Книжка-2

1969 Книжка 2 Съдържание

Новата реч на др. Тодор Живков „Носете и издигайте още по-високо нашето чисто, свято и победоносно знаме!", произнесена на 14 март 1969 г. пред шестнадесетата отчетно-изборна конференция на столичната организация на ДКМС, както и всички негови речи и доклади, намери жив отклик сред цялата наша общественост. Тя се възприе като много навременен партиен документ, логическо продължение на „тезисите" за творческа работа сред младежта, като ярка изява на изключителна грижа и пълно доверие към младостта на родината и към художествената интелигенция, която бе особено развълнувана от обстоятелството, че основната част от речта бе посветена на актуалните проблеми, свързани със сегашното състояние на идеологическия фронт. В тази забележителна реч отново се подчертава необходимостта да се издига все повече и повече ролята на обществените науки и идеологическите дисциплини, които придобиват особено важно значение днес, когато между комунистическата и буржоазната идеология се води сурова битка за спечелване умовете и сърцата на хората от целия свят. Затова e така категоричен призивът на партията към младите комунисти да поемат в свои те ръце гордото знаме на Димитър Благоев и Георги Димитров, да го издигнат още по-високо и да го пренесат чисто, свято, победоносно - през всички изпитания и трудности".

Ако започнем сега да твърдим, че поезията изостава от живота, все едно е да повторим нещо, което често пъти се е казвало. Не е нова мисълта, че тя изостава от съвременния живот - тази мисъл, струва ми се, съществува, от. както съществува самата поезия. Трябва просто да разберем, че коефициентът на избирателност в поезията е несравнимо по-висок, отколкото, да кажем, в прозата. Не случайно Анатол Франс е иронизирал читателите на поезията - с песните, казва той, работата стои така, както с жените: най-любимата евинаги най-добра от всички останали.

През последните десетина години интересът към въпросите на старобългарската литература значително нарасна и то както сред нашите, така и сред някои чужди учени. На първо място сред чужденците в това отношение стоят съвет ските медиевисти Д. С. Лихачов,,1 И. П. Ерьомин², Ю. К. Бегунов, Н. К. Гудзий, М. В. Шченкина, които в редица свои трудове осветляват един или друг факт от нашата стара литература, изказват една или друга преценка за явле нията и т. н. По примера на своите предшественици - старите руски слависти и познавачи на старобългарската литература - те се стремят да проучат добре фактите, да ги систематизират и въз основа на всичко това да правят съот ветните изводи и заключения. Този подход към явленията от развитието на старобългарската литература е напълно правилен и водещ към положителни резул тати. Затова и споменатите съветски учени могат да се похвалят с ценни постижения.

Както често става в историята на новата ни култура, ние сме в едно парадоксално положение: обявяваме се за наследници на класическата българска култура от средновековието, център на славянската култура въобще за опре делени исторически периоди, но не я познаваме добре. Просто се гордеем с азбуката и старата книжнина, използуваме крилати фрази, за да докажем, че в историята на човешката култура не съществуваме от вчера, и в нашите жили има нещо от синята кръв на древни културни династии. Но какво знаем за старобългарската книжнина, в училище сме учили за презвитер Козма, който „изнасял някаква беседа срещу богомилите (бил реакционер и мракобес, защото богомилите са прогресивни), и за Черноризец Храбър (писал за чертите и за буквите нещо). За него учените спорят дали това не е цар Симеон (това донякъде влияеше на въображението ни - велик цар, блестящ като Соломон, владетел на народи, а надява черна власеница и пише в тъмни килии някакви писмена!). Но общо взето, в училище едва ли има по-скучен предмет. В университета научаваме спреженията на глаголите, дори се опитваме да сричаме буквите от някакво евангелие (тия ужасни букви!). Кажи-речи това е цялата ни образованост върху старобългарската литература. Ние дотолкова не се интересуваме от нея, че дори от правописа и ортографията сме изхвърлили всичко, което ни напомня за старобългарския език. Искаме да кажем, какво ни интересуват разни носовк и и ерове, няма такова нещо в нашия съвременен език, да ги оставим на поповете и филолозите; нашата култура е народна, демократична, всеки трябва да има лесен достъп до нея, проява на консерватизъм би било да се отнасяме гриж ливо към един мъртъв език и непонятни букви, па макар в тоя език и тия букви да се оглежда нашата собствена история!

Мнозина още си спомнят изправената му във войнишка стойка фигура: зиме с черен балтон и черна мека шапка, лете - непременно с бяло сако, отворено а ала Байрон риза, тъмносин панталон и бяла сламена шапка. При лошо време на лакътя е увиснал чадър. Най-често в едната ръка виси мрежа, в която отнася в къщи козунак или бисквити. Обикновено бе замислен, вглъбен в себе си. Очите му се губеха под гъстите вежди. Но когато се съсредоточаваха в някого - правеха дълбоки дисекции", съмнявяха се във всичко, търсеха тайни и истини. Съсредоточеността не му пречеше да бъде любезен с всеки срещнат познат. Ако не със закачка, с докосване на двата пръста до периферията на шапката си - любезно поздравяваше. Даже и децата! Изява на внимателно отношение към човека, признак на живо отношение към окръжаващия го свят! А външно изглеждаше мрачен, индиферентен, даже горд и надменен спрямо всичко наоколо. Рядко се разхождаше по улиците. Обикновено минаваше по тях, за да отиде при някой познат на разговор или до някои от столичните кафенета. През последните му години особено често той се задържаше в редакцията на „Вестник на жената“ или при Николай Лилиев в Народния театър.

По това какво място заема природата в творчеството на един писател можем да разкрием не само съществени черти в неговия облик, но и някои насоки в духовния живот на епохата. Има автори, които са безчувствени към природните хубости. Те са в състояние да минат покрай един ослепително красив алпийски връх, без да прекъснат интелектуалния си разговор, като стария Еразъм или пък изправени пред Ниагарския водопад да се възхищават повече от неговата енергия, отколкото от неговата красота като съвременния Стайнбек. Не трябва да забравяме, че по различен начин описват природата както писателите от различните школи и направления, така и творците с различна индивидуалност. Романтиците например отделяха голямо място в творчеството си на възторзите от природните красоти. Но колко различни са мъглявите картини на Шатобриян - мечтател и съзерцател в сравнение със суровите, точни и силни описания на офицера" Алфред де Вини. Пришвин и Бианки са почти съвременници. Но лирическите вълнения и изповеди на единия са заменени със светлите, ясни, изпълнени с философски обобщения картини на другия.

Приживе около него не се създаде литература", не се вдигаше скандален шум и все пак той беше в челните редици на българския мисловен процес. Не че за него не еписано (напротив, неговите публикации са срещали винаги възторжен прием и похвални отзиви в печата), но той не обичаше да натрапва своя силует. Минко Николов имаше вродена неприязън към скандалната слава и шумната изява в литературата. Но за неговото недостатъчно забелязване" в известна степен пречеше и вроденото късогледство на съвременниците. Много неща пречеха да го видим в истинския му ръст. И тук ние неволно изпадахме в положението на Чеховата героиня, която цял живот мечтаела да види необикновения човек, а той бил насреща й. Катадневието, спорният характер на спор ната професия - критиката (или както я наричат някои литератори „странната професия") пречеше да го видим в истинската му мащабност, да отчетем сериозността на мисловната му драма. Тая драма от ден на ден ставаше все по-дълбока и дълбока, за да се стигне до фаталната развръзка от края на декември 1966 г. Едва черният силует на самоубиеца натрапи по един неподражаем начин на живите големината на житейската драма, наречена Минко Николов. И сега виждаме в светлината на „станалото“ невъзвратимото, ужасяващото. „Нищо, че много нелепи житейски обстоятелства са ни пречели, за да видим зад благата му усмивка вече зреещата скептична, безнадеждна усмивка, която често разкрасяваше неговото одухотворено лице. И колкото и да се взирахме и да бяхме проницателни, не можехме да открием дълбочината на човешката му трагедия. А той вече я носеше от години, безшумно и незабележимо, като някаква „саркома", която терзае мозъка, отнема енергията на нервите му, сока на човешкия му и социален възторг. Тя с някакво злорадо темпо подготвяше внезапната катастрофа, жестокото рухване" на една ценна и дълго изграждана творческа личност.

Необходимост за нашата литературна наука е съчетаването на социологическото, психологическото и естетико-философското начало в литературно-теоретическата проблематика, за да може да излезне тя от ролята на обикновен спътник на литературния процес и да заеме полагащото й се място на обобщаваща и насочваща сила. В този смисъл трябва да се осъдят рецидивите от публи цистиката и шаблона в литературно-теоретическата и критическа работа, да се изтъкне опасността от есеизма като научен подход и риска, с който са свързани съвременните формалистични и експериментаторски методи. Илюстрация на тези мисли, изказани от акад. Пантелей зарев в словото му пред Първия конгрес на българските писатели, е предложеният от него в кни гата му „Панорама на българската литература" теоретико-исторически модел на литературата ни отпреди Освобождението до Първата световна война. Чрез него той прави не само дълбоко обоснована характеристика на понятията национална съдба“ и „национален характер", както и на диалектическата им взаимовръзка и единство с литературата ни, но извежда и мисълта си за самобитността на историческото ни народностно битие и свързаната с него словесност. „Решаващото в нашето идейно битие - пише П. Зарев - не са били влиянията, сами по себе си силни и подбуждащи даже, а напорът на скритите сили, морални, психологически и социално-исторически. Зърното расте върху почвата си, черпи соковете си от нея, оставя плода си в нея. Такава е изначалната участ и на писателя. Закономерно народната ни съдба тежи върху него, даже и когато се начева откъсването от родовото, когато се зараждат вече контрастните на миналото явления и бушувашите сили на индивидуализма. Това тъкмо дава основанията и за една литературно-историческа логика, за една наци

Отиде си от нас проф. Цветана Романска. Нейната ранна и неочаквана смърт изглежда невероятна за тези, които я познават - винаги така жизнена, активна, вечно забързана, весела пословично работлива. Изгубихме виден български етнограф и фолклорист, посветил всеотдайно целия си живот на науката, отзивчив другар и учител, който до вчера ни увличаше с творческите си планове. Проф. Романска работи тридесет години в областта на етнографията и фолклористиката. Родена през 1914 г. в семейството на известния наш учен акад. Ст. Романски, получила пре красна подготовка, тя отрано се ориентира към научна работа. След като завършва специалността славянска филология в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, заминава на специализация в Прага, гдето през 1939 г. защищава докторска дисертация и става доктор на Карловия университет. Завърнала се в родината, тя е избрана за асистент, а по-късно и за доцент при катедрата по славянско езикознание и етнография. От 1963 г. е професор по славянска етнография и славянски фолклор - една твърде обширна област, в която тя работи неуморно и с голямо желание.

Да се избере ноември за пребиваване в Париж има, от една страна, удобството, че там вече е започнал културният живот, хората са по местата си, театрите и различните институции, свързани с наука, литература, изкуство са отворени; от друга страна, това е - по отношение на времето - най-непостоянният месец, при това неприятно хладен, неприветлив, с мъгли и дъжд, който ти обвързва едната ръка с чадъра, ако с другата трябва да стискаш под мишница чантата с адресника, с всевъзможни бележки, с една или друга купена книга... Картата на „метрото" също трябва да е налице, защото, макар и увеличени таксите, то си остава все пак най-удобното и евтино превозно средство.

Когато през 1878 г. България се освободи напълно, хърватите също възкликнаха от радост ипостепенно започнаха да идват в освободената земя като артисти, учители, търговци и туристи. Голям брой българи, особено през периода между двете световни войни, се учиха в Загребския университет, а много от тях посетиха Хърватско в продължение на нашето столетие. За тези взаимни посещения има две основни причини: първо - красотата на двете земи, второ - чувството за славянска солидарност. Хърватският писател Франьо Хорват-Киш (1876—1924) посетил България през средата на м. юли 1911 г. и за това свое пътуване той е оставил твърде интересен, но малко познат пътепис, озаглавен „Видено и невидено", Загреб, 1911 г. Тъй като и аз, повече от половин век след него, прекарах в България не два дни, както Хорват-Киш, а три месеца, бих искал да представя на чи тателите Хорватовите пътни бележки с няколко мои пояснения и допълнения. Неговото и моето отношение към тази симпатична страна е едно и също: обективно, примесено с елементи на ис крена симпатия.

Новата книга на Стоян Каролев „ В света на прозата" е едно от най-съдържателните събития в литературния ни живот през последните години. Тя може да бъде отмината и недооценена само от онзи, който страда от вродено естетическо късогледство или е обхванат от пристъпите на прогресиращ професионален егоцентризъм. В нея с пределна яснота са изявени най-радостните тенденции в развитието на съвременното, диалектически обогатено естетическо мислене, способно да проникне в специфичните сфери на словесното изкуство, да прозре своеобразието на различни творчески дарования, да постигне истината за художествената пълноценност и функционалност на разнообразни стилови и жанрови явления, за естетическото битие на отделното художествено произведение, на художествения образ и внушение. В света на прозата" утвърждава законния стремеж на днешния литературен изследовател да навлезе в светая светих" на автори и книги без предубеждения и притворство, без есте тически екстаз и „артистична екзалтация, а с нараснала интелектуална проницателност спрямо реалните идейно-естетически ценности, с повишена емоционална отзивчивост към художествената атмосфера на литературните факти. Показателна за своеобразния ренесанс, който мнозина от челните представители на нашата теория и критика изживяха през последното десетилетие, тази книга представлява събитие и в личната био- графия на автора и: в нея са вложени ща стливите плодове на една вдъхновена творческа зрелост.

Академик Михаил Арнаудов еедин от найвдъхновените историци и тълкуватели на българското Възраждане. В редица монографии той изгражда релефно образите на самоотвержени дейци от тази епоха, които спасиха българщината от претопяване. Между найвидните възрожденски деятели еГригор Пърличев. Учен, пост и апостол на свободата с разнородна дейност - всички негови прояви са обект на научния и литературен интерес на Арнаудов. Григор Пърличев е истински български поет недоразбран“, както се изразява Иван Вазов. Творчеството и обществената му дей ност са вълнували и ще вълнуват българите. Борец и творец, той насочва дейността си за утвърждаването на българската култура и за освобождаването и от османско робство и от елинизация. 1 Новоизлязлата книга за Григор Пърличев представлява ново издание на известната монография на Михаил Арнаудов върху жи вота и творчеството на Григор Пърличев, означена от автора като „характеристика и бележки" и сборник от съчиненията на Пърличев: „Автобиография“, „Сердарят“, пре веден в проза от Васил Пундев, поемата „Скендербей", превод на „Илиадата“, „Мечтата на един старец" и илюстрации. Като мото на книгата е поставена следната строфа на Иван Вазов:

Съветският учен К. А. Поглубко в продъл жение на няколко години изследва българоруските революционни връзки от 60-те и 70-те години на XIX в. Резултат на неговите проучвания са интересните студии „Из истории русско-болгарских революционных связей конца 60-х годов XIX в." (Известия АН Молдавской ССР, № 1, 1965), „Некоторые новые материалы о связах русских революционеров с Х. Ботевым в начале 70-х годов ХІХ в." (Известия АН Молдавской ССР, № 2, 1966), „Связи болгарских и русских эмигрантов (1869)" (Известия АН Молдавской ССР, кн 1, 1968) и др. Студиите са свързани помежду си. Те очевидно са възлови моменти от цялостен монографичен труд, който ще хвърли нова светлина върху един забележителен героичен период от нашето национално Възраждане и върху дейността на най-голе мите дейци на епохата.

Напоследък интересът към Лермонтов на Запад е определено нараснал. Той не може да се сравни с кампанийния поход по Достоевски и Толстой, далеч е и от трескавата любо знателност по отношение на Гогол, но вече е достатъчно забележим и подчертан. Лермонтов се превежда, чете, тук-таме обхожда театралната рампа. За него се пише и говори. Може би по такъв начин се възстановява реалното значение на един голям писател, сравни телно по-слабо познат на западния интелигент, може би набеденият „поет на разоча рованието допада на модните упадъчни настроения със своя превратно изтълкуван „сплин", със своето преднамерено акцентувано и генерализирано недоволство от живота", с явно натрапената си капитулация пред демоничните“ сили на света; може би Лермонтов е последна разкопка на съвре менния модерн" от непрочетената старина" Според утвърдения еталон за новото като добре забравено старо". Много са причините за възкресяване на едно голямо име. Но, струва ми се, изброените дотук не обясняват един вече продължителен интерес, надхвър лящ обикновените снобски увлечения.

Неотдавна издателство „Народна култура" пусна на пазара монография за Лев Николаевич Толстой. Изданието е юбилейно - през август м. г. цялото културно човечество тържествено отбеляза сточетиридесетгодишнината от рождението на писателя. На български език досега са излизали множество статии и бележки - оригинални и преводни - като се почне от 1898 г., когато се празнува седемдесетгодишнината от рождението на Толстой и петдесет години от литературната му дейност. Ще напомня найзначителните от тях - рецензията на Димитър Благоев за трактата „Що е изкуство? по случай българското му издание през 1900 г., предговора на Петко Тодоров към брошурата на Лев Толстой „Времената са близки", отделни работи на Васил Коларов, Вела Благоева, Георги Бакалов, признания и преценки на Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски и други. Целият този и допъл нително събраният от автора материал е легнал в основата на монографията „Л. Н. Тол стой и неговото влияние в България". Няма спор - това е първото цялостно изследване от български литертуровед върху живота, литературното творчество и философскоетичните идеи на великия мъдрец от Ясна Поляна. Сред огромната - и по размери, и по мисли - критична литература за Толстой, книгата на Георги Константинов ще се нареди не на последно място. Преди всичко тя увлича и вълнува с личното отношение на изследователя към многото и често пъти взаим но изключващи се проблеми и идеи, които за стъпва сам Толстой в течение на повече от половин век най-активна и резултатна творческа дейност, и под перото на който се раж дат толкова изумителни художествени произ ведения.