Книжка-10

Съдържание

Когато търси да си обясни най-дълбоките причини на своето поведение, Бодлер понякога прибягва до нестабилното устройство на своята физиологична система, придобито от неравната връзка на неговите родители. Най-често обаче в духа на собствената му метафизическа етика той еубеден в намесата на „зли сили“, които с разнообразни и перфидни средства изкушавали слабата човешка природа и я отклонявали от пътя на дълга. „Змии“, „Демони“, „Дявол", „Сатана" - много са имената и превъплъщенията на тези сили". Подложена на тяхното коварно действие, волята губи своята устойчивост, тя се разпада унищожава. Още веднъж се осъществява обратният процес на съсредоточаването" - изпаряването на аза": Sur l'oreiller du mal c'est Satan Trismégiste Qui berce longuement notre esprit enchanté, Et le riche métal de notre volonté Est tout vaporisé par ce savant chimiste. (Върху възглавницата на злото триждивеликият Сатана дълго люлее нашия омагьосан дух и богатият метал на нашата воля изцяло се превръща в пара от този учен-химик. ") читателя" Това е строфа от дългото обръщение „Към в Цветя на злото. И неслучайно вложената в нея мисъл е програмно изразена във въведението - цялата стихосбирка е просмукана от идеята за активна намеса на сатанинското начало в живота на човека. Когато обаче четем внимателно обширната кореспонденция на поета, където в изповедна, съвсем непретенциозна проза описва своето всекидневие, следователно където е максимално изклю чена възможността за евентуално несъответствие между поетическата ситуа ция и действителното душевно състояние на автора, тогава разбираме и нещо друго, не по-малко важно: тук, в кореспонденцията, това абстрактно „сатанинско начало постепенно се преобразява и приема конкретните очертания на безбройните пречки, затруднения, неволи, които Бодлер среща по пътя си, с които е изпълнено съществуванието му. Вместо алегоричния и твърде неясен образ на някаква непонятна за разума, трансцендентална сила пред нас се из- правя обективната действителност с нейните неумолими изисквания и угрози. В едно вече цитирано писмо поетът споделя

Запазените до наши дни първобългарски литературни паметници свиде телствуват недвусмислено, че в епохата преди покръстването е съществувала специфична летописна традиция, стремеж за отразяване на станалото и ставащото от позициите на езическия мироглед. Езичеството - като мирогледен комплекс от представи, като битийни прояви на съответния етнос и като културни изяви - безспорно не еединно цяло, макар в рамките на това понятие да се включва определен етап от историческото развитие на редица народи - най-вече от Европа и Азия. С основание Б. Рибаков посочва: „Няма по-мъгляв и по-неопределен термин от „ези чество"; възникнал в църковна среда, той първоначално е означавал всичко дохристиянско и нехристиянско в него се е включвала и ведическата химнография на Индия, и литературно обработената митология на класическа Гър ция... На многообразния, разнороден комплекс напълно съответствува многообразният по своето значение термин езичество". Трябва само да откажем от неговото тясно църковно разбиране и да помним за неговата пълна условност. 2 Все пак за да разберем същината на термина, трябва веднага прибавим към него онова, за което недотам критично сме свикнали мислим, че е негова единствена опозиция – християнството.

В изследователския тезис, който се съдържа в заглавието на настоящата статия, има едно определящо понятие - авторов образ". В литературната наука това понятие има различни концептуални покрития. Съобразявайки се с това, ние осъзнаваме, че тази статия есамо подстъп към по-цялостното изследване на специфичните тенденции в процеса на творческо самоосъзнаване, които намират художествена реализация в белетристичната форма на персо нажа - автор. В литературното иззиждане на творческата идентичност се съ държа винаги, макар и имплицитно, социалната детерминираност на характе ра на героя, дори и тогава, когато вътрешната му логика се разминава с нея. В българската белетристика след Освобождението с присъщата и критикореалистическа насоченост се появява един нов персонаж персонажът автор. Той не само приема или не приема социалната действителност, а и насочва своята мисъл към творческото самосъзнание и към драмата на твореца, породена от нея. След Иван Вазов Стаматов е първият български писател, който съумява да „превключи в художествената система на националната ни литература типологичните и универсалните концепции за мисията на твореца, намерили вече отражение в европейската литература.

В едно писмо до Лилиев Димчо Дебелянов се обръща към своя приятел с думите: „Обитателю на светлокрасивите надзвездности". Тази характеристика е много вярна. Но поетът далеч не блаженствува в тези светлокрасиви надзвездности", защото там той търси убежище, потресен и отчаян от ужаса на земния живот, към който не е равнодушен. През 1915 г. Лилиев споделя с Гео Милев: „Велики иреалисте, от полета на върховната реалност ти праща сърдечен поздрав един от многото, за които реалността беше може би кошмар. " А в друго писмо до Гео Милев четем: „И аз съм добре и се мъча да живея. "3 „Светът е далечен, престъпен и тып" - изплаква поетът в едно стихотворение. И да не беше символизмът модно течение в българската литература по времето, когато Лилиев се изгради като творец, неговите стихове пак щяха да бъдат така тъжни и безнадеждни. Той в противовес на Ясенов е вътрешно предразположен към меланхоличните настроения на символистичната поезия. Този нежен поет като че ли е роден със скръбна душа. Той е напълно не- приспособим към грубата, овълчена действителност. Всяко съприкосновение с нея го наранява жестоко. В спомените си за Димчо Дебелянов Лилиев пише: „Това пътуване в никуда", което често предприемаше Димчо Дебелянов, не беше бягство от живота", както е прието да се казва - по-скоро бягство пред ужаса да живееш живота на своите себеподобни, бягство от една позорна действителност, която не можеш да приемеш и обикнеш. " Същото би могъл да каже и за себе си. Лилиев се чувствува вън от света, прокълнат като Ахасфер да не намери покой и място в този век на хищно изтребление". Той се появи в нашата литература в началото на века почти едновременно с Дебелянов. Тогава Яворов изживяваше трагично крушение на своите младежки идеали. Неговият тревожен, неспокоен дух се луташе в кошмарните бездни на безверието. Той беше станал много податлив на песимистичното светоотношение на символистичната естетика. Спонтанно, по необхо дима вътрешна повеля големият поет проправи път на една закъсняла литературна мода, по която се увлякоха поетите от младото тогава поколение - Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Гео Милев, Христо Ясенов, Ем. Попдимитров и др.

Опитаме ли се да дадем отговор на въпроса - какво определя интереса съвременния читател към различни видове анкети, публикувани срещи, беседи, разговори, навярно ще кажем: комплекс от причини, между които жаждата за истинност, за приобщаване към автентично-достоверното познание, необходимостта да се научи правдата, индивидуално-човешка, социалнопсихологическа, гражданско-политическа за станалите и ставащите пред очите ни събития, за личности с ярко персонално и социално присъствие. Тази жаж да и тази необходимост са закономерни в света на съвременния човек, живеещ сред парадокси и абсурди, и може би тъкмо затова преизпълнен с респект (мълчаливо или гласно признат) към логиката на фактите, към документално засвидетелствуваните или изповядани истини, към доминацията на, точните" науки и рационалното начало в духовната и обществената практика. Не е изключено в този интерес да се съдържа и своеобразна реакция на днешното читателско съзнание спрямо някои явления в заобикалящата го ху дожествена действителност. Все още възпитано в духа на традиционния класи чески тип художествено мислене, вярно на „фактите на самия живот“, на плав ната сюжетно-фабулна каузалност и плътна детерминираност на изображе нието, днешното читателско съзнание невинаги може и невинаги иска да привикне с повишената условност, метафорично-символна обремененост и семантична поливалентност, с композиционно-структурните предизвикателства" на съвременната проза и поезия. При цялата си толерантност към новите художествени трансформации то съхранява и доверието си към разума и волята" на реалното, събитийно човешко битие, изпитва нужда от „опорни точки" в документа, в хронологията и житейската аргументация; познава магнетизма на съпреживяването, на доверителната интонация, на уникалния човешки факт; не отрича емпиризма, стига да не е безкрил и самоцелен, стига да отвежда към самопознание и анализ. Без да бъде комплексно обяснен, интересът към анкетния жанр в наши дни е безспорен и симптоматичен за еволюцията на читателския вкус, изисквания, нрави. В него се съдържат съществени податки за проучване социоло гията и психологията на съвременната читателска култура, за разкриване ме ханизмите на нейното изграждане. В контекста на този общ интерес нараства щата популярност на днешните специализирани литературни анкети сред ши рок кръг читатели, литератори, социолози на културата, изследователи на литературно-историческия процес естествено насочва към аналитична равносметка, към осмисляне на натрупания анкетьорски опит и особености на триединството анкетиран-анкетьор читател.

Николай Дончев работи на един важен сектор, който за съжаление все още привлича малцина. Става въпрос за анализиране на контактологичните изяви между нашата литература и другите литератури. Страната ни вече има големи културни постижения. Невинаги обаче ние умеем да ги представим пълноценно пред света - и това е една съществена задача все още нерешена пъл но. В тази насока пионерска е упоритата, непрекъсната и всеотдайна дейност на литературоведа и есеиста Николай Дончев. Още от началото на своята литературоведска работа от края на 20-те години до днес, вече няколко десе тилетия, той неуморно пише изследвания и статии, есета и рецензии, които откриват прозорец за света към литературата ни, изграждат мост между на шите художествени постижения и културата в другите европейски страни. Не биха могли дори да се изброят всички прояви на Н. Дончев в това отношение. Никой друг не е печатал толкова много статии в чуждестранния печат - в тях с обич и проникновение се анализират ярки явления от литературата ни. Не е случайно, че малко литературоведи се насочват към подобна дейност - тя е трудна и изисква ред разнородни качества. Тук е нужно великолепно познаване на чужди езици в техните отсенки и нюанси, в сложните им смислови приливи и отливи - а Николай Дончев познава отлично френски и италиански език. Нужен е и усет за спецификата на художествените образи, за да анализираме пълноценно. Необходимо е и да се разбира, да се знае какво е интересно за западния печат - без при това да се правят каквито и да с компромиси. Нашият критик и литературовед неведнъж е проявявал ярките си възможности като анализатор и ценител, като възторжен почитател на цен ното в родната ни литература. Особено ценна е дейността на Николай Дончев през последните няколко десетилетия: в редица авторитетни издания на западни страни той отпечата голям брой есета и статии за успехите на социалистическореалистическата ни литература, за литературоведската ни мисъл, за литературната ни критика. В тях той говори за новия метод на авторите, за марксистките им позиции, за идеите им, за сложността на художествените образи, за явления и събития от действителността, която се отразява. Материалите на нашия автор са тър сени и ценени, неговата оценка е категорично призната и уважавана. Той си извоювал безспорен авторитет. Не става въпрос само за популяризаторска и пропагандаторска дейност в чужбина. Който е следил тези материали, ще види в тях оригинално литературнокритическо мислене, самостоятелност интерпретацията, последователност в принципите.

През 1984 с. се навършиха 50 години от приключването на Лайпцигската драма, от онзи студен зимен ден, когато съветската страна стана истинска втора родина за великия син на българския народ, видния представител на международното комунистическо и работническо движение, революционера ленинец Георги Димитров. Проведените беседи и разговори, споделените спомени от очевидци свидетели на онези тревожни събития, предизвикани от настъпването на фашистката опасност през 30-те години, вълнуващите разкази на редица представители на грузинската културна общественост -хора, които лично са го познавали и са осъществили по един или друг повод непосредствен контакт с него - показват дълбоката любов и уважение към героя от Лайпциг. На 24 октомври 1983 г. в Тбилиси се срещнах със заслужилия журналист на ГССР Фи лип Махарадзе, който изпълняваше отговорните функции на директор на Тбилиския държавен филиал на Централния музей на В. И. Ленин и зам.-председател на Ревизионната ко мисия към ЦК на КПГССР. Но тази огромна ангажираност не е попречила на Ф. Махарадзе да публикува две книги, посветени на Георги Димитров: „Легенда о Димитрове продолжается" (изд. „Знание", ГССР, 1982) и „Человек, ставшей легендой" (изд. „Советская Аджария", 1983). Енергичен и с добър дух, той започна своя разказ с признанието, че димитровската проблематика доминира в неговите професионални интереси повече от четвърт век. След това Ф. Махарадзе уточни трите аспекта, които проследява при разработката на темата за Дими тров: 1. Живот и дейност на Георги Димитров. 2. Пламенните речи на Димитров по време на Лайпцигския процес (1933-1934). 3. Пристигане в Москва (1934). Особен интерес представляват спомените на Ф. Махарадзе, в които се разказва за някол ко епизода от живота и дейността на Георги Димитров в Грузия: - С вълнение си спомням годините 1933 и 1934. Тогава в училище ни питаха: „Кой е ва шият любим герой? На кого бихте искали да подражавате?" И голямата част от нашия клас отговаряше: „Георги Димитров е моят любим герой".

В две последователни статии (поместени в бр. 5 и 6 от т. г.) под заглавие „Белински в световната естетика" известният съветски литературовед В. Днепров разглежда основ ните естетически възгледи на В. Г. Белински, проследява тяхното зараждане и последователно развитие, като главното му внимание енасочено към въпроса за мястото и приноса на Белински в световната естетическа мисъл. Авторът се спира преди всичко на вза имоотношението Хегел - Белински. В. Дне пров отбелязва най-характерните особености на Хегеловата естетика и изтъква, че тя със своята стройност и симетрия е най-високото достижение на естетиката на новото време. Идеите на Хегел - пише Днепров - до голяма степен са определили естетиката на Белински. Но естетиката на Белински, запазвайки достиженията на Хегеловата естетика и влизайки по известни пунктове в стълкно вение с нея, прави и крачка напред, като развива по своему някои съществени положения в нея. В. Днепров се спира на главното в уче нието на Белински - разработката на есте тиката на реализма,- тук именно според ав тора на изследването Белински не е могъл да не влезе в спор с Хегел по твърде важни въпроси. Нито един теоретик на изкуството от времето на Белински - споделя авторът - не е представил проблема за реализма с та кава пълнота, с такова богатство на идеи и мотиви, не е показал необходимостта от реа лизма така убедително, както това е напра вил Белински. Според Днепров Белински от стъпва на Хегел, що се отнася до размаха на идеите, но го превъзхожда като естетик - с остротата и решителността в оценката на новите явления в изкуството. Каквито и да са били слабостите на Белински - пише Дне пров,- той създава ново звено в развитието на световната естетика след Хегел и нито един теоретик на изкуството не може да оспори тази роля на Белински. С известно чув ство на вина - вина, която носим ние, за щото не сме съумели да отстоим, да му запазим принадлежащото му по право място в историята на световната естетика" - Днепров говори за неправдата, извършена спрямо Бе лински, за да се стигне до там, че в историята на световната естетика него или не го споменават, или го включват в списъка на способните провинциалисти в науката! В. Днепров е отделил място в студията си и на различията между естетиката на Хегел и естетиката на Белински в сферата на историзма, спрял се е на раздела от Хегело вата естетика, посветен на идеята за пре красното в изкуството и влиянието, което изпитва Белински в тази насока - за диалек тиката на художественото съдържание. В последния раздел от изследването си Днепров разглежда отношението на В. Г. Плеханов към естетиката на Белински, според него много възгледи на Плеханов представляват продължение и развитие на есте тическите възгледи на Белински, особено пъл но възприема той неговото разбиране за историзма и „научната естетика". В този пункт според Днепров възгледите на Белински се оказват звено в развитието на световната естетическа мисъл: между Хегел и Плеханов, Магистралното направление на руската есте тика влиза в руслото на световното естетиче ско развитие. Западните историци и теоретици на изкуството игнорират тази важна линия, като по този начин изпадат в разрез с истината. Достатъчно е да се сравни пише Днепров - естетиката на неохегелианците с естетиката на Белински, за да се види на каква висота се е издигнал Белински в сравнение с тях.

В своите посмъртно издадени лекции по история на новата българска литература Боян Пенев за пръв път у нас обърна специално внимание върху ролята на извънлитературни те фактори в литературно-историческия процес. влия ния, за преводите и побългаряванията. През изминалите няколко десетилетия след Боян Пенев у нас почти не бе работено в тази на сока, тъй като усилията на специалистите бяха съсредоточени главно върху специфичните ли тературни явления, върху същинския литературен процес. Едва в последно време се забе лязва възобновяване на интереса към окол ната среда" на българската литература, към условията, при които протича литературният живот. Едно от най-красноречивите доказате ства за това е издадената в края на 1982 г. книга на проф. Дочо Леков „Литература, об щество, култура" с подзаглавие Литературносоциологически и литературно-исторически проблеми на Българското възраждане". Още в уводните думи авторът заявява: „Творческият процес, литературните направления и жанрове, поетиката, стилът интересуват много от съвременните литературоведи - приема се обикновено, че при изследването им може да се прояви по-голяма проникновеност и теоре тическа далновидност, по-солиден вкус. Далеч сме от мисълта да омаловажаваме проучването на подобни проблеми - българското литературознание чувствува остра необходи мост от тях.

Преводното дело винаги е било важна част от литературното, културното и общественото развитие на България. На особен разцвет то се радва в последните години и десетилетия. Измененията са качествени - както по отношение на издателския размах и достойнствата на преводната литература, така и в социалния статус на преводача. Забелязва се и друг тип същностни промени - вглеж дане на преводното дело в себе си, в своето минало, обмисляне на перспективите, полагане основи на теория - все несъмнени белези на зрелостта. Една от ярките прояви на тази зрелост е и сборникът „Майстори на превода"; именно „проява", защото зад него стоят трайни общокултурни тенденции, а пред" него - мбициозната и трудна задача да бъде съз дадена история на превода в България. За тази история „Майстори на превода" е една уместна изходна точка, първоначално оглеж дане на материала, а и на историческото ни мислене, предварителна проверка на силите... Би било погрешно да се мисли, че значе нието на сборника се изчерпва с ролята му на първоначални наброски или допълнение към бъдещата история на превода, Самостой ното значение на един подобен труд енесъм нено. От една страна, той ни разкрива едно неподозирано богатство, за което знаехме че съществува, но не знаехме неговия обхват, неговите очертания" (по думите на Б. Божи лов, автор на предговора); от „Майстори на превода" и специалистите, и широките кръгове читатели ще обогатят представите си за историята на преводаческото изкуство у нас, а и за творчеството на някои от най-големите български писатели от миналото и днес. От друга страна, сборникът е необходим за самите преводачи - известна е диалектиката в развитието на теория, история и практика. Освен пионерския характер на труда и не говата същина поставя сериозни проблеми пред съставителите. (В скоби нека отбележим, че едва ли са много прецедентите на „Майстори на превода" в световната практика; в последните години българското литературозна ние, включително и критиката на превода, пристъпва към решаването на няколко рес пектиращи програми, една част от които са все още бъдеще пред смятаните за водещи в културно отношение нации, развивали своята литература и наука в далеч по-благоприятни условия…)

Проф. д-р Пеньо Русев работи на научното поприще цели 45 години. От първата си научна публикация през 1937 г. до сетния си дъх през 1982 г. той се труди активно и остави значително научноизследователско дело. То включва 260 заглавия на книги, монографии, студии, статии, рецензии, които могат да се систематизират в няколко направления: опе ративна критика, история и теория на литературата, сравнително литературознание, пси хология на художественото творчество и на художественото възприемане, теория на информацията. Във всяка една от тези сфери на науката проф. Русев прави свой съществен влог, отличаващ се с оригиналност и задълбо ченост. Многопосочността на неговите науч ни занимания не накърнява проникновеното третиране на изследваните от него проблеми. С еднаква вещина той работи и в областта на литературната история, и в областта на психологията на художественото творчество. Неговите най-значителни приноси са тъкмо в тези две области на науката. По-странични те му занимания с литературна критика и тео рия на информацията само допълват и обогатяват основните му научни трудове. Именно те го нареждат сред учените литературоведи, допринесли за развитието и издигането на българската литературна наука. Доминиращо направление в цялостната научноизследователска дейност на проф. П. Русев е историята на българската литература. Интересите и проучванията му в тази насока са не само най-дълготрайните, но и най-плодоносните, защото многовековното развитие на родната литература предоставя на учения многообразен материал за работа и възможност за широко разгръщане на науч ноизследователските способности. Литератур ната история отговаря в най-голяма степен на творческия натюрел на проф. Русев, тъй като у него преобладава подчертан стремеж към издирване, събиране и осмисляне на историко-литературните факти и явления, склон ност към интерпретацията им в тяхната вза имовръзка, способност да се видят и оценят те както в рамките на конкретните общественополитически и културно-исторически условия, 110 които са ги родили, така и в развитието на литературния процес през вековете. За лите ратурния историк П. Русев е характерно насочването предимно към непроучени или недостатъчно изследвани въпроси от историята на българската литература, към писатели и творби, които трасират пътя на нейното развитие. И още една присъща само нему чер та - широкия диапазон на историко-литературните му интереси и занимания. Той е от малцината наши учени, които с еднакъв успех изследват и старата, и новата българска литература. Трудно е да се каже кой от двата дяла в хилядолетното развитие на българската литература се радва на по-голямата му любов и предпочитания като изследвач. Важ ното е, че в разработването и на старобълга ристичните, и на новобългаристичните лите ратурни проблеми проф. Русев прави свой съществен принос, отличаващ се с оригиналност в подхода и трактовката на фактите и явленията, със задълбоченост и последователност на научните тези, с методологическа правомерност и принципна взискателност.