Зоя Андонова

Раждането на една литературна творба е дело твърде лично, твърде интимно за твореца. Затова много от предварителната работа, от така наречния „скрит живот" на художественото произведение често си остава писателска тайна. За малко от нашите писатели е правен опит да се навлезе вв творческата им лаборатория, да се изяснят и очертаят някои особености на литературното им творчество. Препънките са много и не е нужно да ги изброяваме. Но е несъмне но, че е необходимо едно по-системно и задълбочено изучаване архивите на нашите най-значителни писатели. Така например в личния архив на Георги Караславов бяха намерени интересни неща за този предварителен етап от творческата дейност, който представлява несъмнен инте рес и за психологията на литературното творчество. Романът „Обикновени хора", както е известно на специалистите, е замислен като епо пея на 30-летието от 1914 до 1944 г. С оглед структурата на произведението е интересно, че в предварителния етап на писането то се е състояло от 9 части, които са били четени от Тодор Павлов. След прочитането им той предложил на Караславов вместо от 9 части романът да се състои от 6. В архива тези девет части, които е чел Тодор Павлов, не са запазени, но Караславов сам е отбелязал, че е направил тези шест части и ги предоставил за мнение на Тодор Павлов. Предисторията на романа, както пише и самият Караславов, е много сложна. „Първо бях решил да напиша повест за Атанас Пинтов още през 1922 г., който заедно със Станка е главен герой във втората част на романа, и нахвърлих повестта, но после се отказах. Първите наброски на романа съм чел на Атанас Пинтов още през 1922 г. Във връзка с тези четения той ми разказа много интересни факти около своя бурен, пълен с премеждия живот. Много от тези факти аз туширах, защото те звучаха неправдоподобно."

Идеята да се позанимая с въпросите на психологията на творчеството дойде колкото неочаквано, толкова и закономерно, когато работех в архива на писателя Георги Караславов. Пред мен стояха грижливо изписани с години, неподредени тефтери с лични бележки, наброски, ръкописи на излезли произведения, писма, малки листчета със сюжети за бъдещи творби. И все пак, трудно беше да се доближа до „тайните“ в творчеството на писателя, до неговата „светая светих" без знание за това, какво представлява творческият процес, какво включва той, кои са неговите етапи? Обърнах се към научната литература, към теорията, но там съществуваше такъв разнобой от мнения по най-важния въпрос за предмета на тази наука, че се налагаше или да избера едно от гледищата, или да изведа и своето разби ране с оглед натрупаното познание. Нека още в началото отбележа, че предметът на всяка наука визира ней ните параметри, нейната специфика, а обектът - човекът и външният свят, е общ за науката, за познанието. Първото затруднение в психологията на творчеството идва от употребата на множеството психологии - психология на изкуството, психология на художественото творчество, психология на литературното творчество, психология на творчеството и т. н. - всяка претендира за самостоятелна наука, без определяне на специфичното в нея. В исторически план първите опити за изясняване психологията на творчеството започват някъде към края на XIX и началото на настоящия век и се осъ ществяват в лоното на идеалистическото направление на философията и пси хологията. Особена популярност получават фройдизмът и бергсонизмът. Използуването на някои постановки на австрийския физиолог, неврофизиолог, психолог, лекар и психиатър. 3. Фройд в психологията на творчеството може да се видят и днес в отделни разработки на някои буржоазни учени. В сравнително новата работа на Ян Галиот например се поддържат Фройдовите схващания за творчеството, че то е своеобразно освобождаване от вътрешните импулси и установяване на равновесие след дадена конфликтна ситуация, в която се е намирал Азът. Или: „Творчеството не е отражение на действителния свят, а на конфликтната ситуация, в която се намира субектът, който чрез тези представи (представите в творчеството (б. м. - 3. А.) се опитва да възстаНОВИ единството на Аза "

За някои животът на едно литературно произведение започва от мига, когато ръката им разгръща страниците му, за да се потопят чрез словото в мислите на тво реца. За други - с появата му зад витрината на книжарницата. Но всъщност действи телното раждане става много преди това, много преди книгата да попадне в ръцете на читателя. Това е дълъг период, когато творбата съществува под формата на една идея като факт от действителността в съзнанието на писателя. Началото и започва оттук, по-късно идеята се обективира, преработва и „доизкусурява", докато придобие познатото си битие на добре оформено издание за нейните съдници, почитатели или отрицатели. В този „скрит живот" на книгата е заключена тайната на творческия процес и по-късната и съдба. И художествените творби, както и хората, се раждат и умират. Но ако раждането им е обща закономерност, то умирането е участ за слабите. С умирането на произве дението умира и авторът. Затова мечтата, спохождаща писателя за безсмъртие на сътвореното, носи сладостното изживяване и тръпка в творчеството, изпълва го със смисъл и съдържание. Този копнеж и стремеж към непреходност на създаденото прозира и в едно от чудесните Вазови стихотворения: „Моите песни":

Говорим ли за Добруджа, за прелестите и хората й, не може да не споменем името на Йордан Йовков - писателя, който създаде в своите разкази, повести и романи с много любов и топлота „историята в литературата на този регион". За дописването и още неколцина прибавиха своето: Ивайло Петров, Андрей Гуляшки, Стефан Поптонев и др. Не мисля, че е много, но не е и малко тяхното творчество, в което преоткривам и характера на добруджанеца, на българина от този край, свър зан с определен начин на живот и бит, на определена историческа съдба. Националното, а също и регионалното своеобразие в характера на добруджанеца ме изправи пред редица въпроси, като въпроса, кое ми дава основание да говоря и пиша за специфичното в националното и възможна ли е реставрация на националния характер в и чрез литературата? Ще отбележа, че в един дискусионен план въпросите бяха обсъждани още през 1965 г., когато се проведе специалната теоретична конфе ренция на тема „Националното своеобразие на съвременната българска литература". Мнозина от изказалите се, едни от най-авторитетните наши творци - Пантелей За рев, Георги Джагаров, Младен Исаев, Богомил Райнов, Димитър Димов, Цветан Стоя нов, Александър Геров, Андрей Гуляшки и др., - още тогава посочиха, че не може да се отрече спецификата на националните своеобразия в общочовешките проблеми, както и присъствието на национални особености в характера, отразени в литературата. Наред с акад. П. Зарев и Е. Каранфилов и Т. Жечев в своите писания „Нацио нални особености в литературното развитие“ и „Регионалното, общочовешкото националното в българската литература“ също пише за прерастването, сливането на регионалното и общочовешкото. И действително това е една оправдаваща се и налагаща се от литературните източници идея. Откриваме я и у Ив. Вазов, у Хр. Ботев, у Ел. Пелин, у Й. Йовков. Но не само в регионалното - природа, обичаи, поверия, облекло, трудова дейност - се преоткрива регионалното, а оттам и националното със своите белези - общност на езика, общност и самосъзнание за територия, общ ност на икономическия живот. То (регионалното и националното в литературата) е преди всичко човешки характер, определен тип поведение и световиждане, в което се отразяват всички своеобразия на даден етнос. Ето защо неоправдано е да свързваме регионалното и националното единствено и само с първичното, природно даденото, като към него прибавим и бита, и обичаите, а преди всичко преосмислим духовната структура на героя, неговия характер, формиран при определени обществени природни обстоятелства. Всъщност спецификата на националното се разкрива най- добре в регионалното.

Напоследък все повече ме смущава едно явление, отнасящо се до отношението към ли тературнокритическите писания. Обикновено интересът към тях се изчерпва с узнаването на крайната оценка, без вникване в защитата на отделни тези на критика, дали основание за оценката. Появата на първата рецензия по пра вило слага знака плюс или минус, а оттам на татък се следи наслагването на положителното и отрицателното. Е, има и изключения. Но по-рядко, когато се поразменят знаците и то гава книгата, и слаба да е, и силна да е еднакво се търси и чете. Смея да мисля, че и сега, след като книгата на Л. Григорова „Автобиографизъм и творчеството беше белязана с положителен знак на Априлската литературна дискусия от Д. Танев и отзивите на Л. Захариев и А. Бенбасат, едва ли някой ще прочете по-нататъшните раз съждения и виждания за книгата. Но и за това си има лек. Да не се върви по шаблона на мно гословието, а, доколкото е възможно, да има конфронтация - конфронтация в анализа на художествените достойнства и качества на кни гата. Луко Захариев например в своя отзив твър ди, че книгата „Автобиографизъм и творчество" е литературноисторическа. А по мое мнение още много трябва, за да стане действително добре намереното в тематично отношение изследване и литературноисторическо. Преди всич ко то е литературнокритическо, но по строго определен проблем - автобиографизмът в съ временната проза.