В духовния свят на Иван Радоев

Известно е, че задачата на критика е преди всичко да разбере, а после да обясни. Неговата цел над всички други цели и съображения е да вникне в един нов темпе рамент, да опознае един нов дял от живота, отразен в литературното дело, да раздвижи въображение и мисъл у сериозния читател. Ако интелектуалните фактори при критическото вникване се противопоставят на спонтанно продуктивното при твор чеството, оттук все още не следва, че критика и изкуство, наука и поезия стоят някаква непримирима вражда. Последното обстоятелство важи в пълна сила Иван Радоев независимо от това, какви форми приемат отношенията между автора критиката. От момента, когато Радоев по силата на външни обстоятелства и вътрешни предразположения овладява чувствителността си, за да осмисли прежи вяното, той открива творческата, т. е. критическата, мисъл и започва да търси форИ B за на мите, които могат да я сродят с продуктивното настроение: мисловната лирика, документалната пиеса, драматургичната сатира, есето, философския фрагмент. Между тези жанрове достойно място заема и литературната критика, както това показва публикуваната наскоро анкета на М. Гарева. Импресионист и безсистемен във възгледите си, понеже не пише последователна теория или история, Радоев издава дълбок усет за реалната стойност на произведения и личности и подсказва изследователя не една плодоносна идея. При такава нагласа на съзнанието естестна да вено е той да иска не толкова защита, колкото безпристрастно разбиране, което налага вкусове и идеи, неприсъщи на неговата природа. Без да се стреми да из- не черпи всички проблеми, свързани с творчеството на този наш автор, настоящото изследване поставя въпроса за индивидуалната логика на личността и за нейните духовни търсения, разглежда зависимостта между личното аз и произведението, както и приноса на автора за развитието на новата ни литература в тематично и формално отношение.