Книжка-4

1965 Книжка 4 Съдържание

Широка библиотечна зала в Дома на културата. Лявата страна е заета с етажерки с книги, небрежно наслагани в различни положения. Вдясно - широки прозорци, които обхващат цялата стена и правят залата светла и разполагаща към покой и размисъл. В ъгъла висок до тавана филодендрон, чиито широки листа сякаш съзнателно са се обърнали към слънцето, за да им спомня далечната тропическа родина. На продълговата маса двамата опоненти седят и разлистват книги и списания. Те са напуснали съседната зала, където се чете доклад за поезията. Янков. (С усмивка). Тук сме напълно спокойни. Никой няма да смути нашия разговор. Както знаете, писателите се боят от думата „библио тека". Тя е за тях нещо като книжарски музей, гробница на имена, достойни за уважение, но задушени от литературен тамян. Горано в. (С горчивина). Колко лесно писателят може да изостане от времето! Епохата му отваря широко вратите си, а той се е хванал за някоя догма и се държи за нея като слепец за тояга! Попадна ми неотдавна съдебното дело на Джордано Бруно пред съда на Инквизицията. Като верен син на католическата църква, Бруно признава догмата за „триединството на бога“, признава я „априори“, като словоупражнение, но, казва той, тя няма нищо общо с безкрайността на вселената и безбройността на световете". Той нарича светите отци „съзвездие от педанти, които със своето невежество, самонадеяност и грубост би изкарали от търпение самия Йов". Схоластиката е за него „черупка за душите“, вместо „зърно на познанието". Янков. (Смее се). Какво да се прави! Великият човек винаги върви пред своето време. Горанов. Не. Тук има и нещо друго. Такава е педантичната мисъл. Тя е ленива, сектантска, липсва и полет. Ето защо аз разделям писателите на два типа: сектанти и художници, т. е. творци. Сектантите не могат да бъдат творци поради своето сектантство, те изостават в развитието си, пристигат на аеропорта на историята, когато реактивната машина на времето е отдавна излетяла.

Всеки поет има неотменното право на личен поетически глас и инди видуален художествен поглед. Всяка лирика има право на живот, стига в поетическия и ритъм да струи тревожната кръв на времето, което я поражда... Поезия, херметически изолирана от патоса на епохата, е безжизнен дестилат, стерилен екстракт, без цвят, без вкус и сладост, без никакви привлекателни свойства... Такава поезия прилича на изкуствена роза, която въпреки филигранната и изящност, остава мъртва вещ. И обратно - лирика, носеща белега на неспокойната атмосфера, сред която е породена, се чете като откровение. Звучи като съкровена изповед Всеки куплет отеква в сърцето вдъхновено, правдиво и силно! Всеки стих носи динамиката и трагизма на времето. Дълбоко е пропит от чувствата и настроенията на народа... Всяко добро стихотворение прераства в страница от лирически дневник на епохата. А поетът - в неин пророк. Вдъх новен и горд. Като заговаря с мъдростта на народа, поетът извисява полета на мислите и чувствата. Изповядва най-свидните въжделения, запява с роден глас и застава в ролята на вдъхновен глашатай в борбата. Да осво бодим поезията от тези и качества е равностойно да я разстреляме. Художественото дело на Веселин Андреев подкрепя истините за огром ната роля на поета и на поетическото слово. Той внесе свои жизнени теми в съвременната ни лирика. Показа напрегнатия живот на българските парти зани и стана откривател на тяхната героика, страдание и гордост. Посочи най-острите конфликти на антифашистката епоха у нас, като ги преоткри в богатата душевност на съвременния комунист, в чийто образ съзря неугасимия свят на бъдещето.

„Жетварят" е един възел в творчеството на Йордан Йовков. В него са събрани най-ярко противоречията на писателя. Тук се борят непрекъснато талантът, животът, идеята; редуват се възходът и поражението. Ние виж даме как авторът търси, как разширява своите концепции до всеобхващаща жизнена философия, стремейки се да надрасне тесногръдието на религиозния възглед и да постави произведението си на общочовешко равнище. Погрешно е да се приписват всички идеи в романа като идеи на автора. Много от тях са идеи на героите, идеи, които се борят помежду си, съперничат си, без да са споделяни от твореца. Въпреки това те имат отношение към общата художествена идея на произведението. Или по-точно, без тях тя немислима. Тя не би съществувала, не би имала художествена обективност. „Така преживях тия неща на село и така ги почувствувах" - казва Йовков за романа си „Жетварят“. Преживях и почувствувах - това е вече отделяне на писателя от произведението. Той гледа от позицията на художник. Той пресъздава събитията, отдалечавайки се от тях, запазил своята независимост - да бъде правдив, честен към чувствата си и живота. Но той бил в тоя живот. И той ще бъде пристрастен към едни или други негови страни. Можем ли да отделим себе си от същността, от вечната човешка слабост - пристрастието? Ние винаги принадлежим на нещо, съществуваме за него и чрез него. То засяда дълбоко в нас и обагря отношението ни към света, мислите ни, възгледите, душевните трепети. То ни свързва здраво с настоящето или ни тласка към миналото. Ние действуваме или Съзерцаваме.

Не е толкова странно, че книгите надживяват епохите, че понякога именно в следващата епоха те влизат по-млади и по-свежи, отколкото са били по времето на създаването им. По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и темпе рамент, че те остават млади и дръзки понякога и за да напомнят за духовната старост на създателите си, за техните колебания и мъчения. Пред смъртта си Волтер потърси сътрудничеството на църквата, на същата тази църква, която той заклейми в толкова свои произведения. „Избрани места от пре писката с другарите“ на Гогол малко прилича на първия том от „Мъртви души“, а с „Изповед“ и Толстой отрече „Война и мир“ и „Ана Каренина". По същия начин старият Бокачо осъди „Декамерон" и дори стана монах, но от това „Декамерон" никак не пострада. Книгите са великолепно оръ жие и срещу капризите, и срещу колебанията на старостта. Добрите книги са за духовно младите.

В началото на 1884 г. в продължение на няколко месеца на страниците на в. „Народний глас“ и сп. „Наука“ излизат една след друга три Вазови поеми. Това са „Кихавицата на Саллюста“, „Синайска роза“ и „В царството на самодивите" - заглавия, които сами по себе си вече подсказват нещо ново за търсенията на автора в областта на поемата. И наистина и трите произведения ни водят в нови жизнени области, извън пределите на народния бит, от който черпеше досега материал авторът. С тематичния обсег на досегашните му поеми би могла да се свърже в известен смисъл само „С и найска роза" - доколкото рисува съд бата на българска девойка, пленена по време на Руско-турската война и продадена в робство в далечната Синайска пустиня. Но по дух и по стил това е една чисто романтична творба, която няма нищо общо с тона и характера на „Видул“, „Грамада“, „Трайко и Риза“, и „Загорка“. Поетът, който вди гаше тежката бъклица на Трайко и наричаше Руска „божур цвете", тук е просто неузнаваем.

Срещнах го за пръв път през есента на 1928 година. Потомъкът на Любен Каравелов тогава току-що се беше завърнал от чужбина, от емиграция. Висок, с малко приведена глава между асиметрично издигнатите му рамене, фигурата на този човек излъчваше не примиримост, доблестта на непреклонния. Когато той разговаряше спокойно, от погледа му струеше подкупваща детска доверчивост и доброта. Но случеше ли се да премине в полемика и да отстоява своята вяра в народа и неговото право на свобода и човешко ща стие, от очите му излитаха стрелите на революционното му убеждение. Жестът му беше ъгловат и драматичен, наситен с прикрит вътрешен трагизъм, сплетен с безгранично чувствие към бедните, към страдащите. Звучността на неговия глас носеше вълненията на благородното му сърце, поривите на неговите стремителни мисли, акцента на обаятелната му преданост на верен пролетарски син... Една клетвена преданост, която съзнателно и неотстъпно се осъществи с време в оня трагичен край на Николай Хрелков, който се пре върна в мярка за моралния му и политически ръст на гражданин-комунист.

Нашето време наред с атома и космоса, въпреки автоматизираното производство и деспотичните режими, наложи един безспорен култ: човекът. Ренесансовият хуманизъм е безпримерна патетична прослава на цялостния реален човек, универсално и всестранно развит", но той отстъпва по дълбочината на анализите, които съвременното изкуство прави на човека, оказал се неспособен за хармоничност в бужоазната епоха. Интересът към интимния свят на личността, съзнанието за ролята на субекта, за неговата многопланова, неизчерпаема душевност внасят в литературата един поток от лиризъм, пред който не устояват нито драмата, нито епосът. Макар че романът — тази „форма на трансценденталната безпризорност (Г. Лукач), с аморфността и незавършеността си, и драма та - този идеално и екзи стенциално напрегнат жанр (Е. Цайгер) със своята патетична или проблемна конфликтност, се оказаха според повечето теоретици най-подходящи за пресъздаване действителността на съвременния човек, съдбата на лиричното“ не престава да занимава специалистите ида се преплита с практиката на „епичното“ и „драматичното". Честите констатации, че лириката е най-малко популярна днес, че съвременният човек и съвременното общество са чужди на лиричното - са прибързани и погрешни. Статистиките сочат, че в последните години отново възкръсва интересът към лирическото творчество, а литературните изслед вания доказват, че самото то търпи значителна еволюция. Във Франция например миналата година имало от двадесет до петдесет хиляди поети! (сп. „Нувел критик" № 158/1964). Излизат и се утвърждават голям брой младежки поетични списания. Джобните издания започнаха да пускат в масови тиражи Рембо, Верлен, Аполинер, Елюар, Арагон. За кратко време се появиха няколко поетични манифести: „Поезия, за да живеем" на Жан Бретон и Серж Брендо, „Манифестът на Пиер Гарние и др., които заедно с „Дума и замайване на Ален Боске, дискусията на сп. „Тел кел" върху поезията (№ 17) и т. н. свидетелствуват за стремеж да се ограничат и обяснят ръководните принципи на една „нова" поезия.

През последните десет години във Франция в средите на университетските работници литературоведи ясно проличава увлечението по така нареченото „тематично изследване" на творчеството на даден автор. Нещо повече, пропорционално броят на съчиненията, посветени на тематични анализи, етолкова голям, че с основание би могло да се каже, че напоследък те са станали мода в литературознанието. Тази насока в литературоведческата наука бе дадена от професор Шарл Морон, който в своя труд, Увод към психокритиката“ (1938 г.) разви тезата, че всеки творец е визионер, който омайва читателя със своя особен, личен свят, изпълнен със странни видения, образи и картини, винаги едни и същи в различните творби на твореца, дошли несъзнателно, но натрапващи се настойчиво на неговото съзнание, както и на съзнанието на читателя. Тази своеобразна лична митология на твореца именно може да обясни въздействието на творбата, въздействие, което трудно може да бъде разбрано, ако се задоволим само с външния смисъл на произведението. Задачата на изследователя според Морон се състои в разкриването на тази лична митология, на тайната структура, на системата от символи, които даден автор употребява неволно и несъзнателно, или иначе казано, в определянето на постоянните доминантни теми в творчеството. Той счита, че с разрешаването на тази задача може да се стигне и до решаването на един от основните проблеми в психологията на изкуството - проблема на генезиса на художественото творчество.

В. М. Гаршин е един от най-оригиналните руски писатели, голям майстор на социалнопсихологическия разказ и искрен защитник на народните интереси. Той е ярък представител на поколението от 70-те - 80-те години на миналия век, на хората с болна съвест“, които претърпяха крах в своите народнически идеали и не намериха в себе си сили да пре одолеят дълбоките жизнени противоречия. През целия си живот Гаршин мъчително пре живява социалното неравенство между хората, търси правдата, но не намира истинския път за борба срещу жестокия буржоазен строй. Тази безизходица, характерна за цялата Демократична интелигенция от 70-те - 80-те години, го довежда до самоубийство. Но макар и живял само 33 години, Гаршин ни е оставил такива произведения, които го характеризират като голям майстор на словото. В едно писмо до Гаршин И. С. Тургенев пише: „От всички млади писатели Вие сте този, който буди надежди. Вие притежавате всички приз наци на истински голям талант: художнически темперамент, тънко и вярно разбиране характерните черти на живота - човешкия и общия, чувство за правда и мярка, простота, красивост на формата и - като резултат от всичко - оригиналност." Гаршин се ползува у нас с особени симпатии. Българската общественост винаги го е възприемала не само като високохуманна личност и оригинален писател, но и като непосредствен участник във великата борба на нашия народ срещу турското робство. България изиграва немалка роля в първоначалното формиране на обществените възгледи и художе ствения талант на Гаршин.

Книгата на Георги Гачев с непривлека телното заглавие - Ускорено развитие на Литературата" - еза мен най-привлекателен плод на българоведението извън нашите граници. В нея Гачев демонстрира големи предимства пред своите колеги у нас и в чужбина, усилията му се преплитат с някои най-нови търсения в съвременното литературоведение. Опирайки се на бле стящата традиция на руското сравнително литературознание и съвременните постижения на марксическата теория на лите ратурата, той прави едва ли не пръв опит за теоретическа история на българската литература в един от важните периоди на нейното развитие. Въпреки сложната, абстрактно-теоретическа постановка на въпросите и чисто рационалистическия патос в разрешаването им, книгата носи явен отпечатък на лич ността на изследователя, на духовните и търсения и проблеми. Трябва да си бълга рин, за да могат да предизвикат у тебе такова увлечение трагичните превратности на нашето национално културно развитие, съдбата на тези отдалечени в историята фигури, слабостите и прекъсваемостта на традицията. Изобщо да усещаш у себе си тази жажда и копнеж по традиция, по опорни и устойчиви форми. Трябва да си чужденец, за да можеш да погледнеш отстрани, да си живял с други култури, за да те ослепят изумителните парадокси на една литература, неочакваните съчетания, трагикомичните анахронизми и още понеочаквани въземания. Гачев е поел доб роволен и благороден риск - да намери закономерностите на едно закъсняло и поради това ускорено културно развитие, да открие движещите го мотиви, естествени тенденции в едно неестествено развитие. Той предприема своя рискован опит върху един период от историята на нашата лите ратура - края на XVIII и първата половина на XIX век - което колкото затруд нява, толкова и облекчава неговата задача. Затруднението идва от това, че поради Г. Д. Гачев — «Ускоренное развитие литературы», Москва, 1964. 10 Литературна мисъл, кн. 4 характера си тази литература не знае нищо за себе си, в нея отсъствуват критиката, програмите, естетическите платформи. В много отношения това е собствено не литература, а култура в най-широк смисъл на думата. С редки изключения писмените и паметници са далеч по-малко интересни от жизнените и духовни приключения на техните съз датели. В тези писмени паметници бледо и вяло са отразени творците. Трудностите се увеличават и от това, че досега този период от литературното ни развитие е предизвиквал и предизвиква фактологичен, емпиричен интерес у изследователите. У нас отсъствува теоретически интерес към повъзлови периоди, жанрове, течения и проблеми на литературния развой и работата на Гачев е била подготвена само от фактологична страна. Навярно поради това за мнозина тя беше изненада, едва ли не неправомерен опит и излишно усложнителство.

Извънредно интересният труд на Г. Д. Гачев „Ускоренное развитие литературы" ни дава възможност да го погледнем и оценим и в по-широк план, несвързан пряко с проблематиката на българската възрожденска литература. Основната авторова концепция за у с кореното развитие поставя съ временни въпроси, които имат перспектива да стават все по-съвременни. Всяко ново поколение и всеки отделен, появил се на този свят индивид, трябва да премине ускорено развитие, за да може да възприеме в сбита, съкратена форма опита на чове чеството, добит в неговото вековно развитие. Ето защо концепцията на автора е много актуална, плодотворна и от голямо значение и за тези, които работят върху творчеството на отделни писатели. За личната ми работа напр. върху М. ЧайковскиСадък паша книгата на Гачев с поставените и решавани в нея проблеми е извънредно полезна. Защото и аз се сблъсквам с ярък случай на ускорено развитие. Идейното оформяне на полската емиграция във Франция през ХІХ век поставя този въпрос с цялата му острота. Полските емигранти при стигат в Париж - най-издигнатия тогава културен център на Европа, от една феодална страна, някои дори, като Чайковски, от далечна Украйна, където и в бита и в светоусещането на хората има още твърде много от фолклорно-епическия стадий на човешкото развитие. И те трябва да настигнат в ускорени темпове нивото на найнапредналата човешка мисъл в областта на политиката, социологията и литературата, като всеки изхожда при възприемането на новото от своеобразния си личен опит и лични знания и разбирания за света, донесени от родината му.

Казват, че имената на хората понякога така тясно се свързват с тяхната личност, че е трудно да си представим един познат човек с друго име. Мисля, че това напълно важи и за добрите книги и техните герои. „Под игото" не може да бъде другояче кръстено от нас освен така, както го е нарекъл поетът. Бойчо Огнянов и д-р Соколов не можем да си представим иначе, освен с тези имена, с които са влезли в историята. И ако все пак при хората ние се поддаваме на една илюзия, то при книгите и литературните образи винаги имаме работа с една закономерност. И тази закономерност, струва ми се, е наличието на онова реално естетическо покритие, което съществува винаги между замисъл и изпълнение при всяка талантлива книга, при всеки значим образ. Милена Цанева е онасловила своята първа отделна книга „Из поетичния свят на Иван Вазов". Наред с подзаглавието - литературно-критически статии - това название отведнъж разкрива както замисъла на цялата книга, така и естетическия обсег на нейното съдържание. С така избраното заглавие авторката не обещава много. И, слава богу, достатъчно сме се наситили на претенциозни заглавия, които обещават много, а не дават и половината от очакваното. При М. Цанева не е така. Тя не се заема с изучаване на цялата планина, преди да овладее подстъпите й. Тя не се насочва към Вазовото наследство със самочувствието на историка, нито пък обещава да бъде изчерпателна в рамките на една монография. Нейната задача е по-скромна. Запленена от поетичния свят на Вазов, тя иска да сподели с нас и радостта си от непосредния досег с някои страни само от богатия, разнообразен и поучителен мир на художника, и своите вълнения по повод някои нерешени въпроси. Една скромност, достойна за уважение. Защото зад привидната простота на определението - литературно-критически статии - се крие една ясно осъзна вана естетическа концепция, която се доказва по пътя на конкретните наблюдения и размисли върху Вазовия поетичен свят. Ето защо би било най-малкото прибързано да се мисли, че книгата на М. Цанева е просто една поредица от отделни статии, писани по различен повод и публикувани на различни места, които сега авторката под нася на читателите си събрани заедно. Понякога и така се получава - събират се различни статии и се издават като отделна книга, която нищо друго не обединява освен двете и корици. Един внимателен прочит Милена Цанева - «Из поетичния свят на Иван Вазов», литературно-критически статии, Български писател 1965. на книгата „Из поетичния свят на Иван Вазов" показва, че тя прави щастливо изключение. Тук общото, което обединява отделните статии, не е нито в тематичния обект", нито във външната хронологична последователност. То е другаде - в единната естетическа концепция, в оригиналното тълкуване на предмета, в особеното, подчертано личното авторско виждане и оценка. Това придава на книгата значение, което надхвърля рамките на литературнокритическия анализ на отделни произведе ния и я доближава до научно-теоретиче ското изследване, запазвайки при това свежестта на непосредствените възприятия и емоционални изблици. Може да се каже, че М. Цанева щастливо съчетава „строгия" поглед на учения с неспокойното сърце на поета. Негли тази индивидуална нагласа на „критическия и апарат" обуславя и осо беното очарование на нейния стил - колкото научен, толкова и експресивен, еднакво силен и при теоретико-философските обобщения, и при конкретните естетически съждения. Бидейки „четивен“, стилът на М. Цанева не е лековато есеистичен. Изяществото на фразата винаги се крепи върху дълбочината на мисълта, категоричността на оценките, убедителността на доводите. И затова, пак ще повторя, не юбилеен гланц носят нейните отделни статии, а едно остро усещане на силата и красотата на разглеж Даните художествени явления, преминало в убедителен идейно-естетически анализ. И тъкмо в това е силата на М. Цанева като ценител. Тя умее да въведе непринудено в света на изкуството, като създаде една емоционална атмосфера, в която потопява всичко - и автор, и разглеждани проблеми, и читател. И да направи своите бележки, да развие своите мисли, да наложи своите оценки без излишен критически патос, без надута ученост и дразнеща показност. Един пример от изследването за „Епопея на забравените" е достатъчен, за да представи авторката: „Епопея на забравените" е класическо произведение на приповдиг натия героично-романтичен стил. Тук ге роите се явяват с ореола си на герои, за стават в позата, в която ги обезсмъртяват паметниците. Разбира се, никой не би се наел да препоръчва като общозадължителен един-единствен подстъп към образа на героичното. Но все пак, струва ми се, не може да не се отбележи, че Вазовият тържествен, патетичен стил има своето особено дълбоко пси хологическо основание.

Авджиев, Жельо. Кирил Христов. Лит. крит. очерк. С., Бълг. писател, 1965. 112 с. Алькаева, Л. О. Социалистический гуманизм и искусство. М., Знание, 1965. 80 с. Арнаудов, Михаил. Психология на литературното творчество. 2 попр. и доп. изд. дактор: П. Зарев) С., Наука и изкуство, 1965. 528 с. (PeБегунов, Ю. К. Памятник русской литературы XIII века „Слово о погибели Русской земли". (Исследования и тексты). М.-Л., Наука (Ленингр. отд-ние), 1965, 231 с. с илл.; 4 л. илл. и карт. Белецкий, А. И. Избранные труды по теории литературы. Под общ. ред. Н. К. Гудзия (Сост. и примеч. А. А. Гозенпуда). М., Просвещение, 1964, 478 с.; 1 л. портр. Белоусов, А. Литература и время. Улан-Удэ, Бурят, кн. изд. 1964, 119 с. Берков, П. Н. Введение в изучение истории русской литературы XVIII века. (В 3-х ч.) Л., Изд-во Ленингр. ун-та, 1964. Божков, Стойко, Стоян Стоименов и Христо Дудевски. Съветската литература в България. 1918-1944. Сборник от материали, спомени и документи. Съставили и редактирали... С., БАН, 1964. (БАН, Инст. за литература), т. II, 492 с. с портр. и факс. Бондарев, Ю. В. Стиль и слово. М., Сов. Россия, 1965, 59 с. Брандис, Е. и Дмитриевский, В. Мир будущего в научной фантастике. М., „Знание, 1965, 47 с. Вейман, Р. „Новая критика“ и развитие буржоазного литературоведения. История и кри тика новейших методов интерпретации. Пер. с нем. (Вступит. статья Р. М. Самарина). М. Прогресс, 1965. 428 с. В. мастерской художественного слова. (Сборник статей. Ред. коллегия: И. К. Белодед (отв. ред. и др.) Киев, Наукова думка, 1965, 219 с. Вопросы истории и теории литературы. (Сборник статей. Ред. совет: В. Г. Ларцев (пред.) и др.) Самарканд, 1964, 244 с. Вопросы современной литературы. Советская арм. литература. 1961-1962 гг. (Сборник статей). Ереван, Изд-во АН ССР, 1964, 151 с. Вопросы стиля художественной литературы. (Сборник статей). Под общ. ред. А. И. Ревякина. М., 1964. 341 с. Гей, Н. Народность и партийность литературы. М., Худож. лит., 1964. 134 с. Генов, Кръстьо и Любен Генов. Яворовите творби: „На нивата“, „Градушка“, „Арменци, „Песен на песента ми". С., Народ. просвета, 1965, 88 с. Георгиев, Емил. Общо и сравнително славянско литературознание. С., Наука и изкуство, 1965. 399 с. Гроссман, Л. П. Достоевский. (Изд. 2-е, испр. и доп.) М., Мол. гвардия, 1965. 605 с. с илл. Гура, В. В. Правда жизни и мастерство художника. (К 60-летию М. А. Шолохова). М., Знание, 1965. 46 с. с портр. Данчев, Пенчо. Естетика. Литературна критика. Избрани произведения. С., Бълг. пи сател, 1965. 303 с 3 л. ил., 2 факс. Димов, Георги. Българската литературна критика през Възраждането. (Отг. редактор: Пантелей Зарев) С., БАН. 1965.406 с. (БАН. Инст. за литература). Ф. М. Достоевский в воспоминаниях современников. М. Худож. лит., 1964. T. 1, 439 с.