Книжка-1

1967 Книжка 1 Съдържание

Пенчо Славейков е най-видният представител на българската балада от Освобождението до началото на днешния век. Над малкото и неизвестни поети, които се опитват да работят в тази област, той се извисява както броя на написаните балади, така също и с художествените им постижения. Трайният интерес към народното творчество - незаменима школа за развиване на естетическия вкус - който Пенчо Славейков запазва до края на живота си; революционните борби на народа ни, от които взема темите на много свои произведения; досегът му с европейската литература улесняват стремежа на Славейков да създаде поезия, достигнала световното равнище, без да бъде засегната при това националната и особеност. Този път на развитие се оказва извънредно плодотворен и оставя неповторимо своеобразие в баладите му.

Очевидно е, че най-новите структурни тенденции в киноизкуството не биха могли да се определят, без да се сравнят със сходни тенденции в литературата. Като оставим настрана тясно професионалните увлечения (толкова по-големи, колкото е по-съмнителна новостта на някакво художествено явление), тъй нареченият напоследък „авторски филм" прави отново актуален въпроса, дали предварителното л и тературно откритие на образа е условие и - ако е така - доколко би могло да запази литературния си характер при кинематоскпичното му пресъздаване.

Все още една от най-неизследваните области на нашата литературна история остава символизмът. Причините за това са много и от най-различен характер. Буржоазната наука не може да обгърне това явление в перспектива и ретроспективно - на нея и липсваше историческата дистанция, а и самият и подход едва ли можеше да и осигури желания успех. B периода на култа към личността инерцията на грубо социологическото опростенческо мислене задълго задържа литературната ни наука в плен на постановката, чиято същина се свеждаше до твърдението, че символизмът е бил едно от идеологическите прикрития на реакционната буржоазия. Разбулваха се мними пороци, премълчаваха се действителни и неоспорими достойнства. И тъй като имаше време, когато разобличаването на открито реакционното в науката и изкуството се считаше едва ли не за остарял вкус, а стрелите в нашата критика се насочваха към „прикрития“ идеализъм, „прикрития" фидеизъм и т. н., тогава като че ли беше мода да се критикува и символизмът.

Преводната художествена литература в България отразява по свой начин идейните и културни особености на времето, вкуса и предпочитанията на читателя. Едно е съдържанието и през Средновековието, когато трябва да се санкционира новоприетата християнска религия, друг е нейният облик през епохата на националното възраждане. Характерът и обаче се променя сравнително бавно, както бавно се изменя и мирогледът на хората... Икономическите промени в Турската империя в края на XVIII и началото на ХІХ в. водят до изменения в мирогледа, идеологията и културата. Първоначално те са незабележими, проявяват се неравномерно, често пъти се развиват в своите стари форми. Винаги обаче те се утвърждават - понякога решително и бързо, в други случаи постепенно и мъчително. Новите елементи в съзнанието и психологията на българина изискват и нова литература - с тематика, идеи и образност, различни от литературата на Средновековието. Наистина в старобългарската книжнина и в дамаскините има отделни моменти със светско съдържание, с поглед към интимния свят на човека. Това обаче са само елементи, които трябваше да се доразвият и обогатят, да се подчинят на новите концепции на времето. В това отношение значителна роля изиграват не само писателите, но и преводачите. Българските книжовници разбират необходимостта от преводна лите ратура — била тя художествена, педагогическа или обществена. Това се отнася особено за първите десетилетия от Възраждането, когато нямаме позначителен оригинален принос в областта на националната култура. Затова възрожденските писатели възприемат преводната литература като съставна част от националната книжнина. В такъв смисъл идейно-художествените принципи, които стоят пред оригиналния творец, занимават в не по-малка степен и всеки културен преводач.

За Вахтангов като напълно изграден художник със своя концепция за изкуството на театъра може да се говори най-вече във връзка с неговите два последни шедьовра - Хадибук“ от А-нски и „Турандот“ от К. Гоци. Тук той вече разкрива своето разбиране за задачите на новото съветско изкуство, за мястото на режисьора и актьора в него, за отношението между драматурга и театъра, за необходимостта да се достига до нови социални и психологически дълбочини. Напълно закономерно е, че с тези постановки Вахтангов успя да се увековечи, да остане символ на единна театрална революция, на един ренесанс в съветското изкуство. Ето защо, тъкмо тези два спектакла ни дават право в обобщен порядък да разгледаме и редица по-общи въпроси на изкуството на театъра, свързани тясно със съвременността.

Няма да говоря за стихотворенията на Първан Стефанов, писани преди 1956 г. и невлезли в първата му книга - както е известно, от многобройните песни на ентусиазма той включи в „Соколови пера" само един войнишки цикъл. Затова ще кажа, че той започна от едно сравнително високо равнище. За начало вземам не първите му стихове от в. „Народна младеж" (1949 г.), първата му книга, явила се през 1956 г. a Беше време, когато той бе един от най-популярните млади поети. Неговото стихотворение „Каменният момък“ (в руски превод) получи през 1955 г. наградата на Петия световен фестивал на младежта и студентите, то се четеше и преписваше, рецитираше се при всеки повод, а 24-годишният автор замина за Варшава, откъдето донесе една тетрадка със стихове и една любов към родината на Шопен, към чиято съдба и поезия той щеше трайно да се приобщи. Казвам това, защото не е възможно да си обясним цялото последвало развитие на Първан Стефанов без благотворното въздействие на полските му срещи и преживявания, предопределени от щастливото решение на фести валното жури. С какво „Каменният момък“ беше допаднал на членовете на журито и особено на неговия председател - видния турски поет Назъм Хикмет? Ако сега прочетем сбирката „Соколови пера", ще намерим други, поиздържани стихотворения, като „Случка“, „Танцът на негърката" (ползувало се с успех по литературни четения), „Трева“, „Балада за трите елхи". Едва сега би дошъл ред и на „Каменният момък“ - то скромно заема място между добрите стихове на младия поет. В онова време то подкупваше със своята чиста романтика, свързваща в едно днешните наши мечти с идеалите на ония, които отдадоха младия си живот в борбата. Особена сила носи заключител ният стих, разкриващ истинските възможности на поета:

Ето една шейсетгодишнина, която изненада мнозина. Не че шейсет години са кой знае колко, но на жизнеността и жизнерадостта на Емилиян Станев с основание могат да завидят и четирийсет, че и трийсетгодишните. Всеки, който е имал възможност да се среща и разговаря с него, се е учудвал не само на вида му, на буйните му черни, неосланени коси, на винаги бодрите му движения, но и на извънредно подвижната му и неспокойна мисъл, на бурното му въображение, на необикновената му духовна енергия. Емилиян. Станев не е измежду най-плодовитите писатели, но трудно е да си представим друг писател, който така непрекъснато да е зает с творчеството си: не само в кабинета, но и на улицата, в градината, в клуба, в приятелски кръг - навсякъде. Той сякаш не може да преживее нито ден, без да мисли и говори за изкуството, за творчеството си. И въпреки голямата предварителна работа на ума и въображението, какво внушително количество хартия изписва Емилиян Станев за всяка глава на своите произведения. Неговата критическа, претегляща мисъл бодърствува на поста си, изисква нови и нови преработки. Той е неуморен в стремежа си към съвършенство, той е всеотдаен и безкористен като тво рец, от него могат да вземат пример и млади, и стари.

Скътал приказа под № 145 от 23 февруари 1879 г. на Управлението на руския императорски комисар в джоба на формения си мундир на статски съветник „младшият чиновник за особени поръчки при русенското губернаторство, Иван Вазов се качва на 6 март с. г. след обед на австроунгарския пътнически параход „Тегетов“ и рано сутринта на следния ден пристига на гъмжащото от коли и хора и претъпкано със стоки пристанище на Лом-паланка. Оттук Вазов наема файтон и същия ден вечерта пристига в Берковица, където заема длъжността председател на окръжния съд.

За първи път нашето списание загражда в траурна рамка името на свой редактор. Трагичните обстоятелства наложиха това да бъде името на най-младия член на ръководството на „Литературна мисъл“, който с необичайна добросъвестност и вещина допринасяше години наред за развоя на списанието. За всички нас, които деляхме делниците си с него, бе непоносимо тежко да загубим човека, на чиято отзивчивостт и принципиалност сме винаги тол кова разчитали. Но още по-тежка е загубата за българското литературо знание, на което Минко Николов бе най-значителната надежда. Роден през 1929 г. в будния планински град Троян, Минко Николов проя вява още в най-ранна възраст литературните си заложби. Отначало до читателите достигат възторжените, малко непохватни, но напълно съзвучни с времето и възрастта му стихове на провинциалния юноша, който по-сетне, през първите курсове на следването си във Филологическия факултет на Софийския университет изяви и истинската си дарба - рядката дарба на литературен критик и изследовател. Когато през 1955 г. Минко Николов се изправи на катедрата, за да защити кандидатската си дисертация върху творчеството на Христо Смирненски, той беше вече изграден научен работник със завидни за възрастта си постижения. Заредиха се за него години на усилена и плодотворна работа като редактор, доцент по българска литература в Хумболдтовия университет - Берлин и старши научен сътрудник в Института за литература на Българската академия на науките. Годините, през които Минко Николов доби творческата си зрялост, съвпаднаха с вре мето, в което и нашето литературознание, отърсило се от дребнавата опека на догматизма и администраторщината, направи първите си не много го леми, но решителни крачки напред към действително научното осмисляне на националния ни литературен опит. И когато се запитаме, с какво помладото поколение литературни критици и изследователи помогна за успеха на тези обновителни усилия, отговорът ни ще се позове най-напред и преди всичко на творческото дело на Минко Николов. Необяснимата за нас смърт го отне в навечерието на Новата година, когато хората са така снизходителни към своите надежди. Отне го на нашата когато той й беше най-необходим.

Много светлина и красота са излъчили ненаситните очи на Йордан Радичков, за да озари и окъпе в блясък своите неосветени Дворове. Много топлина и нежност е излъчило сърцето му, за да сгрее с мисъл и поетическа образност душите ни; за да ги обогати и ободри с чистата си любов към обикновените съветски хора и да ни накара дълбоко да съприживеем сибирските му вълнения. Неговите неспокойни чувства, размисли и преживявания ни поразяват, тъй както поразява въображението необятността на мъртвите сибирски полета, заснежената пустош на тундрата или тайгата на Якутия; тъй както поразява ума зла тото, огромните късове самородно злато или яркия блясък на диамантите от якутските залежи; тъй както насища душата дивната красота на северното сияние, диханието на Ледовития океан, очарованието на Байкалското езеро или пищната девственост на Алтайските планини. Преди години Йордан Радичков обиколи пеш кърищата на родината. Стопляше сърцата на младите труженици с новините за красивите им пориви. По-късно откри своята любима Аркадия, където засели срещаните хора по родната земя. После кръстоса Европа. Пи кафе край Шан'з Елизе, сянката му се полута край Айфеловата кула или Нотр Дам. Слуша Аве Мария в Рим. Разхожда се по крайморските бу- леварди на Кан.

Изявила поетичната си дарба в няколко стихотворни сбирки, Блага Димитрова с романа „Пътуване към себе си" навлиза и в белетристиката. Нейните творчески сили получават тласък от преломния момент - 9. IX. 1944 г., който съвпада с нейната младост. Тя с жар се включва в общото строителство - уча ствува в бригадирското движение, а през 1952-53 г., почти две години прекарва на строежите в Родопите. Творчеството и е жив отглас на видяното и преживяното. Романът й не бива да се разглежда откъс нато от поезията й - той е органически свързан с нея. Строителството и неговите герои са обект на изображение и в поезията, и в романа. Това особено важи за сбирката Песни за Родопите", която в известно отношение е подготовка към романа. От него блика същото основно настроение - обич към отечеството и към човека, вяра в бъ дещето, възхищение от новите хора, които творят това бъдеще. Тя често противопоставя тежкото и тъжно минало, историческата съдба на нашия народ на настоящето, а още повече на очакваното хубаво бъдеще. В тази сбирка се мяркат вече първообразите на някои от героите в романа.

Освободен от постулатите на компаративизма, проблемът за рецепцията на отделна художествена литература в една или няколко национални литератури естествено зае едно от челните места в интересите на съвременните литературоведи-марксисти. Иначе не можеше да бъде. След като марксизмътЛенинизмът прониза и обогати литературознанието със своята методология и с това го превърна в обективна наука, стана ясно, че историята на всяка национална литература може да бъде научно правилно изложена и естетически вярно разкрита само тогава, когато тя се изучава и във връзка с историята на другите страни и народи и техните литератури, когато бъдат изяснени взаимните връзки и влияния. Защо? Защото не друго, а общите, сходните закономерности на историческия развой, които за всеки народ (и всеки исторически период) имат свои, специфични черти, са основата, върху която расне и се развива дадено литературно течение и влияние. Тая зависи мост" установи Г. В. Плеханов, който писа, че влиянието на дадена литература от една страна върху литературата на друга е пряко пропорционално на сходството на общест вените отношения на тия страни. "

Любен Каравелов е от малцината възрожденци, които са събирали и съхранявали грижливо документи за своята разностранна обществена и писателска дейност. За съжа ление несигурната му емигрантска съдба, а след смъртта му - безотговорност и немарливост стават причина да бъде разпи ляна и в голямата си част унищожена тази така ценна за историята на нашия културен живот Каравелова сбирка. До нас са достиг нали малко и в повечето случаи откъслечни материали - свиващи сърцето отломъци от богато и многостранно цялостно дело. Запазените ръкописи от архива на Каравелов днес се съхраняват в Български исторически архив при Народната библиотека Кирил и Методий" и в архива на Боян Пенев в БАН. Трудно четливи, те са останали почти неизползувани до наши дни. Едва през 1964 г. трима сътрудници от Института за литература - Дочо Леков, Лиляна Минкова и Цвета Унджиева - издадоха най-значителните от тях в един солиден том: „Из архива на Любен Каравелов. Ръкописи, материали и документи". Изданието включва преди всичко Каравелови ръкописи и някои ръкописи на негови сътрудници, тясно свързани с писаното от самия Каравелов. Изоставени са излезли под перото на Каравелов преписи на чужди художествени или научни произведения, познати негови преводи или Ръкописи на известните му съчинения. Съставителите ни поднасят един том, изграден почти изцяло от нови материали, отразяващи разностранната творческа дей ност на големия възрожденски общественик И писател.

През 1966 г. Институтът за литература разработваше следните проблеми: История на българскаталитература - цялостен труд за разви тието на българската литература от IX в. до наши дни. Трудът се работи от широк колектив. През тази година бе отпечатан том 11, обхващащ историческото развитие на българската литература през Възраж дането. Завършен бе и обсъден от авторския колектив и т. III - българската литература от Освобождението на България до края на Първата световна война. Пред стои да бъде размножен и широко обсъден. Работи се и върху написването на том IV, който ще бъде завършен през 1967 г.

В края на м. г. Научният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат труда на акад. Михаил Арнаудов „Кирил Христов. Човекът и поетът". В рецензията си Кръстьо Генов изтъкна заслугата на Михаил Арнаудов да проследи всяка стъпка от живота и творчеството на Кирил Христов: задача трудна и отговорна при разкриване острите противоречия в творческата биография на поета. Авторът подбира действително важното и значителното в творчеството и в нелекия живот на поета, като отминава погрешното, неточ ното и художествено мелоценното. Той набелязва правилно индивидуалните черти на личността и на твореца, домогва се до обективна и убедителна оценка за един живот, изпълнен с противоречия от идейно и морално естество, с терзания и незадоволеност. Монографията е особено ценна с богатия фактически материал, използуван умело от автора. Той е успял да представи широко картината на обществената действителност и на литературните нрави, като е включил лични спомени, наблюдения и извадки от интересната си кореспонденция с писателя.

През последното тримесечие на 1966 г. Научният съвет на Института за литература при Българската академия на науките взе решение да бъде присъдена научна степен „Кандидат на филологическите науки" на редовните аспиранти към института Стефана Таринска и Дочо Леков.

В писмените си рецензии проф. Георги Цанев и ст. н. с. Иван Унджиев направиха подробен анализ на дисертационния труд на Ст. Таринска, като се спряха преди всичко на новото, което тя внася по поставената тема. В обсъждането на дисертацията взеха участие Стоян Каролев, Петко Тотев и Пантелей Зарев. Те подчертаха оригиналността на изследването. Авторката прави опит да разкрие Ботевата публицистика откъм ней ната художествена страна, посочва естетическата стойност на Ботевата проза, за познава читателя с неговата поетика. В труда се проследява фейлетонът нато лите ратурен жанр на новото време, изтъкнато е майсторството на Ботев да композира и фабулира, посочено е голямото му умение да си служи с различните форми на художествената публицистика. Интересни наблю дения има Таринска и за вътрешното дви жение, вътрешната динамика на Ботевата мисъл, на Ботевото слово, което особено допринася за емоционалното въздействие на Ботевата публицистика. Авторката изтъква полифоничността на Ботевия фейле тон, изследван като художествено-публи цистична цялост не само литературно-исто рически, но и литературно-теоретически. В работата са изяснени редица въпроси от характера на Ботевата проза, нейния облик в мисловно и емоционално отношение, а това прави труда на Таринска едно оригинално явление, принос в нашата литературна наука.