както от мястото, което заема в панорамата на българската литература, така и от мащабността на творческото му дело. Неведнъж е подчертавано, че Вазов очертава жанровия релеф на нашата изящна словесност, като твори с успех във всички възможни литературни видове: лирика, белетристика, драма, очерк и пътепис, мемоари, литературна критика, преводи. Редица от жанровете, в които твори, той утвърждава за първи път в българската литература. С основание твърдим, че Вазов е създателят на българския роман чрез образцовата си и в известен смисъл ненадмината творба „Под игото". Много по-малко популярно е обаче не по-малко вярното утвърждение, че той е „ненадминат първомайстор на българския художествен разказ" (М. Василев). Определението „първомайстор" в случая е съвсем на място, лишено е от традиционния метафоричен смисъл, който обикновено му придаваме, защото, както справедливо посочва М. Василев в изследването си за българския разказ, едва ли можем да приемаме Л. Каравелов за първомайстор на този труден жанр. В българското литературознание се е наложила негласно една традиция при изучаването на „патриарха" на нашата литература. Особено при монографичните изследвания то се осъществява по периоди и по идейно-тематичен и съдържателен признак. Това е и най-подходящият подстъп към смайващото многообразие на Вазовото творчество. Най-често изследователите се стремят да обхванат общите му контури, да открият мястото му в панорамния изглед на българската литература. Такъв е например подходът на едни от най-изтъкнатите ни съвременни изследователи на литературата Г. Цанев и П. Зарев в техните многотомни поредици по история на българската литература. Подобен подход е оправдан и като се има пред вид, че в първите години след победата на социалистическата революция нас се пристъпи към преоценка на литературното наследство и беше наложи телно да се огледа „панорамно" и Вазов, за да се оцени съвсем точно мястото му y в българската литература. В духа на тази солидна изследователска традиция някои литературоведи се насочиха към изучаването на отделни периоди от творчеството на големия ни писател. Така например М. Цанева посвети дълги години, за да осветли от съвременни марксически позиции „пловдивския" период на Ив. Вазов. По-слабо е застъпено в нашето литературознание жанрово-типологическото изучаване на Вазовото творческо наследство. Причина за това според мене не е някаква специфична трудност, която да предпоставя това наследство, а недостигът на традиции от този тип в нашето литературознание. Най-голям интерес за изследователите винаги са били трансформациите на лиричното в творчеството на Вазов и заслугите му като първостроител на българския роман.

Историко-логическите тълкувания на Елин Пелин лежат между два полюса: той е писател на физическото („Неговото творчество е плод на непосредствено, непревзето и неподправено отношение към селския живот." - Б. Ангелов, 1912 г.); той е писател на метафизическото („Той е поет, само поет. ... Дарбата на художни ка се състои в това: да изрази смисъла на неизразимото, на вечното, на бога." - Д. Кьорчев, 1922 г.). Най-продуктивно е диалектическото снемане на двете противоположности: разглеждането на Елин Пелин като езиково-художествено явление („Реализмът на Елин Пелин е никнал не само на тая вековна битово-селска народна поч ва, а и на идейните веяния на времето отпреди войните." - Ив. Мешеков; „характерното елинпелиновско усвояване на света, в което трайно и неделимо се съчетават предметност и лиризъм" - И. Панова; прозата на Елин Пелин като синтез на селската проза от края на века и модернистичното отношение към селото, повестта като жанров модел на света в „Гераците" -Н. Георгиев и др.).