Книжка-2

1985, Книжка 2 - Съдържание

Съществуват литературни творби, които внезапно и някак неочаквано внасят нови, неподозирани интонации в древния език на изкуството. Те възникват, когато историческата истина се срещне с истината на художника, когато реалността се пречупи през неизповедимите индивидуални закони на таланта и гения. В тях като че ли самият живот се превръща в слово, а словото става жи вот. Този рядък род творби са „звездните мигове" на изкуството, самотно стърчащи жалони в естетическото развитие на нацията. Те свидетелствуват, че на бял свят се появява нещо необичайно и самобитно, което ще надживее деня на своето раждане и ще надхвърли с гигантски размах границите на своето време. В небето на човешката култура подобни творби греят с по-ярък, по-особен блясък. Всяка от тях е като Витлеемска звезда, изгряваща в навечерието на велики исторически събития, предвещаваща коренни промени в поетическото изкуство и преоценка на съществуващите ценности. Такъв звезден миг за новата българска литература е появата в есенната книжка 7-8 на сп. „Пламък" от 1924 г. на поемата „Септември“ от Гео Милев известен дотогава като талантлив поет, вдъхновен преводач, редактор на две значителни литературни списания, пламенен критик и публицист, високообра зован литератор и страстен радетел за модерно изкуство - но не и като автор на творба с национално значение.

В творческото наследство на Стоян Михайловски откриваме повече 250 творби, обозначени като „басни", но високите му постижения в този жанр са повече от 30-40. Той не е родоначалник на баснята у нас. Пръв в този жанр в нашата литература е бил първият български поет на новото време Петко Р. Славейков. От него имаме оставени преводи на Езопови басни, както и разработки и побългарявания на езоповски и криловски сюжети. Басни пи шат и други български автори - Цани Гинчев, Иван Вазов и др. Но Стоян Михайловски, завършващ тази верига от баснописци в междинното време меж ду двата века, пръв издига баснята до нейните класически измерения и върхове. Като всички свои предшественици в този специфичен жанр и Михайловски заимствува своите сюжети: това е едно узаконено" явление - най-разпространените сюжети в баснята изобщо представляват заемки от такива автори като Езоп, Федър, Лафонтен, Крилов и др. За пръв път Ст. Михайловски публикува басни през 1888-1889 г. в сп. „Библиотека Свети Климент" (т. І, кн. 1-6), помества басни и в четирите час ти на „Novissima verba" - 1889-1891 г., както и в „Книга без заглавие" - 1892 г., сп. „Българска сбирка" - цикъл от 106 басни, публикувани през 1914- 1915 г., и накрая - в „Съчинения", т. 1 - 1918 г. Откъде е правил своите заемки нашият баснописец? Френски възпитаник, той естествено ги прави от добре познати нему френски автори. (От Езоп и Федър Михайловски също заимствува сюжети, но това се е извършвало или чрез посредничеството на Лафонтен, или под влияние на френските им преводачи.) Нека разгледаме особеностите на тези своеобразни въздействия и влияния в измеренията на баснята. Ще си позволим да номерираме разглежданите творби за повече прегледност. Най-напред да се спрем върху най-популярните басни на Ст. Михайловски - „Бухал и Светулка" и Орел и Охлюв".

Един от най-тягостните романи в нашата литература започва със сцена, в която двама пияни обущари - баща и син - се препират с някакъв клисар, че са трезви; ако пийването е грях - разсъждават те, - съгласни са да ги „млатят пак" (вече са били млатени за нещо - направили ги на пихтия"). Те присъствуват на някаква венчавка в някаква черква, „проточили шии" от пангаря (мястото, където се продават свещи) към сватбарите и изричат странни, непонятни слова - да се намери гробът на Сашка Карабельов, от кожата му хората са си направили вече кесии. Това са първите редове на романа. Читателят не само стремително е навлязъл in medias res в средата на повествованието, но и вече е успял да излезе от,in medias" на нормалното и очакваното, от стереотипите на своя познат свят, загубил ечитателския си „уют“, способността си да владее и прогнозира нещата, - защото се е озовал в един гротесков свят. Според определението на западногерманския литературовед В. Кайзер гротеската въвежда в отчуждената територия на нощното и пропастното“, където се съчетават несъвместими неща, изкривяват се нормалните размери и пропорции, загубва се идентичността на нещата, „разрушава се личността, разпада се историческият ред. При това -нещо съществено -гротесковият свят не е изконно чужд, за разлика от фантастичния свят той е „нашият" свят, който престава да бъде наш, защото става неразбираем, несигурен, абсурден, той ни плаши и озадачава и ни кара да чувствуваме, че почвата под краката ни се проваля". Той е враждебен и последната степен в тази враждебност се изразява в съзнанието, че не сме в състояние да живеем в този променен свят", във внушения „страх не от смъртта, а от живота"

В края на 1980 г., скоро след изборната победа на Републиканската партия начело с Р. Рейгън, редица американски литератори излязоха с прогнози относно развитието на литературата в САЩ в близкото бъдеще. По мнението на Джойс Керъл Оутс задълбочаването на кризата в капиталистическата икономика предвещавало възцаряването на „век, който ще бъде едновременно златен и оловен - златен за немногото съчинители на бестселъри, оловен - за останалите". Вярно е и това, че в чисто творчески план писателката не се отказваше от надеждите си за по-нататъшен прогрес на средствата на художествената изразност. Нейното мнение споделяше и младата романистка Джейн Ан Фи липс, а прозаикът Скот Спендър твърдеше, че нарастването на относителния дял на обществената проблематика (тенденция, забелязваща се в американската литература от края на 70-те години) означава пробуждане на романа от дъл гото субективно самолюбуване и обръщане към аудиторията, която за велико наше облекчение не е отвикнала и не се е отрекла от този жанр". По-различно гледаше на откриващата се перспектива друг участник в тази дискусия - Джон Барт. Изгубил през 70-те години с авангардисткия експеримент своите позиции, този метр на модернизма със съжаление констатира, че на литературната авансцена сега излизат жанрът на семейния роман" и общоидеологическият лозунг за „връщане при традиционните ценности". При оценката на близкото бъдеще може да се предположи, иронизираше Барт, че предстоящото десетилетие на господство на „Моралното общество“ ще се окаже десетилетие и на „високоморалната литература "3 B Язвителната заключителна реплика на Барт имаше пряко отношение към една от най-сложните колизии, характерни за културно-идеологическата ситуация в САЩ на съвременния етап. Понятието „традиционни ценности" кавички, както и противоположното нему понятие днешен разрушителен хедонизъм" бяха измежду най-често употребявания критически инструментариум на „новите консерватори", заели от средата на 70-те години видно място в обществено-политическия живот на САЩ. Беше време, когато на неоконсерваторите съчувствуваха и в доктрините им се вслушваха представители на най-различни слоеве на американското общество: предприемачи, настояващи пред администрацията на Дж. Картър за връщане към „свободния" капитализъм; родители, възмутени от упадъка на училищното образование вследствие, както им се струваше, разгула на либералистката „слободия";

През последните двадесетина години възникна едно ново направление B българското литературознание, което бихме могли да наречем с имволи стика. Не че преди това не е имало изследвания по въпросите на символизма у нас. За съжаление те бяха белязани с печата на предпоставени тези и социологическо опростителство, поради което това изключително сложно литературно направление беше окачествявано като упадъчно, реакционно и т. н. Утвърждаването на българската символистика е свързано с качествено нов подход към символизма, при който акцентът се полага не върху дека дентските черти на това литературно направление, а върху специфичната му модификация на българска почва, правеща от него неповторимо явление и в европейски мащаб. Наред с интересни изследвания върху естетиката и поетиката на българския символизъм у нас се появиха и много монографии, посветени на творчеството на изтъкнати поети, представители на направлението. Особено голям интерес предизвиква напоследък поезията на Т. Траянов, която цели десетилетия беше заобикаляна или получаваше тенденциозно осветление. Интересът към творческото дело на П. Яворов никога не е секвал. Той е един от най-изследваните и дискутираните български поети. Несъмнена теоретическа трудност представя обстоятелството, че Яворов никога не се е назовавал символист и се е отграничавал от новото литературно направление, възникнало у нас след 1905 г. От друга страна, Яворовият модернизъм не буди съмнение, особено през т. нар. в тори творчески период на поета. Заслуга на българската символистика е, че намери приемлива характеристика за Яворовия модернизъм, обявявайки го за „предтеча" на символистите, както Бодлер е предтеча на френския символизъм, а Вл. Соловьов - на руския. Тази постановка несъмнено изтъква на преден план въпроса за типологическото сходство на Яворовата и Бодлеровата поезия. Но освен типологическа близост, продиктувана от сходни културно-исторически процеси, налице са и контактологически въздействия, непроучени докрай от българското литературознание. Нашата символистика не отрече постановката за двата периода в творчеството на поета. Различията между първия и втория Яворов „маниер" са твърде съществени, за да могат да бъдат пренебрегнати или омаловажени. След крушението на национално-патриотичните идеали на поета през 1903 г. той се ориентира към индивидуализма и идеалистическата естетика на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, към чийто идейно-творчески кръг принадлежи още отпреди началото на столетието. Това е и времето, когато Яворов се запознава пообстойно с поезията на европейския модернизъм и символизъм,

Навремето си стихосбирката „Люлека ми замириса" (1919) се възприема с голяма доза изненада, а и до днес вазововедението и отделя особено място в цялостната характеристика на писателя. И наистина това е единствената Вазова стихосбирка, в която идейно-тематичен център е личността на самия автор - едновременно субект и обект на лирическите вдъхновения. При това певецът на тъгите и възторзите на България трудно би могъл да намери по-неподходящ момент за публикуването на своите интимни изповеди. На 26 ноември той изпраща на проф. Шишманов първия екземпляр от новата си стихосбирка. На 27 ноември е подписан фаталният за България Ньойски договор и хилядна тълпа се струпва пред Вазовия дом, за да сподели с народния поет своята скръб. Това е един от най-тежките моменти в новата история на България. Доведена от своите бездарни властници до национална катастрофа, страната изживява не само обществено-политическа, но и идейно-психологическа криза. „Разгром на своя свят дочаках" - изповядва Вазов през съ щата тази трагична за България 1919 г., дори през същия този месец септември, когато „Люлека ми замириса" започва да се печата при нестихналата съпротива на някои от неговите близки. Показателни за настроенията на момента са упоритите възражения на един от братята му, който дори и след като стихосбирката е почти отпечатана, продължава да уговаря поета да я спре À. или да отложи разпространението

Той, странният детектив Валас, върви из лабиринтите на града, в който ба- може би е роден, и разследва убийството на човека, който може би е негов ща. Даниел Дюпон, преподавател по политическа икономия, е трябвало да за гине в 19.30 ч. предишната вечер от ръката на наемния убиец Гаринати, но съд бата е отредила да падне на същото място 24 часа по-късно, пронизан от куршумите на същия тоя Валас. Остроумен криминален роман? Какво търсят тогава в текста картичките със стените на Тива, пазарът за домати, безкрайните градски улички и гумите? Гумите... „Мека, лека ронлива гума, която от натискането не се деформира, а се превръща в прах; гума, която лесно се раздробява и на отчупеното място е лъскава и гладка като седеф." Да започнем оттук. Годината е 1953. Романът „Гумите" от неизвестния, роден през 1922 г. агроном Ален Роб-Грийе минава незабелязано за критиката и читателите. Година по-късно (сп. „Критик“, бр. 86-87 от юли- август 1954) Ролан Барт не само регистрира, но и се опитва да обясни литературната новост в статията си „Обективна литература": „Опитът на Роб-Грийе цели да създаде роман на повърхността: вътрешността е поставена в кавички, предметите, пространствата и движението на човека от едните към другите са обявени на сюжетно ниво. Романът се превръща в директен опит на човешкото обкръжение, без този човек да може да превъзхожда с психология, метафизика или психоанализа, за да се доближи до обективната среда, която открива. Романът... се учи да гледа света вече не с очите на изповедника, на лекаря или на Бога, всички тези значещи хипостази на класическия романист, а с очите на човека, който крачи из града с единствен хоризонт - гледката, с единствена власт - тази на собствените си очи." Критици и теоретици многократно ще се връщат към тъл куванието на Барт, за да разширят и уточнят смисъла му, но няма съмнение, че то най-точно възвестява (или по-скоро подтиква) раждането на новото. Валас, разбира се, не познава Барт.

Голяма част от втория том „Избрано" на Петър Незнакомов представля ва „Разкази за петте океана". В обичайните два тома, с които се отбелязва една писателска шейсетгодишнина, авторът е изоставил множество свои работи, за да публикува „Разказите..." до един. А това е третото им издаване. Оче видно Незнакомов обича тази своя книга, има доказателства, че и други я ценят - през 1977 г. тя получава наградата „Георги Кирков - Майстора" и дори за разлика от повечето книги на хумористи е отбелязана с рецензия. Не е внесла обаче черно на бяло някаква корекция в литературно-критическото възприемане на автора. Той пък от своя страна междувременно написа най-новите си литературни пародии и пристъпи към създаването на т. нар. „Литературни спомени", продължавайки да развива отдавна проявени и особено категорично в „Разкази за петте океана" качества. Затова и въпросните „Разкази..." заслужават повече внимание. Тези истории за пътешествия из бурните световни океани окончателно доведоха Незнакомов до тихите води на белетристиката. „Тихи" - защото имам предвид неговия път на писател-журналист през всичките вълнения на следдеветосептемврийското ни време. Петър Незнакомов има дълъг стаж в хумористичната публицистика, пре ди на направи решителните си стъпки в художествената проза, но влечението му към разказа е очевидно от самото начало. Той се появява в първите броеве на „Стършел" с два разказа, един след друг - при това те са първите му произведения. И макар по-нататък да се включва най-дейно в колективната работа по списването на вестника и да се появява в различни рубрики, често свързани c с коментиране на конкретни събития, т. е. да си върши обичайната журналистическа работа - мине, не мине брой, — печата разказ. Хумористичен, кратък, „из ежедневието", разбира се, все още с белезите на школуване у майсто рите - но преди всички разказ! Той умее да види комичната случка, той среща" смешни герои, той чува" говора им. Той е непосредствен, „разговаря читателя, „обсъжда" преживелици и грижи, мисълта му е в следвоенната, ре волюционната ни столица. Един от първите, един от най-активните сътрудници (и създатели) на „Стършел", той споделя общата идейно-тематична насоченост на вестника, а „Стършел" още с появата си през 1946 г. започва весела и люта схватка с всичко, което е буржоазно-капиталистическо", което е „останка" от експлоататорския строй. Хуморът е подчертано политически, класов, безкомпромисно целенасочен, свързан с актуалността. В тогавашните пълни със „,задачи дни да си хуморист и да не си журналист, енемислимо.

Известният литературен историк, заслужилият деятел на науката проф. Боню Ст. Ангелов навърши 70 години. Всеки, който познава отблизо неговото изследователско дело, градено системно и целенасочено в течение на почти пет десетилетия, несъмнено посреща този юбилей с чувство на признателност. Приятно задължение е да бъдат отбелязани многобройните приноси на Б. Ангелов в проучването на българската и славянската средновековна книжнина и на българската възрожденска литература - резултат на траен интерес и уважение към духовното наследство на миналото, на постоянство в овладя ването на необятния изворов материал, на вярност към документалната работа. Трябва да се подчертае, че Б. Ангелов е сред най-активно изявените специалисти, които осъществиха подема на българската литературоведска медиевистика в наши дни - подем така очевиден и така съществен за общото равнище на съвременната ни хуманитарна наука. Б. Ангелов е роден на 6 януари 1915 г. в с. Горно Паничерево (днешното с. Ягода), Старозагорско. Гимназиалното си образование получава в Казанлък (1929-1934), но го завършва в Стара Загора като частен ученик, тъй като от Казанлъшката смесена гимназия е изключен заради дейно участие в ученическото стачно движение. През периода 1934-1938 г. следва славянска филология в Софийския университет. От 1940 до 1945 г. е учител в Плевен, Карлово и Казанлък (през учебната 1944-45 г. е и директор на Казанлъшката гимназия). На работа в Българската академия на науките е назначен от 1946 г., първоначално в Института за български език. Три години по-късно той е един от първите щатни сътрудници на новооснования Институт за литература, където е избран за страши научен сътрудник (1957) и професор (1967). Професионалният авторитет и обществената отзивчивост на Б. Ангелов се потвърждават от редица факти: той е сред авторите на учебници по литература за средните училища и учителските институти; консултант е към Старопечатния отдел в Народната библиотека в София; постоянен член е на Бюрото на Археографската комисия към Комитета за култура; председател е на редак ционния съвет по литературознание в издателство „Наука и изкуство"; участ вува като автор и редактор в представителни издания - „История на българската литература“ (т. 1), „Известия на Института за литература“, „Речник българската литература", академичните юбилейни сборници, посветени 1100-годишнината от смъртта на Константин-Кирил Философ и 1050-годиш нината от смъртта на Климент Охридски, Кирило-Методиевската енциклопе дия, поредицата „Старобългарска литература“, Кирило-Методиевския вестник „За буквите" и др.

75-годишният юбилей на проф. д-р Куйо Куев дава повод отново да хвър лим поглед върху голямото му научно, литературно-историческо и препода вателско дело. Половинвековната му творческа дейност е неделима част от българския влог в историята на славистиката и медиевистиката. След Втората световна война интересът към старобългарските паметници значително нарасна, постигнати бяха значителни успехи в тяхното всестранно проучване. Благодарение на всеотдайната работа на редица учени, сред които на едно от първите места проф. д-р Куйо Куев, бяха задълбочено осветлени възлови пробле ми от средновековната литературна история, бе разкрита същностната роля и значение на Кирило-Методиевото дело за старите славянски литератури. Куйо Марков Куев е роден на 11. ХІ. 1909 г. в с. Острец, Ловешко. След като завършва средното си образование в Пловдив (1932), постъпва в Софийския университет, специалност славянска филология. Научните му интереси се формират под ръководството на професорите Л. Милетич, Ст. Младенов, Ст. Романски, М. Г. Попруженко, М. Арнаудов, И. Иванов и др., между конто особено силно влияние му оказват извороведческите проучвания на И. Иванов. През 1937-1939 г. бива изпратен като лектор по български език в Ягелонския университет в Краков. Тук защищава докторска дисертация на тема „Константин Костенечки в българската и сръбската литература" (1939). През 1941-1942 г. получава възможност да специализира славянска филология във Виена и Лайпциг при проф. Ф. Ливер и проф. Р. Траутман, а след завръщане то си в България учителствува в Севлиево, Шумен, Перник, София. През 1943 г. е уволнен по 33Д за антифашистка дейност. От 1947 г. младият учен свързва завинаги съдбата си със Софийския университет, катедра „Славянски литератури" - отначало като асистент, от 1957 г. - доцент, от 1961 г. - редовен професор. През 1948-1950 г. развива активна дейност като културен аташе при българското посолство във Варшава. Избран е за заместник-декан (1962- 1965), а по-късно за декан (1972-1976) на Факултета по славянски филологии. Присъдена му е научната степен доктор на филологическите науки (1973) неговия труд „Черноризец Храбър". Лауреат е на Кирило-Методиевската награда на БАН за участието си в колективното издание „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. 1-1970; т. II-1977) и на Димитровска награда (1982). От 1982 до 1984 г. оглавява Центъра за българистика при БАН и ръководи летза ния колоквиум по старобългаристика в София от неговото основаване (1978). Цялостната му дейност като учен и общественик получи заслужено признание у нас и в чужбина.

Може би заглавието на моя доклад ще прозвучи някому малко провокативно. Но никой. надявам се, няма да отрече, че тази дилема съществува реално в собствената ни критическа практика. Тя впрочем вече се приема като някаква безусловна даденост, която - и да не сме съгласни с нея - надали можем да променим. Ето само един пример: в задълбочения и аналитичен доклад на Любомир Илиев за теорията, историята и критиката на превода и преводната литература през 1983 г. (вж. сп. „Литературна мисъл", кн. 7 от 1984 г.) се оперира - като нещо естествено! - с двуделението на критиката на преводна творба „като книга“ и „като превод". И не е виновен авторът, защото той просто се съобразява с реалното положение на нещата... Оттук обаче възникват някои болни" въпроси, главните от които ще се опитам да поставя в по-нататъшния ход на изложението. А сега искам да насоча вниманието ви върху най-премълчавания от тях. Щом приемаме, че критиката на преводна литература и критиката на превода като изкуство могат да съществуват и поотделно (друг въпрос е трябва ли, кога и доколко), нека проследим разликата между тях в съдържателен аспект, а оттам - и с оглед общественото въздействие на критиката, което всъщност е основният показател за смисъла или безсмисли ето на нашите усилия. И без пространни теоретизации е ясно, че критиката на преводна литература разглежда творбата като идейно-естетически факт, без да преценява качествата на превода. Това, разбира се, я прави едностранчива и несправедлива по отношение труда на преводача. Но дори и такава, тази критика може да разчита на цялата аудитория на литературната критика. И обратно, чистата" критика на превода анализира само претворяването на произведението на български език, давайки във връзка с това съвсем бегла, повърхностна и несистемна информация за същността му като литературен факт. Така автоматически тя преминава в разреда „четиво за специалисти" и едва ли може да заинтересува някого, освен колегите преводачи, издателските работници и евентуално някои студенти, усетили вече влечение към превода... Безспорно реалното положение на нещата е по-сложно от абстрактните схеми. Първо, съществуват някои видове превод, които се нуждаят именно и единствено от такъв вид критика - синхронен, консекутивен, превод на техническа литература и пр. Те обаче не са обект на настоящия доклад, пък и в скоби казано - преценката им едва ли може да претендира за статута на критика в същинския смисъл на думата. И, второ - при появата на нов превод на класическа творба, която отдавна е позната на нашия читател, донякъде оправдано е вниманието да се съсредоточи предимно върху майсторството (или неумението) на преводача... Но това са, общо взето, изключения. А как да си обясним поредицата „не-частни случаи", когато се говори за книгата така, сякаш тя се е самопревела" на български; или - още по-лошо - разглежда се как е преведено нещо, без изобщо да се споменава какво е това „нещо "? Нека не забравяме и друго: от теоретическа гледна точка разглеждането на преводната творба „като книга" (да си послужа и аз с терминологията на Л. Илиев) е възможно; но преценката и само „като превод" е абсурдна!

Българската литература е представена в Китай много години преди освобождението му от капитализма. Големият китайски литератор, мислител и революционер Лу Сюн обръща подчертано внимание на превеждането на чужди литератури, борещи се против мракобесието, за социално и национално освобождение на своите народи. Той пръв представя на китайския народ българската литература. През 1921 г. Лу Сюн превежда разказа на патриарха на новата българска литература Иван Вазов „Вълко на война" и написва пламенна и подробна бележка за живота и творчеството на автора. През 1935 г. той превежда и „Една българка". Бившият председател на Съюза на китайските писатели и един от най-известните китайски литератори Мао Дун превежда през 20-те години разказа на Вазов „Иде ли?“, „Старият вол" и други разка зи на Елин Пелин. Известният китайски книгоиздател Ху Юйджи е превел „Една изгубена ве чер" от Вазов. Видният съвременен китайски писател, председател на Съюза на китайските писатели Ба Дзин е превел разказа на Добри Немиров „Ридо". Но все пак преди освобождението на страната от капитализма в 1949 г. преведените вв Китай български литературни произведения са много малко. По налични данни до 1 октомври 1949 г. в Китай са преведени само пет книги от български писатели: „За едно кътче на душата" (разкази от Георги Стаматов, 1929), „Разкази" от Иван Вазов (1931), „Български разказвачи" (1937), „Български разкази" (16 писатели, представени с по един разказ, 1945) и „Бай Ганю" от Алеко Константинов (1946). Към тях може да се прибавят още няколко разказа и стихотворения, поместени в сборници и литературни списа ния. Известният преводач Сун Юн е превел „Българска христоматия", издадена на есперанто, B която са събрани разкази и стихотворения от 40 български писатели. Преди освобождението на Китай в 1949 г. се появяват и първите статии за българската литература. Ду Ин (псевдоним на Джоу Дзожън, брат на Лу Сюн) най-рано запознава китайските читатели с българската литература. В статията му „Тъжни струни", публикувана в книж ка 9 на списание „Хънан" от 1908 г. и посветена на литературата на потиснатите народи в Ев ропа, са споменати имената на Раковски, Ботев и Вазов. Българската литература е представена системно и в широк мащаб едва след създаването на Китайската народна република. По първоначални данни за повече от 30 години са преведени творби от около 90 български писатели, в това число 47 отделни книги от 27 писатели, 13 сборника с творби на различни автори и 5 сборника с творби на писатели от няколко страни. Наред с това във вестници и списа ния са печатани и други произведения на български автори.

Хаджи Найден Йованович има предходници в книгоиздаването у нас, а навярно не е и първият пътуващ книгопродавец. Но той стои на челно място, наред с основателите на едно дело, което след тях, през 60-те години на миналия век, беше сложено на нови модерни начала от Хр. Г. Данов и Драган В. Манчов в Пловдив. Те обаче започват, когато хаджи Найден Йованович приключва своята книгоиздателска и книгоразпространителска дейност, сломен от лишения и болести, от несполуки и беди. Никой преди него така упорито, така системно, в продължение на години не се е посвещавал на книгоиздателска и книгоразпространителска дейност. Плод на тази негова всеотдайност, на културния му подвиг, на волята му доброволно, самостоятелно, свободно да учи и просвещава своя народ са тези близо тридесетина негови издания, които сам разпространява из страната. Голямо, трайно, непознато дотогава у нас е делото му, дело на труженик, който пръв в нашата история превърна книгоиздателството в професия, и то професия благородна, патриотична, предназначена да просвещава българите, да им сочи по-висши иде али. Хаджи Найден Йованович стои на границата на една епоха, когато се трасира пътят на бъл гарското книгоиздаване и книгоразпространение, когато те излизат вече извън своя паисиевски, будителски стадий и вземат други, по-определени и устойчиви форми. Защото хаджи Найден Йованович е все още апостол на българската просвета, самоотвержен ратник и будител, който преследва една заветна цел - да служи на своя народ, да бъде полезен на съплеменниците си, да участвува в избавлението и спасяването на своя български род от невежеството и вековната тъмнина. Той не е и не може да бъде търговец, у него меркантилните подбуди, ако изобщо е имало такива, стоят далече зад патриотичните чувства и намерения, защото не става книгопро давец, за да печели, „да кяроса", а да буди народната свяст, да вдъхва любов към българската писменост, към просвещението и книгата, която по онова време е все още необичайна благодат дори за най-ревностните любословци и просветители. Той обединява в себе си книгоиздателя, пътуващия книжар и книжовника, който в част от изданията си си служи с черковнославянския шрифт и не отива по-далече от една примитивна популяризация на религиозно-морални поуче ния, на занимателни четива и елементарно природознание. Но той винаги държи буден у себе си патоса на ония, които векове наред преди него са се стремели да съхраняват и разпространяват българската писменост - това чудо, запазило българщината през най-трагичните периоди от историята на България.

„Идеологическата борба в литературите на западните капиталистически страни. Съв ременен стап - под това заглавие редакция та на списанието дава обширна информация за състоялата се през юни т. г. научна конференция, организирана от Института за световна литература (ИМЛИ), в която са взели участие и сътрудници от Института за САЩ и Канада към АН на СССР, Инсти тута по изкуствознание към Министерството на културата на СССР, Госкино на СССР. На конференцията са разгледани широк кръг въпроси, свързани с извънредно актуалната тема: идеологическата борба и западната култура. В информацията се изтъква, че и докладчиците, и участниците с изказвания не са могли да направят един напълно изчерпателен преглед на процесите, стълкновенията и противоречията, които характеризират идеологическата, духовната атмосфера на капиталистическите страни през последното десетилетие. Посочени са само определени тенденции на идеологическата борба, които обаче са толкова характерни и показателни, че дават възможност да се изгради ясна пред става за състоянието на нещата на един от най-важните участъци на идеологическия фронт. Конференцията е била открита от П. Палиевски, който във встъпителното си слово е подчертал важността и актуалността на темата, поставена за обсъждане на конференцията. Доклад на тема „Спецификата на идеоло гическата борба на съвременния етап е изнесен от И. Млечина - в него е изтъкната безпрецедентната по своите мащаби и необузданост психологическа война, която се води против Съветския съюз и социалистическите страни и в значителна степен се разгръща именно в областта на литературата и изкуството, които са мощни средства за въздействие върху умовете и сърцата на хората. И. Млечина се спира в доклада си на поддържаната с всички сили и средства те ория за еднаквата отговорност" за нараства щата опасност от ядрена война на САЩ и... Съветския съюз. Идеята за еднаква отговорност", за „съветската военна заплаха" е подета охотно от буржоазната пропаганда и за съжаление - изтъква Млечина - оказва влияние и върху някои представители на западната интелигенция, особено когато се проявява в идеите на европоцентризма, украсена с външни белези на обективност. Най-важна черта на идеологическата борба на съвременния етап според доклада на И. Млечина, е задълбочаването на поляри зацията, засилването на противоречията сред западната интелигенция, което намира израз, от една страна, в подема на неоконсервативни настроения, а, от друга - в търсене на алтернативни решения. В доклада на Млечина са посочени редица други явления, разгледани са отделни книги иантологии, в които намира отражение духът на мистицизъм и ирационализъм, отбелязан е подемът на така наречената „Хитлерова вълна", Хитлер е представен като герой на много филми, романи, пиеси, мюзикъли, и то не само в ГФР, но и в други страни в Западна Европа.

Учудващо широки са литературните ин тереси и изследвания на акад. М. Б. Храпченко. Той е учен, който проявява траен и непресекващ интерес към новите направле ния в съвременното литературознание. Оттук и голямата актуалност на неговите публи кации. Книгите му имат изключително зна чение за утвърждаване и развитие не само на проблемите на литературната история, но и на теорията и методологията на съвет ското литературознание. И което е харак терно за него, то е, че той винаги прокарва нови пътища в науката, без да се страхува да поеме риска на големия учен. В това отношение не прави изключение и последната му книга „Горизонты художественного образа". Още в първия раздел, къ дето включва разработки върху хоризонтите на художествения образ, върху литератур ния процес и проблемите на теорията, а също и върху съзидателната роля на литературата, той утвърждава един нов за литературната наука подход, в който прозира не само широ кият поглед на големия учен, но и стремежът да се търсят нови, непознати досега възмож ности на марксическото литературознание. Акад. Храпченко привлича обширен мате риал от творчеството на Балзак, Гогол и Шчедрин, на Толстой, Достоевски и Чехов, за да проследи изграждането на художестве ния образ като човешки и социален характер. У тези писатели той открива стремеж към най-дълбоко навлизане и отразяване на вът решния свят на човека, хуманизъм, нравст вено и социално чувство, независимо от строго специфичния им поглед и отношение към живота и човека, а оттам - и към изкуството.

Авторът определя задачата си така: „Да се види националната ни литература като свое образно отражение на националната ни съд ба, на нашата родова памет и народностен характер" (с. 7). Зад горните редове прозира не само самочувствие, каквото задължително следва да има изследовател, нагърбил се с отговорността да проникне в народопсихологията ни, откроявайки взаимовръзката и с литератур ната практика. Тук откриваме нещо по-дъл боко - една обвързаност с важни тенденции в социокултурното ни развитие като цяло, а в частност - с литературно-историческото и литературно-критическото мислене: тенденции плодотворни и, както знаем, съвсем не скорошни. Защото, ако в ретроспективен план проследим процеса на критическо възприема не и осмисляне на литературните явления, бихме се убедили как на дадени етапи (имаши различни идеологическо-естетически характе ристики) проблемът народопсихология и литература" неизменно става централен и дискусионен. Той ту се възражда и кулминира, ту се отлива в руслото на по-общото (включ 168 ващо и народоведски аспекти, но без акцент върху тях) интерпретиране на художествените факти. Така докато у Пенчо Славейков, за да създаде ценности, творецът трябваше да „се взре в проблемите на общия културен дух през призмата на националното схващане", докато у Гео Милев (от периода на „Везни") еталонът бе „юнифицирането“, т. е. литературата „да напусне традицията на на ционалното, съвременното и популярното, да престане да бъде битова", то у привържениците на родното от средата на 20-те годи ни тъкмо националната изключителност" - повлияна от историческата - играеше първостепенна роля. Въпросът за народопсихологическата под основа на литературата ни, както знаем, широко се обсъждаше и след деветосептем врийската победа. Сам Луко Захариев сочи постиженията в тази област на Е. Каранфиа лов, П. Зарев, Т. Жечев, а на мен ми се иска да припомня голямата дискусия от средате на 60-те години „Националното своеобразие в литературата" (сборник със същото заглави излезе през 1966 г.), в която освен споменатите участвуваха и непрежалимият за критиката ни Цв. Стоянов (вж. „Духът на мяс тото" от същия сборник), Б. Райнов, Д. Ди. мов, С. Султанов, редица поети и писатели, Там именно, ако не бяха решени проблемите то правилното им, задълбочено и всестранно разглеждане даде солидна база за последвалите изследвания. Авторът на „В търсене на националното се явява като своего рода продължител на усилията и приемник на опита, натрупан от дълголетното странствуване на българската литературна наука и критика към първоиз ворите на словесността ни. Безспорно 168-те страници не изчерпват онова обилие от запомнящи се художествени факти, което натрупа миналото и умножи съвременността. Без подобни претенции трудът на Л. Заха риев е по думите му само фрагменти от един цялостен многообразен процес". И нямайки основания да оспорвам това му твърдение, ще си позволя да отбележа, че като подбор книгата не е лишена от известна доза субективизъм, а някъде - и от уравняване на ценностите, но кой подбор в крайна сметка няма подобни грехове,

От дебютната си книга „На път с връстни ците“, та и до днес Иван Спасов е най-близкият (и затова най-пристрастният) тълкувател и ценител на „априлската" литературна въл на. Критикът сам е избрал участта да бъде разпъван на кръст от многоликите творчески съдби на няколко десетки свои връстници и от недотам лоялните задевки на журналистически пописващи братя, за които интересът към едно поколение е признак на естетическа ограниченост. Ив. Спасов е от малцината, които търсят истините за литературния процес на възможно най-широка идейна и есте тическа база. За подобна ценностна ориентация голата амбиция не стига. Искат се знания, кураж и як гръбнак. Прочетете кой да е от очерците в „Портрет на едно поколение" (втора част) и ще се уверите, че авторът изстрадва съдбите на връстниците си. Защото е убеден, че „Кри тиката никога не може да стои там, на брега, и да чака, докато писателят се пребори с урагана. Тя е длъжна да подава ръка отблизо, а не да хвърля пояс отдалече" (с. 6). Очеркът за поета Дамян Дамянов въвежда не само в редиците на априлската фаланга, а е и ключ за морално-нравствения облик на Спасов. Ценна психоаналитична добавка към взаи моотношенията писатели-критици е разказа ната тук история на два получени автографа. Творчеството на четиринадесетте поети (ще припомня, че първата част от книгата съ държа тринадесет очерци) критикът оценява с единна идейно-естетическа мярка, но конкретните и форми са в зависимост от самите обекти на изследване. В зрелите си години Спасов е надмогнал характерните за критиката голословни пристрастия от рода „харесва ми“, „не ми харесва". Негово предпочитано оръжие не е каламбурът (па бил той ефектен и бодлив!), а сериозният инструментариум от критически средства за оценка. Някъде тем пераментът и полемичната му страст го водят към директен спор с разглеждания автор. За песимистичния тон в „Антикварни стихотворения" на Иван Динков той пише: „Но ако това е обобщение за времето, за изкуството, за ролята му в живота на хората, би трябвало да кажем на Иван Динков да не стоварва цялата си резигнация върху поетическото творчество. Нека запази светлия му взор и нека не задръства чистия му път" (с. 50). Анализи райки интелектуално-емоционалните похвати на Стефан Цанев, критикът заявява още по-остро: „Понякога даже приемат размерите и организацията на търсената абсурдност („Клас от ангели"), тъй като представената невярна сцена за истинска фактически се оказва безсмислена като рожба на поетовата фантазия... Дори да е имало някакъв шанс да и повярваме, той е изчезнал заедно с прекаленото преувеличение, което не е вече поетичес ка метафора, а е лошокачествена умозрителност, която е генералният недъг в интелекту ално-емоционалния конструктивизъм на Сте фан Цанев..." (с. 232). Цитираните извадки показват, че Спасов държи на собствения си глас и не е склонен да лази пред нечия попу лярност. Той не отстоява правото на естетска богопомазаност, а на критически вкус и избор.

На 20 и 21. ХІ. 1984 г. беше проведена Международна научна сесия „Любен Каравелов - живот и дело", организирана от Българската академия на науките, Софийс кия университет „Климент Охридски", Бъл гарското историческо дружество и Дружеството на филолозите-българисти. Присъству ваха видни дейци на българската наука и изтъкнати българисти от чужбина, между които: акад. П. Зарев, проф. Г. Димов, акад. П. Динеков, проф. Кр. Шарова, проф. Д. Леков, проф. В. Злиднев (СССР), проф. 3. Урбан (ЧССР), проф. К. Велики (СРР), ст. н. с. А. Улунян (СССР), н. с. Н. Зуева (СССР), н. с. Е. Шатохина (СССР), ст. ас. В. Спасова (Италия) и др. Пленарното заседание, проведено в Голе мия салон на БАН, бе открито от акад. П. Зарев, който се спря на условията и процесите, подготвили зрелия период на Българското възраждане - време, в което една от централните фигури е Л. Каравелов. След това думата беше дадена на акад. П. Динеков, който изнесе доклад „Л. Каравелов - лич ност и съдба“. Проследявайки основните моменти от живота на големия възрожденец, докладчикът разгледа неговото изграждане като борческа личност в Русия, възприемането на идеите на времето, отношенията със съвременниците. Беше изтъкнат протестният и бунтарски характер на творчеството му. Проф. Г. Димов говори по темата „Л. Каравелов и развитието на българската национална литературно-теоретична мисъл. Ав торът се спря на възгледа на възрожденския деец за тясната връзка между национална литература и национална съдба и ролята на твореца в този процес. Бяха посочени неговите критични прозрения - принципи на мате риалистическата естетика. „Л. Каравелов за ролята на науката“ - този проблем представи проф. В. Павлова. Тя потърси онези същест вени възгледи и произтичащите от тях методи на практическа работа, които руската научна мисъл в средата на XIX в. предостави на българския писател-революционер. От този Ъгъл на зрение бяха обяснени и усилията на Л. Каравелов за активна журналистическа работа като средство за изменение на дейст вителността. Проф. Кр. Шарова в доклада си „Л. Каравелов в историята на Българското възраждане" анализира трудните условия за работа в Русия, Сърбия и Румъния, както и възможностите за разгръщане на индивида в тях. Докладчикът подробно разгледа отношенията между Л. Каравелов и В. Левски, полемизирайки със схващането за същест вувала атмосфера на неразбирателство и недоверие между двамата. Проф. Д. Леков в „Л. Каравелов - журналист и публицист" изтъкна основните заслуги на юбиляра като вестникар: осъществил връзката между найважните идеи и наболели въпроси и българс кото общество; издигнал на челно място ре волюционната борба, пречупвайки всички въпроси през нейните нужди и изисквания; наложил нови публицистични критерии, нови норми на журналистическо поведение. В доклада си на тема „Л. Каравелов и книжовноезиковите борби през миналия век ст. н. с. Е. Георгиева посочи, че той създава научни предпоставки, ръководни за процеса на езиковото строителство. Л. Каравелов разграничава синхронния и диахронния аспекти, взема правилно становище по пробле мите за мястото на старобългарската традиция в новобългарския език, за отношението на диалектите към книжовния език. Като свърза историческите възгледи на Л. Каравелов с идеологията му, разяснявайки по такъв начин научно-теоретичните им основи, доц. М. Велева („Историческите възгледи на Л. Каравелов") разви някои основни аспекти в тях. Писателят-революционер се обявява сре щу историческото и каноническо право, има ясно становище за движещите сили на историческия процес - предпочита историята на низините, поставя българската история в контекста на европейската. След пленарното заседание работата на сесията продължи по секции.