Умно и талантливо

Казват, че имената на хората понякога така тясно се свързват с тяхната личност, че е трудно да си представим един познат човек с друго име. Мисля, че това напълно важи и за добрите книги и техните герои. „Под игото" не може да бъде другояче кръстено от нас освен така, както го е нарекъл поетът. Бойчо Огнянов и д-р Соколов не можем да си представим иначе, освен с тези имена, с които са влезли в историята. И ако все пак при хората ние се поддаваме на една илюзия, то при книгите и литературните образи винаги имаме работа с една закономерност. И тази закономерност, струва ми се, е наличието на онова реално естетическо покритие, което съществува винаги между замисъл и изпълнение при всяка талантлива книга, при всеки значим образ. Милена Цанева е онасловила своята първа отделна книга „Из поетичния свят на Иван Вазов". Наред с подзаглавието - литературно-критически статии - това название отведнъж разкрива както замисъла на цялата книга, така и естетическия обсег на нейното съдържание. С така избраното заглавие авторката не обещава много. И, слава богу, достатъчно сме се наситили на претенциозни заглавия, които обещават много, а не дават и половината от очакваното. При М. Цанева не е така. Тя не се заема с изучаване на цялата планина, преди да овладее подстъпите й. Тя не се насочва към Вазовото наследство със самочувствието на историка, нито пък обещава да бъде изчерпателна в рамките на една монография. Нейната задача е по-скромна. Запленена от поетичния свят на Вазов, тя иска да сподели с нас и радостта си от непосредния досег с някои страни само от богатия, разнообразен и поучителен мир на художника, и своите вълнения по повод някои нерешени въпроси. Една скромност, достойна за уважение. Защото зад привидната простота на определението - литературно-критически статии - се крие една ясно осъзна вана естетическа концепция, която се доказва по пътя на конкретните наблюдения и размисли върху Вазовия поетичен свят. Ето защо би било най-малкото прибързано да се мисли, че книгата на М. Цанева е просто една поредица от отделни статии, писани по различен повод и публикувани на различни места, които сега авторката под нася на читателите си събрани заедно. Понякога и така се получава - събират се различни статии и се издават като отделна книга, която нищо друго не обединява освен двете и корици. Един внимателен прочит Милена Цанева - «Из поетичния свят на Иван Вазов», литературно-критически статии, Български писател 1965. на книгата „Из поетичния свят на Иван Вазов" показва, че тя прави щастливо изключение. Тук общото, което обединява отделните статии, не е нито в тематичния обект", нито във външната хронологична последователност. То е другаде - в единната естетическа концепция, в оригиналното тълкуване на предмета, в особеното, подчертано личното авторско виждане и оценка. Това придава на книгата значение, което надхвърля рамките на литературнокритическия анализ на отделни произведе ния и я доближава до научно-теоретиче ското изследване, запазвайки при това свежестта на непосредствените възприятия и емоционални изблици. Може да се каже, че М. Цанева щастливо съчетава „строгия" поглед на учения с неспокойното сърце на поета. Негли тази индивидуална нагласа на „критическия и апарат" обуславя и осо беното очарование на нейния стил - колкото научен, толкова и експресивен, еднакво силен и при теоретико-философските обобщения, и при конкретните естетически съждения. Бидейки „четивен“, стилът на М. Цанева не е лековато есеистичен. Изяществото на фразата винаги се крепи върху дълбочината на мисълта, категоричността на оценките, убедителността на доводите. И затова, пак ще повторя, не юбилеен гланц носят нейните отделни статии, а едно остро усещане на силата и красотата на разглеж Даните художествени явления, преминало в убедителен идейно-естетически анализ. И тъкмо в това е силата на М. Цанева като ценител. Тя умее да въведе непринудено в света на изкуството, като създаде една емоционална атмосфера, в която потопява всичко - и автор, и разглеждани проблеми, и читател. И да направи своите бележки, да развие своите мисли, да наложи своите оценки без излишен критически патос, без надута ученост и дразнеща показност. Един пример от изследването за „Епопея на забравените" е достатъчен, за да представи авторката: „Епопея на забравените" е класическо произведение на приповдиг натия героично-романтичен стил. Тук ге роите се явяват с ореола си на герои, за стават в позата, в която ги обезсмъртяват паметниците. Разбира се, никой не би се наел да препоръчва като общозадължителен един-единствен подстъп към образа на героичното. Но все пак, струва ми се, не може да не се отбележи, че Вазовият тържествен, патетичен стил има своето особено дълбоко пси хологическо основание.