Светла Гуляшка-Балканска

В творческото наследство на Стоян Михайловски откриваме повече 250 творби, обозначени като „басни", но високите му постижения в този жанр са повече от 30-40. Той не е родоначалник на баснята у нас. Пръв в този жанр в нашата литература е бил първият български поет на новото време Петко Р. Славейков. От него имаме оставени преводи на Езопови басни, както и разработки и побългарявания на езоповски и криловски сюжети. Басни пи шат и други български автори - Цани Гинчев, Иван Вазов и др. Но Стоян Михайловски, завършващ тази верига от баснописци в междинното време меж ду двата века, пръв издига баснята до нейните класически измерения и върхове. Като всички свои предшественици в този специфичен жанр и Михайловски заимствува своите сюжети: това е едно узаконено" явление - най-разпространените сюжети в баснята изобщо представляват заемки от такива автори като Езоп, Федър, Лафонтен, Крилов и др. За пръв път Ст. Михайловски публикува басни през 1888-1889 г. в сп. „Библиотека Свети Климент" (т. І, кн. 1-6), помества басни и в четирите час ти на „Novissima verba" - 1889-1891 г., както и в „Книга без заглавие" - 1892 г., сп. „Българска сбирка" - цикъл от 106 басни, публикувани през 1914- 1915 г., и накрая - в „Съчинения", т. 1 - 1918 г. Откъде е правил своите заемки нашият баснописец? Френски възпитаник, той естествено ги прави от добре познати нему френски автори. (От Езоп и Федър Михайловски също заимствува сюжети, но това се е извършвало или чрез посредничеството на Лафонтен, или под влияние на френските им преводачи.) Нека разгледаме особеностите на тези своеобразни въздействия и влияния в измеренията на баснята. Ще си позволим да номерираме разглежданите творби за повече прегледност. Най-напред да се спрем върху най-популярните басни на Ст. Михайловски - „Бухал и Светулка" и Орел и Охлюв".

В историята на френската литература темата за огледалното отражение, често срещана в творчеството на поетите-символисти, има своето многовековно и инте ресно развитие. Много преди Бодлер, Верлен, Маларме, Валери и пр. темата за огледалото, обединявана нерядко във френската поезия с темата за Нарцис (под влиянието на Овидий), бива широко разпространена през Средновековието в творчеството на трубадурите и неопетраркистите до такава степен, че дори се превръща в клише. Така тя достига чак до Морис Сев (1510-1552). За същия този поет, представител на Лионската школа, Емил Фаге пише: „Съвременната символична школа вижда в негово лице своя пръв предшественик, така както романтиците виждат своя в лицето на Ронсар." Именно Морис Сев успява наново да възвърне на тази тема нейния поизтрит от дълга употреба блясък. Но в зависимост от това, къде я срещаме - у поетите-символисти или в средновековната френска поезия, темата за огледалното отражение разкрива твърде различни аспекти. Все пак има нещо общо, което свързва последните със среднове ковните им предшественици. Това е на първо място Платоновото схващане за истинския свят на идеите, чието отражение е земната реалност. Друга обща черта е, че и при първите и при вторите чрез огледалното отражение се символизират истината и познанието. Да хвърлим поглед в средновековната френска литература. В нея виждаме, че думите „speculum" (лат.) и „miroir" (старофр.), означаващи „огледало“, са достоя ние най-вече на дидактическия речник. Резюмиращи в себе си характерна за вре мето концепция за света, те често биват използвани при озаглавяването на енци клопедични и назидателни произведения, в които предлаганите образци имитират едно идеално съвършенство. Ето и няколко примера: "Speculum mundi (Огледало на света) на Венсан дьо Бове, произведение, съставено от: "Speculum doctrinale", Speculum historiale“, „Speculum naturale“, както и от един, прибавен по-късно, в традициите на средновековното творчество, „Speculum morale“. Освен това срещаме и заглавия като: „Miroir de l'ame“ (Огледало на душата), „Miroir de vie et de mortu (Огледало на живота и на смъртта), „Miroir aux Dames“ (Огледало на дамите) и т. н., и т. н. И през XVI в. Маргьорит дьо Навар пише за едно „Огледало на грешната душа" (Miroir de l'âme péchresse). Miroir" в смисъл на модел навлиза широко във всекидневния език. Беноа дьо Сент-Мор в своя „Роман за Троя" възхвалява Елена като „най-красивото цвете, образец за всички дами.

По пътя на сравнението се отразяват онези характеристики на българския вариант на символистичното направление в литературата, които му придават негови специфични особености и оригиналност. Благодарение на тях той придобива своеобразно българско звучене в многогласния хор на европейския символизъм, внася свой щрих в неговата многовариантност. OT KON 000 POLOB За тази цел ще обърнем поглед към френската литература, защото именно тя е люлката „par excellence" на модернизма в европейската литература. Но при това паралелно съпоставяне на френския и на българския символизъм е необходимо да отчетем най-напред основните особености на тези две европейски литератури - почти връстници в продължителността на времето, но с твърде различна историческа съдба. Първо: за френската литература е характерно едно последователно развитие на литературния процес, в който и символизмът има своята богата предистория. В българската литература тази последователност е прекъсвана. На второ място - във френската литература се наблюдава едно постоянно поce не силно или по-слабо (според културно-историческия момент), но винаги проявяващо се общуване с останалите изкуства, което слага свой специфичен отпечатък върху й. В България, поради трагичната историческа съдба, тази плодотворна връзка проявява винаги - тя е по-скоро епизодична. Що се отнася до интересуващия ни период - появата, разцветът и упадъкът на българския символизъм, тя почти не съществува. По-скоро, в случая можем да говорим за едно разминаване на живописта с литературата, където първата закъснява по отношение на втората и където липсват инвенции от страна на изобразителното изкуство (става дума да за периода от 1905 до 1920 г.). Третата отлика, която трябва да отчетем, засягаща по-определено интересу ващия ни период - края на деветнадесети и началото на двадесети век, е различ ното време на поява на символизма във Франция и в България. Българският символизъм „закъснява" спрямо „класическия френски символизъм - ако приемем за начало на българския вариант 1905 година, — с около двадесет години. Както казахме, френският символизъм в литературата има богата предистория. Своя предистория има и българският вариант на символистичното направление. Но тя е значително по-кратка. Нейното начало и край са разположени само между две поколения творци, на границата между две столетия. PR 10 Именно върху различната предистория на символистичното направление във Франция и България се коренят много от онези отлики, на които се дължи и свое образието на всяко едно от тях. Но и за двете направления особено важно значение има литературният развой през деветнадесети век.

Символистичното направление, появило се в литературата в края на миналия век, е измежду най-ярките акорди, които бележат както апогея, така и края на т. нар. belle epoque". Ho то е и едно от основните звена в поредицата от модернистични превъплъщения, които продължават и през ХХ в. При него се наблюдава ново обръщане към същите про блеми, пред които се бе спряло и отминалото столетие. Краевековната (според определението на Ст. Михайловски) ситуация, в която се нами раме сега, ни дава право на обобщения и това е още една от причините, поради които мнозина съвременни изследователи с внимание се взират и разнищват последните десетиле тия на т. нар. fin de siècle". Защото, както пише канадският учен Ж.-М. Пакет (в. „Народна култура", бр. 33-34 от 12. VIII. 1988 г.), „имаме нужда от отправни точки в миналоTO У нас неколцина известни литератори ве че направиха ценен принос в осветляването на българския вариант на символистичното направление. Между тях не могат да не бъ дат споменати имената на Симеон Хаджикосев, Розалия Ликова и Стоян Илиев, които са автори на по няколко задълбочени проуч вания, посветени на тази проблематика. • Един от поетите символисти, чието творчество между другото е забележително и с това, че отразява последователно както вър ха, така и залеза на българския символизъм, е Николай Лилиев. На неговата прекрасна поезия са посветени твърде много изследвания. Само през 80-те години се появиха на пример монографията „Николай Лилиев - син на обезверен жребий" (изд. „Български писател", 1987 г.) на Стоян Илиев и „Николай Лилиев - поет на естетическата хармония" (из „Портрети на български символисти", изд. „Наука и изкуство", 1987 г.) на Розалия Ликова. Не може да не бъде споменато и чудес ното издание „Николай Лилиев. Поезия" (изд. „Български писател", 1986 г.) под редакцията на Елка Константинова и Надежда Александрова. Преди време по повод на една юбилейна годишнина на поета Елка Константинова, авторка на редица статии, хвърлящи светли на върху неизвестни страни от творчеството и личността му, беше отбелязала: „Да се пише за Николай Лилиев е много трудно и отго ворно. Но, преодолявайки трудностите, които неминуемо възникват пред всеки изследоgOrE вател, докоснал се до ефирната и изящна Лилиева поезия, Елка Константинова с под чертано чувство на отговорност пред българ ските читатели успешно се е справила със задачата да направи за тях поета и чо века Николай Лилиев близък и познат. След многогодишно и задълбочено проучване на творчеството и архива на Лилиев и като се позовава на своите лични спомени и наблюде ния, авторката разширява поредицата „Твор чески портрети" с още един - този на Николай Лилиев, „поетът на красотата и девствеността, който довежда българския стих до виртуозно съвършенство" - според определението на Гео Милев.