Евтим Евтимов

Понякога един стих, понякога едно стихотворение може да стане при чина за преобразяване на цяло съзнание. Такова чувство изпитах аз, когато прочетох стихове на този съвременен поет. По-късно всичко ново, родено изпод неговото забележително перо, аз търсех по страниците на печата или в книгите, които носеха неговото име. Той написа нови, много по-силни тво рения, но сега отново ми се струва, че неговата поетическа биография е съ брана именно в два стиха, които запомних и с които го обикнах като творец. Те съдържаха цялата истина за един необикновен талант, той е целият в тях, и продължавам да си мисля, че каквото и да напише, то винаги ще носи мо ралния заряд на тези стихове-изповед: Аз душата си в слаби ръце никога не съм носил. Когато го попитах по повод на тези стихове коя е неговата висока мярка за поезия, той ми отговори с една дума: „Ботев!" Аз потръпнах от вълнение. Той ми беше казал своята житейска и творческа парола и тя определяше ви соката мярка на неговото поетическо верую. Тогава нещо се промени в моето мислене. Защото бях прочел поезия, на която повярвах. Сегашният читател сам може да си представи какво впечатле ние са ми направили тези нови поетически вълнения сред уморителния хор от банално стихосъчинителство. Сякаш бях се докоснал до един нов свят, сякаш бях надникнал през върховете на една нова планина, откъдето се вижда не познато пространство. Зная, че не всеки ще се съгласи с тези мои размисли и аз не укорявам никого. Аз просто говоря за своето отношение към една пое зия, на която аз съм длъжен, и защото тя ме е окриляла. Защото тази поезия ме научи да не „нося душата си в слаби ръце". Защото, както пише нейният автор, трябва да не падаме на колени пред подлеците на важни и неважни служби", а високо да всем знамето, осветено от силата на ново, априлско време. Поезия за времето и поезия във в

Истинският, роденият талант е винаги предизвикателство. Бих казал - пре дизвикателство към поезията, предизвикателство към себе си, предизвикателство към времето. Ако една поезия не предизвиква, ако тя не те кара да се замисляш и спориш, да се вдъхновяваш и гневиш, това означава, че тя е равнодушна. Голямата поезия извира от чистите и дълбоките извори на времето, тя иде от онези невидими дълбини, познати само на родения поет. И тя е истинска, когато поетът пие не просто вода, а магия от тези реки. Аз вече бързам да назова името на този поет, искам да се докосна до тези негови извори, да тръгна по тези реки на неговата поезия, за да стигна до самия творец. Ще го назова по име, както се прави на вечерна проверка, и когато се обади, че е тук, неговият глас ще се открои сред останалите, а аз ще позная по гласа му, че това е той - Димитър Методиев. Трябваше да започна своето слово така, трябваше да започна оттука. Нима не беше предизвикателство още през петдесетте години, когато младият поет партизанин дръзна да напише първия и може би единствен засега у нас роман в стихове, и то роман за онова димитровско племе, извело неопетнено бойното знаме до победата? Нима не беше предизвикателство срещу култовското мислене неговата песен за але ния мак, за оскърбения, но неувяхващ ален мак на правдата и вярата, на съхранените идеали от предишните битки? Сега си спомням как по улиците на моя Петрич вървях и прелиствах тази творба, чувах шума на неговите поетични тополи, останали все така високи и достойни, както са достойни стиховете на самия творец. Още не мога да забравя онези поеми за себе си и за времето, онази безпощадна комунистическа изповед на твореца, онази непримирима битка за прокарване на априлската линия на партията в живота и в поезията, която остана основна в неговото творческо дело.