Книжка-3

1988, Книжка 3 - Съдържание

Не можех да търпя черновки без поправки. Все си работя, все си поправям - в това изказване на Елин Пелин е формулиран с характерна непретенциозност важен принцип. „Работя" и поправям", т. е. пораждането и усъвършенстването на текста, у него са равнопоставени като еднакво съществени страни на творческия акт. Разпространената някога представа за Елин Пелин като небрежен автор, безразличен към съдбата на излязлото изпод перото му („Той не поправя, не търси думите, образите" - пише Д. Кьорчев), е повече литературен мит. Истината е, че пи сателят обработва дълго и упорито повечето от популярните си творби. За съжаление своеобразна склонност към „поправяне" са проявявали и някои недобросъвестни редактори, коректори, печатари и други участници в многоброй ните издания на Елин-Пелиновото творчество. Натрупаните по такъв начин грешки и наличието, от друга страна, на различни авторски редакции извънредно много затруднява уточняването на неговия автентичен текст. Но много по-важно е, че за познаването с тия редакции дава възможност да се надникне в Елин-Пелиновата „от всички страни заключена работилница" (по израза на Т. Боров), да се види какво и как поправя „майсторът на словото". ОТ Сред най-продължително обработваните творби са разказите на Елин Пелин от началото на века, които му спечелват име на писател и са до днес най-обичани читателите. След първото им публикуване в литературния печат писателят ги редактира при включването им в томове - 1904, 1911 г., - при преиздаванията на тия томове - съответно през 1912, 1918, 1928 и през 1917, 1918, 1926 г. - и при под готовката на „Съчинения в пет тома", 1938-19423. Най-значителни промени той внася в редакциите от 1904, 1911 г. и от 1938-1942. Текстовете наа някои творби - „Закъснялата нива“, „Лепо“, „Старият вол" - са чувствително изменени, написани почти изцяло наново. Любопитно изключение е разказът „На браздата", останал - може би единствен от класическите" разкази на Елин Пелин - почти непоправян. Най-типично при обработването е внасянето на повече или по-малко композиционни и езиково-стилови промени при запазване хода на действието и постройката на разказа.

В Браила Тодор Пеев идва през март 1873 г., след като е бил близо шест месеца в Одеса, защото и през декември 1872 г. турски шпиони все още го търсели в Румъ ния. Повикан е от Васил Друмев, който, решен да се замонаши, трябва да му предаде двете длъжности, които заемал дотогава в Браила. Най-напред му предава учи лището в началото на април, а след завръщането си от Шумен, където е отишъл, за да се прости с близките си, му поверява и деловодството на Българското книжовно дружество (БКД). На 6 юни Васил Друмев е вече йеромонах Климент. Заместникът му като главен учител и деловодител на БКД Тодор Пеев има прилично за времето образование (поради материални затруднения напуска, преди да го завърши, ца риградското училище Бебек), похвална осемгодишна учителска практика в Силистра, Кюстендил и Етрополе и петгодишна творческа читалищна дейност, която умело е съчетавал с неуморна, смела революционна дейност. Имал е някакъв опит в самодейния театър в Етрополе. Като журналист се знае само една негова инфор мационна дописка за учебното дело в Етрополе. Податки за негово редовно сътруд ничество през 1866-1867 г. в „Курие д'Ориен" има, но не са аргументирани от никакво изследване. Озовава се в Браила, втория по големина и значение български задграничен културен център в Румъния, с богата театрална и публицистична дейност, седалище на БКД. А там вече ги няма големите възрожденски педагози, театрални дейци, публицисти и общественици д-р Селимински, Теодоси Икономов, Васил Попович, Милан Кънчев, Васил Друмев, Добри Войников, Д. Великсин, В. Д. Стоянов. БКД вече не разполага с нови, постоянни годишни вноски на спомагателните чле нове, нито пък получава в пълен размер поне лихвите от малкото капитал, внесен на името на търговеца Н. Тошков в Одеса. Българското училище в Браила вече не получава субсидии от Браилската градска община, както е получавало през 1868- 1871 г.5 Единственото финансово предимство е, че по дарението на х. Варвара х. Велюва училището е настанено в собствена сграда. Но, от друга страна, това дарение, което е и за построяване на българска черква в града, става причина повечето средства, които са се събирали някога от гражданите само за поддръжка на учили щето, да отиват сега изключително за строежа на черквата (ДБКД, док. 12, 19). Настъпват нови финансови затруднения.

Известно е, че задачата на критика е преди всичко да разбере, а после да обясни. Неговата цел над всички други цели и съображения е да вникне в един нов темпе рамент, да опознае един нов дял от живота, отразен в литературното дело, да раздвижи въображение и мисъл у сериозния читател. Ако интелектуалните фактори при критическото вникване се противопоставят на спонтанно продуктивното при твор чеството, оттук все още не следва, че критика и изкуство, наука и поезия стоят някаква непримирима вражда. Последното обстоятелство важи в пълна сила Иван Радоев независимо от това, какви форми приемат отношенията между автора критиката. От момента, когато Радоев по силата на външни обстоятелства и вътрешни предразположения овладява чувствителността си, за да осмисли прежи вяното, той открива творческата, т. е. критическата, мисъл и започва да търси форИ B за на мите, които могат да я сродят с продуктивното настроение: мисловната лирика, документалната пиеса, драматургичната сатира, есето, философския фрагмент. Между тези жанрове достойно място заема и литературната критика, както това показва публикуваната наскоро анкета на М. Гарева. Импресионист и безсистемен във възгледите си, понеже не пише последователна теория или история, Радоев издава дълбок усет за реалната стойност на произведения и личности и подсказва изследователя не една плодоносна идея. При такава нагласа на съзнанието естестна да вено е той да иска не толкова защита, колкото безпристрастно разбиране, което налага вкусове и идеи, неприсъщи на неговата природа. Без да се стреми да из- не черпи всички проблеми, свързани с творчеството на този наш автор, настоящото изследване поставя въпроса за индивидуалната логика на личността и за нейните духовни търсения, разглежда зависимостта между личното аз и произведението, както и приноса на автора за развитието на новата ни литература в тематично и формално отношение.

Между всички въпроси, които още от дълбока древност най-много са занимавали човешкия ум и са тревожели неговия дух, са въпросите за макро- и микрокосмоса. Тъй като за опознаването на макрокосмоса не са достигали научни знания, човекът се е задоволявал с онова, което са разкривали космологичните митове; но за опозна ването на микрокосмоса, т. е. на самия човек, и митовете са били безсилни да дадат логичен отговор. Защото най-голямата загадка на творението си остава човекът Хорът на тиванските старци в „Антигона" на Софокъл казва:

Главното събитие за българските комунисти, а до голяма степен и за цялостния обществено-политически и духовен живот в България през втората половина на 30-те години е утвърждаването на димитровския курс в БКП. Това събитие дава своето благоприятно отражение и върху литературния процес. Един поглед върху проле тарските литературни издания от началото на 30-те години, когато в тях се издига лозунгът „Който не е с нас - той е против нас", и писатели антифашисти и демократи се препращат в „отвъдния лагер", в лагера на фашизма, от една страна, и върху анти- фашистките издания от втората половина на 30-те години, когато пролетарски, антифашистки и прогресивни писатели работят редом, в единен фронт срещу фашизма, ще ни покаже същността на тая промяна. ce Ето как е отразил във фейлетона си „Лятото, литературният фейлетон и Йордан Бадев" А. Тодоров тази особеност на времето: „Едно време беше лесно. Залостиш в редакцията на прогресивния вестник - и всички, които не са сътрудници, обви няваш за врагове: „Който не е с нас, е против нас!" Удряш на общо основание наляво и надясно. Сега обаче не е така. Трябва да се работи с широки кръгове - трябва, така да се каже, литературата ни да не бъде сектантска, а да обхваща всичко честно, всичко, което обича светлината, независимо от това в коя редакция работи." Въз основа на своя собствен опит и на постигнатото в СССР и в другите страни българските пролетарски и антифашистки писатели се заемат с решаването пробле мите на новия художествен метод конкретно за нашата страна, за нашата литерату ра. В прегледа за литературната 1935 г. Л. Стоянов пише: „Пред нас стон животът, който ние трябва да възсъздадем в образи... Те трябва да разкриват картината настоящето и едновременно да организират общественното съзнание. Този орга низиращ принцип на литературата, ето новото, което нашето време иска от писате ля, 42

През своя кратък живот, изпълнен с изпитания, малки радости и тежки мате риални затруднения, ГОТХОЛД ЕФРАИМ ЛЕСИНГ (1729-1781) успява да пре образи лика на немската литература и художествена критика и с личното си творческо дело да ги тласне в класическа насока на развитие. Без да се превръща в непримирим изобличител на нравствената поквара и явен борец срещу съсловното неравенство и произвола на феодалния абсолютизъм, той поставя творчеството си на идейна обществена и морална позиция и по този начин открива един нов исторически етап в изкуството като изкуство не заради самото изкуство, а като изкуство със жизнено и национално предназначение, като отражение на действителността нейните съсловни конфликти, морални проблеми и реално жизнено съдържание. Така изкуството бива изведено от своята чиста естетическа категория и поставено служба на живота и човека. За тогавашната съвременност тая нова постановка имала революционен характер, защото за консервативна Германия, за феодалноабсолютната система на управление от крале, херцози, князе и дребни владетели писателите са имали само функцията на дворцови служители с предназначението да възхваляват, но не и да критикуват обществения порядък и да установяват нови художествени норми. В тази светлина Лесинг носи факлата на революционно предвестие, вдъхновено от Френското Просвещение. Поради своя реалистичен усет той много добре е съзнавал, че една революция в Германия може да се извърши само областта на културния живот, не и в областта на политическата действителност, но това не му пречи въпреки оскъдния залък и непрекъснатите заплахи да остане без него, да открехне завесата към дълбокото морално разтление в дворновите среди и несъвършенството на държавното устройство. В „Романтичната школа" Хайнрих Хайне дава най-вярна характеристика за неговата сложна природа на многостранно човешко същество, което в краткото си битие изразходва своите сили в непрекъсната B И борба с живота и неговите недъзи: „Той беше жива критика на своето време и целият му живот беше полемика."

С такива характеристики на литературния живот като повишен интерес към националното своеобразие на литературата, осмислянето на примитива като есте тическа категория 60-те години наподобяват културната ситуация на 20-те години, доказвайки, че литературният процес се гради на повторителност, осъществена на различно равнище. Културните програми на творците от 20-те години са обединени от повика за „връщане към родното“. И ако „родно" събирателно обозначава стойности, съхрани ли в себе си автентично-националното (фолклора, народното битие, земята), то дру гият елемент на културния девиз - връщане" - сочи, че най-често тези стойности се търсят в миналото, в първично-естественото съществуване. В критически и есте тически статии от 20-те години културният девиз „връщане към родното“ е толкова често срещащ се, че приема вида на езикова формула, чиято устойчивост доказва повторяемостта на посочените два аспекта както за художествената практика, така и за нейната критическа рецепция. Разбира се, наличието на определена естетическа програма не означава „покорство" на всички културни факти пред нея. Със своята разнопосочност литературният живот се съпротивлява на свеждането му до една единствена категория. Културната програма по-скоро има характер на повеля. Литературните факти се организират спрямо нея интенционално, а не нормативно (В този смисъл спрямо разглеждания проблем голямото изключение на 20-те години лириката на Смирненски.)

По времето на наследника на цар Симеон, Петър (927-967), има две събития, които полагат началото на две противоположни тенденции в нашата средновековна история и култура - монашеството и богомилството. Това са тенденции, в своята изява по-скоро духовни, отколкото политически, но тъй като в живота на хората духовното рядко е откъснато от политическото, то те са не по-малко и политически по своите функции, отколкото са духовни по първоначалния си смисъл. И отшелничеството, и ереста не са открития на българския дух или на българския народностен характер, те са стари като религиите най-малкото поради това, че във всяка религия, от една страна, има повик за божествено съвършенство, а, от друга, отклонения от официалната догма. Така е и при християнството, където първите отшелници начело със свети Антоний виждат образец за своето поведение в бдението на Исус Христос в пустинята, а що се отнася до ересите, то те са придру жавали и придружават официалното християнство от създаването му досега. Може да се каже, с други думи, че това е явление, което би могло да се типологизира - с установяването на една религия, с установяването на християнството се пораждат и двата негови полюса - стремежът към съвършенство, който е в съгласие с официал ната догма, и стремежът към различие, несъгласие с официалната догма, който обаче не се мисли като нещо второстепенно по отношение на тая догма, а, обратното - иска да докаже, че истината е у него И с да това да замени, да измести догмата. Но тъй като всяко типологизиране еи абстрахиране, обобщаване въз основа на отделните случаи, нека да се приземим към един отделен случай, към появата на отшелничеството и на богомилството в България. Това ще ни даде не толкова възможност да разберем как типичното се проявява в отделното, колкото ще ни накара видим съотношението между отшелничеството и ереста в наши условия, отноше нието им към официалното християнство, което се изразява от държавната власт. Тоест, тема на тези размишления не е нито само Иван Рилски, нито само богомил ството, а и едното, и другото спрямо официалното християнство като израз на държавата, а и на народа. Бихме могли графично да си представим нашата задача като права, върху която има три точки, отстоящи на еднакво разстояние една от друга - средната е за официалното или държавното християнство, дясната - за Иван Рилски като основател на отшелничеството у нас, а лявата - за богомилството като ерес и неговия полулегендарен основател поп Богомил. За да бъде още поясна и прецизно формулирана нашата тема, то тя ще се отнася не толкова до религиозно-философските и поведенчески различия между трите точки на правата, колкото ще търси извода за социалната и политическата функция на двете крайни точки върху средната, за ролята, била тя положителна или отрицателна, на отелничеството и ереста върху нашата средновековна история и култура.

В съвременното вече паралелно развитие на киното и литературата все по чести и по-дълбоко стават наслагванията, взаимните влияния и заимствувания на отделни елементи от едното изкуство в другото и, обратното. Термини като бил мов монтаж“, „разкадровка“, „вмонтиран колаж", „визуализация на словото се срещат все по-често не само в кинокритиката, но и в литературната критика, а това само доказва, че влиянието на киното или, по-точно казано, въвеждането на кине матографични способи в литературата, е вече отдавнашен факт. Отдавнашен, защото не са малко критиците, които „откриват" филмови елементи още в прозата на Пруст и Кафка и във френския нов роман (Натали Сарот, Ален Роб-Грийе), и в съвремен ната латиноамериканска литература (Алехо Карпентиер, Габриел Гарсия Маркес, Хулио Кортасар, Аугусто Роа Бастос). Понякога мненията са различни и противо речиви - литература в киното или кино в литературата? Въпросът за художест вения синтез в изкуството все още е нов и тепърва предстои да се разработва, а ние да се върнем към прозата на перуанския писател Марио Варгас Льоса, известен у нас с голяма част от романите си. Да се отговори категорично на въпроса, филмова ли е тази проза, или не е, е трудно, и все пак един нов прочит на двата романа „Панталеон и посетителките" (изд. на НС на ОФ, С., 1981) и „Леля Хулия и писачът" (изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1981) дава основание да клоним към положителния отговор. Ако приемем, че основни характеристики на „филмовата проза“ са: 1. тропите и тяхната „визуализация"; 2. наличието на монтаж и „разкадровка“ на отделни епи зоди и 3. нарушен хронотоп и необичайна темпорално-пространствена транспози ция, то с пълно право можем да твърдим, че Варгас Льоса пространно е използувал богатите възможности на кинотехниката, пренасяйки я в рамките на романното повествование.

Отличителните белези на всяка истинска поезия са отдавна известни - изповедност, гражданска активност, съпричастност, търсене на свои пространства и на собствен глас. В този смисъл и поезията на Рада Александрова не прави изключение. Нейните стихове също са преминали през горнилото на болката, през любовта и озарението и през въпросите, които животът непрекъснато задава. И ако си позволя вам да ги нарека емоционални и мъдри, то е защото те не ни оставят равнодушни, карат ни да съпреживеем, да премислим и изстрадаме един лиричен свят, събрал натрупал опит, стигнал до свои житейски и художествени истини и открития, изИ лъчващ едно неоценимо богатство от чувства, представи и размисли. Обикновено за поетите се казва, че пишат своята единствена книга. На Рада Александрова това определение не подхожда. В своите шест стихосбирки тя е показвала винаги нови страни от своя лиричен талант, разширявала е териториите на стилистичните си и мисловни търсения. Сякаш през различните периоди от житейското и творческото си битие, дълбаейки навътре към себе си, тя достига до различни пластове от същността си, които носят характерното си съдържание и наслоявания и имат различна поетическа структура. Много могат да бъдат обясненията - натру пан опит, творческо неспокойствие, стремеж да се докосне до възвишения свят красотата и истината, да защити плодовете на душата си от плесента на безмилостното време:

Епистолярното наследство на Асен Разцветников (1897-1951) все още е разпръснато и го ляма част от него - непубликувано. А известно е, че той е кореспондирал с десетки писатели, жур налисти, учени, общественици. Интересни писма, изказвания и интервюта на Разцветников бяха публикувани в сп. „Септември" (1967, кн. 11) и в сп. „Литературна мисъл" (1970, кн. 6) от Л. Ста матов, който е и най-добрият изследовател на жизнения и творческия път на поета, драматурга и преводача Разцветников. В настоящата публикация представям писма на Разцветников до литературния критика редактор на сп. „Златорог" Владимир Василев. Известно е, че след като четворката (Н. Фурва жиев, А. Каралийчев, Г. Цанев и Ас. Разцветников) напускат Бакаловото сп. „Нов път", те пре минават да публикуват по страниците на „Златорог" (най-късно започва да сътрудничи Разцвет ников). Писмата на Разцветников имат творчески характер, допринасят за изясняване на био графията му, отнасят се предимно до неговото сътрудничество в „Златорог". Прави впечатление че поетът е крайно самокритичен към творчеството си, не бърза да публикува своите работи, з чаква, преработва изпратените творби и пр. Сътрудничеството му в „Златорог" е крайно умерево, той не е от фаворизираните автори. От последното писмо (№ 12) от 13. 10. 1943 г. читателят ще види, че отношенията между Разцветников и Вл. Василев са съвсем охладнели, дори връзката се прекъсва. Това означава и прекъсване на сътрудничеството на Разцветников в „Златоро". Пред ставените писма се публикуват за първи път. Съхраняват се в личния фонд на Владимир Василев в Централния държавен исторически архив (ЦДИА), фонд 373.

път. .. Той твърде рядко излизаше на разходка, а говореше още по-малко, макар и с прецизирана точност, стигаща до педантичност. Имаше си свой кръг от другари, които го посещаваха. Беше и доста зиморничав. Вкъщи се замяташе през рамената с плътен кариран шал. Кафявите му очи блестяха съсредоточено, когато го питах по важни политически проблеми на революционните ни борби от близкото минало. Но веднага се успокояваха, когато загатваше, макар и пестеливо, крат ки случки от всекидневието на своята спътница в живота - Анна. Анюта била една от образова ните жени на своето време, жена с висше образование, завършила успешно философия и педаго гия в Цюрих и Йена. Имала е личен чар, а се е отличавала и с подчертана взискателност... ВЪН Тя е единственият човек, на когото Иван Радославов доверява творчески радости и грижи, сполуки и грешки, замисли и завършени текстове... Въпреки че е била заета като учителка Втора девическа гимназия в столицата, тя се е отнасяла с обич и строга взискателност към напи саното от него. Умряла е още през 1921... ... И когато и да е заговорил за нея, все ще споменеше някой трогателен епизод. В очите му личеше не само съкровената обич към нея, не само обикновеното преклонение към покойната, а някаква нравствена чистота, благоговение и човешка благодарност към Анюта, която не само го е разбирала, но и всячески се е борила животът да не сломи поривите му и да не прекърши кри лете му.

Участието на жени в литературния живот през средните векове е гвърде рядко явление. Затова несъмнен интерес предизвиква един Сборник от XVII век със съчинения на Григорий Синаит, пре писан от Акилина, чието име е вплетено в тайнопис на авторска приписка. Ръкописът се пази в библиотеката на АН СССР (БАН) - Ленинград, сбирка на Ф. А. Каликин (№ 67), № 3, полуустав, 4°, руска редакция, 148 листа.

Съвременниците на този бележит повествовател сатирик са единодушни, че той е затворен в себе си, упорит в мълчанието, своенравен в действията. Към тази констатация се прибавя инеиз менното убеждение, че никога не е имал близък човек, който да заслужава пълното му довериена събеседник. Ето защо и Стилиян Чилингиров твърди, че „интимни приятели" Стаматов няма. И още десетилетия това схващане щеше да се повтаря, ако наскоро не беше проучена кореспонден цията му с Христо Казанджиев - млад и талантлив събрат по перо, застанал до писателя в съд бовен за живота му момент. Единствено на него скъпият на признания творец разкрива спотае ния си свят от помисли и чувства, в който има премного страдания, копнежи и любов. Неслучайнов "pro domo sua" Стаматов крадешком отбелязва, че Кюстендил приютява не само един нещастен экитник", но там преживява последния си жизнен роман и разбрал Милтона и Данте.

Клаус Ман изживява Испанската граждан ска война като човек, който вече има горчив опит от личното си стълкновение с фашизма, отбелязва авторът. Той добре си спомня 12 март 1938 година, деня, в който Хитлер анексира Австрия. От статията му „Краят на Австрия" се разбира колко дълбоко го е поразила участ та на тази страна и личната трагедия на хиля дите австрийски антифашисти. Случаят с Ав стрия и заплахата за Чехословакия представ ляват за Клаус Ман етапи на едно развитие, коего неминуемо води към война с необозрими размери. Репортажите на Клаус и Ерика Ман от Испания са пропити от тревога, породена именно от това съзнание.

На 10 и 11 ноември 1987 г. в Пловдив се проведе научна конференция на тема „Рецеп тивни проблеми на българската литературна история". Съорганизатори бяха Единният цен тър за език и литература при БАН, ПУ „П. Хилендарски" и пловдивските клонове на Съюза на българистите и на Съюза на научните работници в България. Утвърденият у нас в последно време интерес към теорията на въз приемането на литературната творба предопре дели задълбочения и нестандартен подход към редица традиционни литературноисторически проблеми.

На 26 октомври 1987 г. се навършиха 200 го дини от рождението на Вук Стефанович Ка раджич. По този повод на 29-30. Х. 1987 г. се проведе научна конференция, организирана от ЕЦЕЛ. Проведеният форум имаше интер дисциплинарен характер - в него участвуваха литературоведи, езиковеди, фолклористи, исто рици, етнографи. На откриването присъству ваха представители на Института за български език при БАН, Института за литература. Института за балканистика, Института за фол клор, Института за егнография, Института за история и др. Присъствуваха и представители на Министерството на външните работи и на посолството на СФРЮ у нас.

Всеки, който през последните десетина го дини се е насочвал към проблематиката на възрожденските преводи, неизменно е дости гал до студията на Афродита Алексиева „Пре водните повести и романи от гръцки през пър вата половина на XIX в.". Това е и труд, кой то се радва на висок индекс на цитиране (един показател, койго у нас в областта на хумани тарните науки се пренебрегва незаслужено); при това не става дума за автор, който заема висок пост, за личност, от която зависи едно или друго - напротив, по това време изслед вачката започва своя път в науката. Интере сът към студията на Афр. Алексиева, а също и към другите и публикации е продиктуван от желанието да се черпи вода от извора, да се прочетат търпеливо издирени и внимателно коментирани факти, доскоро невъведени в научно обръщение.

Идеята, че културната история не се свеж да единствено до своите високи образци, бе подкрепена от съвременните културологични изследвания. Те разкриха значението и мя стото на „периферното“, подценяваното в културния живот. Социологията, от своя стра на, напомни, че върховите изяви в политиче ската и културна история са само част и след ствие от множество разнопосочни търсения и прояви, които упорито чакат своите изследо ватели и реабилитация от съвременната исто рическа и литературна наука. Поредицата „Учители-будители", инициа тива на ДИ „Пародна просвета", отговаря на назрялата необходимост от нова гледна точка по отношение на повече или по-малко познати дейци от епохата на нашето Възраждане. Пеге излезли до момента книги от поредицата са посветени на личности, които разкриват образа на редовия възрожденски интелигент, подготвил и осъществил духовното и полити ческо разкрепостяване на нацията. Изданията представляват интерес за ши роката публика (за която основно са пред назначени), а също и провокация за специа листа. В научна употреба са въведени нови факти и документи, които стимулират разра ботката на неизследвани територии и пробле ми. Представените на вниманието на читателя очерци за Н. Рилски, Р. Ив. Колесов, Б. Пет ков, Н. Живков, сборникът „Радетели за просвета и книжнина" надхвърлят издателските амбиции да очертаят водещата роля на въз рожденския учител. Привлича желанието да се разчупи инерцията при възприемането и тълкуването на явления, факти и личности, да се преосмислят някои школски истини".

Истината за закономерностите за духовния живот на една нация се постига не само с дъл бокото познаване на литературните произве дения в дадена епоха, не и като се изследва само творчеството (художествено и научно) на личности, оформили талвега на литератур ния процес. Безспорно това представлява яд рото на истината, защото се обобщават върхо вите постижения на националния дух. Но не пълна би била панорамата на нашия литерату рен процес, ако в него не се включат и име ната - творци на литературнокритическото слово от миналото, които са имали по-скромен принос в цялостния културен живот на своето време. В този смисъл книгата на Славчо Ива нов запълва една празнина в българската литературна наука. Същевременно тя е при нос в системното интерпретиране на литературнокритическото ни наследство, съвременен прочит на това наследство. Патосът на цялата книга говори недвусмислено: възкръсването на миналото не есамоцел, а необходим етап към задълбоченото интерпретиране на съвре менни литературоведски проблеми. Не може да съществува солидна литературна критика в нашата съвременност. без да се познава критиката на миналото (превърнала се за нас с най-добрите си образци в литературна исто рия). Сл. Иванов съзнателно включва лите ратурнокритическото дело на Ст. Минчев, Й. Маринополски, А. Гечев, Стр. Кринчев, Д. Кьорчев. В. Пундев в по-широк национален контекст. Динамичните възможности на подо бен подход позволяват едновременния анализсинтез на два варианта от системи: пространст вени (историко-културни) и временни (осъ ществени в определена историческа епоха) - оттук и синхронного и диахронното им интерпретиране.

Съвместното издание на учени от Централ ния институт за литературна история при АН на ГДР и Института по славистика и балканистика при АН на СССР е принос в изучаването на литературата на социалистическите страни. В своя амбициозен труд изследовате лите се стремят да обхванат динамиката на литературните явления в условията на революционни изменения след 1945 г. Вни манието им есъсредоточено върху спецификата на националните художествени развития; срав нително-ти пологическият аспект е застъпен по-периферно, с оглед не на структурата, а предимно на проблемите в литературата на социалистическите страни въз основа на тяхното обществено-историческо развитие. Книгата не предлага, разбира се, обстоен систематичен обзор на литературните процеси в България, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария, ЧССР. Това не би било и възможно в рамките на един том. Авторите са предпочели да представят избирателно и в проблемно-исторически аспект значими моменти от развитието на художе ствената литература и нейното осмисляне. Това им позволява да обхванат в дълбочина процесите в социалистическата литература, нейното движение, измененията и в контекста на историята и на духовното общуване.