Мирослав Дачев

В едно свое изследване за това, как културата обуславя цветовете, Умберто Еко изказва твърдението, че цветът не е никак лесен проблем (Есо, 1985: 157- 158) --твърдение, което придобива статут на пресупазиция спрямо всеки следващ опит, целящ не просто да проникне в "света" на цветовете, но и да обясни тяхната "природа", функциониране и значимост. Тук следва да се признаят най-малко две неща: всяко по-сериозно изследване подчертава (независимо от гледната точка и начина, по който прави това) СЛОЖНОСТТА на разглежданата материя и едновременно с това посочва НЕДОСТАТъЧНОСТТА от цялостно разработена теория за цвета, която да обхваща всички аспекти на неговото функциониране - и като природен феномен (phainomenon), и като културна единица (cultural unit). Недостатъчност, на пръв поглед парадоксална, като се има предвид огромната библиография по въпроса (вж. например: Skard, 1946; Berlin & Кау, 1969; Doak, 1974), и сложност -лесно обяснима, ако под "природа на цвета" разбираме и знаковостта му, и - следователно, ако разглеждаме функционирането на цвета като семиозис. И най-малко "лесно" може да бъде наречено онова, което предстои на една -нека условно я наречем -семиотика на цвета, опитваща се да обясни тази знакова природа не другаде, а в системата на поетичния дискурс, където освен че са различни границите на знака, е по-различно и самото понятие за знак . Независимо от тру двоетите, с които тази семиотика на цвета неизбежно ще се сблъсква, тя би трябвало да отговори на немалко въпроси. А след едно допускащо разнопосочни импликации и следователно подвеждащо в известна степен заглавие, логично е първиЯ1 от тях да бъде: КАКВО КАЗВАМЕ, КОГАТО ГОВОРИМ ЗА ЦВЕТОВЕ В ПОЕТИЧНИЯ ТЕКСТ? Какво включваме като пресупо;зиция при твърдения от типа на: "'черният цвят' в поезията на Дебелянов оказва въздействие при рецепцията на неговите стихове", или: "'белият цвят' е често срещан в поезията на Попдимитров"?

1. еемиотичен феномен ли е огледалото? Дали огледалният образ е знак? На тези сами по себе си интересни въпроси, с които започва едно от сериозните изследвания върху семиотика на огледалото (Есо, U.: 1988, 202- 226), се отговаря по различни начини.(1) Независимо обаче от тяхната смислова и методологична разнопосочност, все по-често в текстове по семиотика на културата изследователите, съсредоточили вниманието си върху проблема за огледалността, насочват усилията си към разкриване както на гносеологичните и аксиологичните потенции на огледалото, така и на неговите еемиотичии потенции. Освен като източник на познание и ценности огледалпостта нерядко се интерпретира и като модел за знак, а така също и като модел за творчество - изследванията върху европейския символизъм показват това особено ясно. Не са редки и случаите, когато огледалпостта се сочи като един от ключовите проблеми на неговата поетика (Stoljar, М.: 1990; Минц, 3. Г., Г. Обатнин: 1988). В различните интерпретации на огледалпостта огледалото (разглеждано в цялото му многообразие от отразяващи повърхности)(2), често се определя и като «мапmна за семистична организация», а огледалният образ - като пълноправен участник в семиозиса и като генератор на различни - в зависимост от контекста - еемиотичии връзки. 2. Опитът ни да ситуираме огледалпостта в корпуса от текстове на българския символизъм (при все още съществуващата известна неопределеност на границите му откъм периоди и автори) показва, че тя- независимо дали е доминанта (вж.: 2.2) или не (вж.: 2.1)- заема наистина специфично място на нивото на поетиката. Огледалпостта или е: (А) матрица за аналогии (съответствия) с нитенционалните състояния на лирическия герой (Intentional States)- в смисъла, който Сърл (Searle, J.: 1983, 1-13) влага в този термин(З), или- (Б) сама представя тези състояния в зависимост от това, дали референт е самият лирически Герой (случай «Б» ), или референт е нещо друго - най-често конституент на пейзажа - но винаги извън лирическия герой (случай «А»). 2.1. От една страна, тя присъства (имплицитно или експлицитно) в творби, където е в положение на субординация спрямо друг(и) мотив(и), но участва в процеса на смиелоизграждане на Цялото чрез конотациите, които поражда.

Този текст не би могъл да бъде написан по друг повод. Трудно би могъл да бъде написан, струва ми се, и по друг начин - нещо много лично има в желанието-да-съществува и същевременно нещо много тъжно във факта, че няма да бъде прочетен тъкмо от човека, заради когото желае да съществува. На фона на други текстове с нескривано усилие за научност той сигурно изглежда някак странно - дискурст му ненавелкъде е мислен с терминологично прецизност и изследователска изчерпателност, още по-малко пък като безпристрастен. Вероятно интуитивно усещайки, че е друг-и-различен, текстът невинаги съумява да бъде "отвън" и "над" нещата, за които говори. Дълбоко положен сред тях, той не скрива двойствената си природа - онази парадоксална смесица от желания: да фокусира кощото се може по-добре своя обект, за да говори свободно за него и в същото време, сякаш забравяйки за обекта, да визира собствената си същност, да говори свободно и за себе си. Очевидно надделялото желание да бъде текст-и-за-себе-си, преди да бъде текст за другото, за обекта, е онова, което го принуждава да започне с разкриване на собствената си идентичност: текст-усилие да се достигне отново до Другия, текст усилие да се съхрани близостта на общуването, текст усилие да се поднови един от ония разговори, които Цветан Стоянов вероятно е имал предвид, казвайки, че струват повече от стотици часове, в които сме си въобразявали, че вършим нещо полезно ... Стигнал до нетърсена преднамерено изповедност, текстът не скрива, че е позакъснял опит да се продължи един разговор, макар и лишен от топлината и уютната форма на човешкото присъствие: започнал с нея - Сабина - преди седем години и прекъснат от една абсурдна нелепост ... Разговор не просто с нейните текстове, а с онзи нейн Глас, който секнал неумолимо в тяхното "отвън", остава да звучи завинаги "вътре"- дълбоко присъщ, иманентен на всичко, написано от Сабина Беляева. Гласът, който неуловимо убеждава в и чрез тези текстове, но иГласът зад тях, свалящ маската на непривичния понякога, стриктно удържан сциентизъм; Гласът на д'Ыiбоко ерудираното същество в книгите И, но и Гласът на жизнерадостното, добронамерено и човечно излъчване отвъд тях - два по своему необходими гласа, слели се завинаги в един-единствен събеседник. Гласът на Сабина- за който гласът на Другия винаги е бил екзистенциална необходимост, винаги Нещото, без което човешкото общуване прекъсва, без което разговорът- тази може би най-смислена форма на човешко докосване е немислим -Този глас сигурно винаги ще звучи у ималите щастливата възможност да разговарят истинс­ . ки с нея и с нейните текстове.