Отражения и отблясъци на „темата за огледалото” във френската литература

В историята на френската литература темата за огледалното отражение, често срещана в творчеството на поетите-символисти, има своето многовековно и инте ресно развитие. Много преди Бодлер, Верлен, Маларме, Валери и пр. темата за огледалото, обединявана нерядко във френската поезия с темата за Нарцис (под влиянието на Овидий), бива широко разпространена през Средновековието в творчеството на трубадурите и неопетраркистите до такава степен, че дори се превръща в клише. Така тя достига чак до Морис Сев (1510-1552). За същия този поет, представител на Лионската школа, Емил Фаге пише: „Съвременната символична школа вижда в негово лице своя пръв предшественик, така както романтиците виждат своя в лицето на Ронсар." Именно Морис Сев успява наново да възвърне на тази тема нейния поизтрит от дълга употреба блясък. Но в зависимост от това, къде я срещаме - у поетите-символисти или в средновековната френска поезия, темата за огледалното отражение разкрива твърде различни аспекти. Все пак има нещо общо, което свързва последните със среднове ковните им предшественици. Това е на първо място Платоновото схващане за истинския свят на идеите, чието отражение е земната реалност. Друга обща черта е, че и при първите и при вторите чрез огледалното отражение се символизират истината и познанието. Да хвърлим поглед в средновековната френска литература. В нея виждаме, че думите „speculum" (лат.) и „miroir" (старофр.), означаващи „огледало“, са достоя ние най-вече на дидактическия речник. Резюмиращи в себе си характерна за вре мето концепция за света, те често биват използвани при озаглавяването на енци клопедични и назидателни произведения, в които предлаганите образци имитират едно идеално съвършенство. Ето и няколко примера: "Speculum mundi (Огледало на света) на Венсан дьо Бове, произведение, съставено от: "Speculum doctrinale", Speculum historiale“, „Speculum naturale“, както и от един, прибавен по-късно, в традициите на средновековното творчество, „Speculum morale“. Освен това срещаме и заглавия като: „Miroir de l'ame“ (Огледало на душата), „Miroir de vie et de mortu (Огледало на живота и на смъртта), „Miroir aux Dames“ (Огледало на дамите) и т. н., и т. н. И през XVI в. Маргьорит дьо Навар пише за едно „Огледало на грешната душа" (Miroir de l'âme péchresse). Miroir" в смисъл на модел навлиза широко във всекидневния език. Беноа дьо Сент-Мор в своя „Роман за Троя" възхвалява Елена като „най-красивото цвете, образец за всички дами.