Добрин Добрев

Редица литературоведи смятат, че прозата по подобие на поезията се характе ризира с ритмическо членение на артикулационно ниво. Такава насока имат и изследванията на ритмичността в творчеството на Йовков. Те са ограничени само наблюдения на супрафонетичния пласт на текстовете или се изчерпват с общи констатации за „музикалността на Йовковото слово". Това естествено води до непълни изводи, като преобладава мнението, че неговата проза е по-малко ритмична в сравнение с прозата на други български писатели. Искра Панова например отбелязва, че „...фразата с такава структура като Йовковата не може да има плавния ритъм и леката четливост на Елин Пелиновата или Вазовата "2. При висши те структурни нива на Йовковия текст обаче проявите на последователната ритмичност са очевидни. Характерни в това отношение са и думите на Йовков, споделени пред Спиридон Казанджиев: „В композицията понякога имаме връщане към един и същ момент в движение, което се повтаря по един и същ начин. Тя прилича често на някакъв орнамент със свой ритъм, със своя музика. "3 Във връзка с разглеждания проблем е необходимо да бъде анализирана поподробно една особеност, която на пръв поглед значително ограничава рамките на понятието „ритъм“. Според някои учени при период на повторяемост, по-висок от 5-10 секунди, възприятието на ритмичността бързо изчезва. Това явление обаче е характерно за прояви от типа на супрафонетичното ритмическо членение, а при повторение на значещи елементи на художествената система максималният период на повторяемост е право пропорционален на обема на значението на повтарящия се сегмент. Това може да бъде илюстрирано приблизително със следната схема:

Проучването на закономерностите, свързани с композиnионното изграждане на литературните текстове , е изследователска задача, която може да бъде поставена и решена най-точно в рамките на диахронния подход към художествената практика на човечеството. Историческата перспектива в случая е нужна, за да се набележат специфичните културни механизми, довели до формирането на определени устойчиви конструктивни схеми и принципи за тяхното прилагане в творческия процес. Успоредно с пространния поглед към различните културни епохи, проучването на композиционните характеристики на литературните творби отпраща и KЪJ\I една невралгична точка на съвременното литературознание - изясняване ролята на точните методи при изследването на художественото творчество. Оказва се, че изучаването на композицията на литературния текст е задача, пряко свързана с поставянето на въпроса за функционалността в изкуството на количествените пропорции, съразмерността и числовата хармония. Така формулирана, изследователската задача носи риска още в началото на изложението да предизвика неодобрението на противниците на опитите за търсене на закономерности в художествените системи, които да бъдат представени в числов израз. При това една бегла справка показва, че значителна част от изследователите на литературното творчество са последователни отрицатели на точните методи (вж. Палневеки 1966; Коган 1967; Лозинадзе 1967; Барабаш 1977; Зарев 1979; Димитрова 1979 ит. н.). Все пак опити да бъде осъществен теоретичен пробив се наблюдават в отделни публикации (вж. Иванов 1967; Лотман 1970 и др.). Лъч надежда дават и някои изследвания в рамките на информационната естетика, като особен интерес представляват разработките на колектива, ръководен от академик А. Колмогоров, изследванията наМ. Бензе, А. Мол, Г. Биркхоф (вж. Кол-· могоров, Прохоров 1963; Колмогоров, Прохоров 1968; Биркхоф 1932; Биркхоф 1968; Мол 1966; Бензе 1969 и т. н.). В статията си "Материална естетика" от "Речника на семиотиката" М. Бензе предлага следната теоретична формулировка: "Под материална естетика трябва да се разбира основната част от обективно-научната естетика. Съобразно двете възможности за описание на естетическите състояния - числово (пllmeгisch) и еемиетично се прави разлика между нумерално-материална и семиотико-материална естетика.

Изследователската практика на Юлия Кръстева е удивителен пример за поглъщане и комбиниране на идеи. Тя се стреми да бъде винаги нова и това държи в напрежение нейните читатели. Същевременно текстовете И най-често препращат към текстовете на други автори, и това води до ефекта на отворените и натрупани книги, готови във всеки един момент за справка и неизменно нарастващи като количество около работната маса на нейния читател. Този постоянен стремеж към оттласкване от прочетеното и обновление най-добре разбира другият човек на промяната във френската хуманитаристика- Ролан Барт. В една от първите статии за Ю. Кръстева във Франция той прави следната констатация (Барт, 1970): «Юлия Кръстева винаги разрушава последната теза, с която сме смятали, че можем да се задоволим, с която сме могли да се гордеем.» Не по-малко интересна констатация за характера на нейното писмо предлага и един от най-добрите И познавачи и популяризатори в Америка Лиън Ръдиз (Ръдиз, 1980): «Тя заема терминология от различни дисциплини и теоретици, но нейният дискурс не е ортодоксалният дискурс на някои от тях: речникът е техен, но синтаксисът е неин собствен.» Както и да се оценява спецификата на нейната научна дейност, очевидно е, че тя в голяма степен е зависима от силите и проявите на междуrекстовата свързаност. Неслучайно Юлия Кръстева е изследователят, който дава начален тласък на съвременното изучаване на този феномен на културата, а терминът «интертекстуалност» е единодушно определян като неин принос в науките за човека и неговата културна практика. Във връзка с това обстоятелство като че ли най-подходящ за представяне на нейното мислене и писмо е един работен метод, който условно ще бъде наречен ревизия на библиотеката. Ако бъде прогнозиран един тематичен каталог на нейните книги, доста от тях биха фигурирали в раздела марксизъм. Тази количествена характеритика на пръв поглед напълно отговаря на широко обсъжданите пристрастия на Юлия Кръстева към трудовете на Маркс, Енгелс, Ленин, Лукач, Мао и Маркузе. Самата тя обаче заявява на един семинар в Милано през 1973 година: «Никога не съм се стремяла да следвам неотклонна марксистка линия и се надявам, че не следвам неотклонно каквато и да била друга линия.» Тези думи са повече от ясни с пряко и безкомпромисно заявения теоретичен релативизъм, още повече, че с цялата си изследователска практика Юлия Кръстева недвусмислено показва, че онова, което истински я интересува в марксизма, е спецификата на неговата антропология