Наблюдения над поетиката на Марио Варгас Льоса („Панталеон и посетителките” и „Леля Хулия и писачът”)

В съвременното вече паралелно развитие на киното и литературата все по чести и по-дълбоко стават наслагванията, взаимните влияния и заимствувания на отделни елементи от едното изкуство в другото и, обратното. Термини като бил мов монтаж“, „разкадровка“, „вмонтиран колаж", „визуализация на словото се срещат все по-често не само в кинокритиката, но и в литературната критика, а това само доказва, че влиянието на киното или, по-точно казано, въвеждането на кине матографични способи в литературата, е вече отдавнашен факт. Отдавнашен, защото не са малко критиците, които „откриват" филмови елементи още в прозата на Пруст и Кафка и във френския нов роман (Натали Сарот, Ален Роб-Грийе), и в съвремен ната латиноамериканска литература (Алехо Карпентиер, Габриел Гарсия Маркес, Хулио Кортасар, Аугусто Роа Бастос). Понякога мненията са различни и противо речиви - литература в киното или кино в литературата? Въпросът за художест вения синтез в изкуството все още е нов и тепърва предстои да се разработва, а ние да се върнем към прозата на перуанския писател Марио Варгас Льоса, известен у нас с голяма част от романите си. Да се отговори категорично на въпроса, филмова ли е тази проза, или не е, е трудно, и все пак един нов прочит на двата романа „Панталеон и посетителките" (изд. на НС на ОФ, С., 1981) и „Леля Хулия и писачът" (изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1981) дава основание да клоним към положителния отговор. Ако приемем, че основни характеристики на „филмовата проза“ са: 1. тропите и тяхната „визуализация"; 2. наличието на монтаж и „разкадровка“ на отделни епи зоди и 3. нарушен хронотоп и необичайна темпорално-пространствена транспози ция, то с пълно право можем да твърдим, че Варгас Льоса пространно е използувал богатите възможности на кинотехниката, пренасяйки я в рамките на романното повествование.