Книжка-5

1988, Книжка 5 - Съдържание

Тези редове от един от най-хубавите Шекспирови сонети въпреки могъщата си поетичност звучат и отчайващо жестоко. И къде другаде, ако не в тях, се ражда моралната свобода на героите на Шекспир и бунтовното „всичко епозволено на Достоевски. Но това е само едната страна на защитната реакция на земния човек срещу мъчителната безкрайност на вселената, другата се крие зад думите като на сцена“. Защото сцената, театърът правят възможно творческото разиграване и разтегляне на „едничкия мига. Разбира се, възгледът за света като за сцена и театър и конкретното му изо бразяване в творчеството на Шекспир и Достоевски е колкото стар, толкова и сло жен. Но при Достоевски той е още по-труден, защото, за разлика от драматурга Шекспир, гениалният руски писател пише разкази, повести и романи. Наистина още в самото начало на творческия си път в писмо до брат си Михаил той споделя: Да се пишат драми, ех, братко. За това са нужни години труд и спокойствие, осо бено за мене.

Сп. „Литературна мисъл препечатва от сп. „Вопросы литературы" (1987, кн. 12) с известни съкращения изказванията на трима от участниците - С. Ломинадзе, М. Епщайн и Ю. Давидов. Основните проблеми на обсъждането са формулирани по следния начин от редакцията: Процесът на духовно обновяване, започнал в нашето общество, естествено не може да не засегне и литературната наука, включително и нейните теоретични дя лове, особено като имаме предвид високите изисквания, които се предявяват днес към теоретичните дисциплини във всички сфери на познанието. В тази връзка: Как оценявате вие днешното състояние на теорията на литературата? Какви са най-актуалните задачи, които се поставят пред изследователите в тази област? „Нужно е основно да се промени всичко във всички направления - и в икономическата, и в социалната, и в духовната сфери" (М. С. Горбачов). Какво според вас трябва да се промени основно" в теорията на литературата? Редакцията на сп. „Вопросы литературы" разглежда тези въпроси като стимул за свободен размисъл, който ни най-малко не изисква „анкетна" форма на отговор.

В историята на френската литература темата за огледалното отражение, често срещана в творчеството на поетите-символисти, има своето многовековно и инте ресно развитие. Много преди Бодлер, Верлен, Маларме, Валери и пр. темата за огледалото, обединявана нерядко във френската поезия с темата за Нарцис (под влиянието на Овидий), бива широко разпространена през Средновековието в творчеството на трубадурите и неопетраркистите до такава степен, че дори се превръща в клише. Така тя достига чак до Морис Сев (1510-1552). За същия този поет, представител на Лионската школа, Емил Фаге пише: „Съвременната символична школа вижда в негово лице своя пръв предшественик, така както романтиците виждат своя в лицето на Ронсар." Именно Морис Сев успява наново да възвърне на тази тема нейния поизтрит от дълга употреба блясък. Но в зависимост от това, къде я срещаме - у поетите-символисти или в средновековната френска поезия, темата за огледалното отражение разкрива твърде различни аспекти. Все пак има нещо общо, което свързва последните със среднове ковните им предшественици. Това е на първо място Платоновото схващане за истинския свят на идеите, чието отражение е земната реалност. Друга обща черта е, че и при първите и при вторите чрез огледалното отражение се символизират истината и познанието. Да хвърлим поглед в средновековната френска литература. В нея виждаме, че думите „speculum" (лат.) и „miroir" (старофр.), означаващи „огледало“, са достоя ние най-вече на дидактическия речник. Резюмиращи в себе си характерна за вре мето концепция за света, те често биват използвани при озаглавяването на енци клопедични и назидателни произведения, в които предлаганите образци имитират едно идеално съвършенство. Ето и няколко примера: "Speculum mundi (Огледало на света) на Венсан дьо Бове, произведение, съставено от: "Speculum doctrinale", Speculum historiale“, „Speculum naturale“, както и от един, прибавен по-късно, в традициите на средновековното творчество, „Speculum morale“. Освен това срещаме и заглавия като: „Miroir de l'ame“ (Огледало на душата), „Miroir de vie et de mortu (Огледало на живота и на смъртта), „Miroir aux Dames“ (Огледало на дамите) и т. н., и т. н. И през XVI в. Маргьорит дьо Навар пише за едно „Огледало на грешната душа" (Miroir de l'âme péchresse). Miroir" в смисъл на модел навлиза широко във всекидневния език. Беноа дьо Сент-Мор в своя „Роман за Троя" възхвалява Елена като „най-красивото цвете, образец за всички дами.

Всеки значителен писател воюва за читателите си, възпитава ги по законите на своята естетика, и - като правило - обогатява и извежда на ново стъпало техните литературни вкусове и социални въжделения. Пример за това са и найпоследните срещи на днешния читател с новата проза на Павел Вежинов, Слав Хр. Караславов, сбирките на Любомир Левчев - нека не утежнявам списъка с повече имена. Тук много често не формата на литературната творба се оказва решаваща, а доколко и как авторовата идея е въплътена в художествени образи. И от чии позиции! По този въпрос досега са водени много дискусии, понякога се чуваха вза имноизключващи се становища. Вероятно дискусии ще има и в бъдеще. Новото сега е, че се очертава възможността писатели-творци и литературни критици да минат към изграждане модела на нашата социалистическа литература и култура. Това го изисква новият инструментариум на управлението и новите структури в икономиката и духовната сфера. на Мислейки за модела, не можем да не тръгнем от първоизворите. В това отношение достатъчно респектиращо е художественото наследство на Максим Горки, чиято 120-годишнина от рождението предстои да отбележим (28.03. 1988). От края миналия век и до наши дни това творчество се явява отправна точка на разго рещени разговори в живота на цели поколения писатели, естетици, философи. Обикновено се спори за характера и новотата на революционно-пролетарската ли тература, за героя, който тя издига, за естетическите и принципи на превъплъщение действителността - минала, текуща и бъдеща. Спори се също за взаимодей ствието на тази литература с другите нереалистични течения и школи в литерату рата и изкуството на ХХ в. И на този фон - изучаването на особеностите и променливата динамика на съотношението личност общество, свое-чуждо. Тук съ ществено значение имат характеристиката на Максим Горки като типичен представител на руската съветска интелигенция, също и контактите му с изявени творци на в отделни страни, влияли върху общия развой на човешката култура.

Двадесетте години са период, в който разказът се утвърждава като жанр в нашата детска литература и само за пет-шест години претърпява изключително интензивно развитие. Този процес е израз на една от най-съществените характе ристики на българската литература като цяло и на детската ни литература в част ност - неравномерността на нейното развитие: нашата детска литература значително изостава в развитието си от литературата за възрастни, а и собствените и родове и жанрове се развиват неравномерно. Макар в периода след Освобождението разказът в литературата за възрастни да извоюва само за две-три десетилетия много високи достижения, макар да се явя ва цяла плеяда от добри разказвачи, в детската литература прозата остава на за ден план. В нея преобладава дидактично-поучителният разказ, представен в творчеството на Цоньо Калчев. Единствените опити за по-непосредствено изобразяване на детето са разказът на Ц. Церковски „Воловарчета“, издаден в отделна книжка през 1896 г., и малкото на брой разказчета от Елин Пелин, писани до войните. В този период продължава да се създава предимно поезия за деца, която има свои корени и традиции още от възрожденската епоха. И макар като цяло да е за сегната все още от дидактизма, тя вече прави първите стъпки към художествено пълноценно творчество за деца. След Първата световна война и особено след Септемврийското въстание под влиянието на всеобщия подем в българското изкуство нашата детска литература започва постепенно да преодолява както своята изостаналост, така и едностранчивостта в своето развитие. Детската поезия се издига на качествено ново художествено равнище в творчеството на Е. Пелин, Ран Босилек и младата вълна - Дора Габе, А. Разцвет ников, Калина Малина, В. Паспалеева и мн. др. Едва тогава за съвсем кратък срок се създават и първите оригинални творби на нашата детска проза, което още веднъж потвърждава тезата за неравномерното литературно развитие. Най-напред се открояват приказниците. Приказната вълна залива периодич ните детски издания, излизат и много отделни книги. През 20-те години се открояват трима от най-добрите и до днес наши приказници - Ран Босилек, Николай Райнов и А. Каралийчев. Авторите от този период не само преразказват, но и създават приказки. Те всъщност първи усещат острата потребност на нашата детска литература от ориги нална проза и първи се отзовават на нея. Към средата на десетилетието бурно развитие претърпява и късият прозаичен жанр. Сред авторите на най-хубавите разкази за деца от това време срещаме име ната както на известни приказници (А. Каралийчев) и на любими детски поети (Е. Пелин, Д. Габе, Ст. Чилингиров), така и на автори, утвърдили се и в поезията, и в приказката (Ран Босилек, Симеон Андреев).

Предговорът може да предразположи, да дистанцира или да направи читателя резервиран към писателя или преводача. Първите сигнали са ориентиращи, невинаги решаващи. Текстът на творбата в крайна сметка предопределя взаимоотношенията между автор и възприемател, нейния календарен и географски паспорт. Въпросите защо, какво и за кого пише писателят стоят не само пред Каравелов, Славейков, Ботев или Друмев. Те вълнуват и Херцен, Толстой, Горки - всеки велик творец. „Народът е материя - споделя Каравелов. - от която изкусният майстор може всичко да слепи... Въпросът е какъв ще бъде майсторът, как моделира и пресъздаде тази материя, с какво ще спечели потребителя". ще В художественото произведение диалогът с читателя се води чрез фабулата, структурата, стила, чрез езика на творбата. Но винаги, независимо от характера стойността на текста, се получава „триъгълник" (автор - творба- читател) - необходимо условие за функционирането на произведението в системата на комуникацията. И в този „триъгълник" чрез писателя може да се разкрие света на въз приемателя и обратно - читателските интерпретации да възсъздадат образа, пси хологията на автора.

Има поети, у които връзката с времето, с духа на епохата не е просто явна, тя е същностна черта на тяхната поезия; неин нерв, очи, слух, сърце. Такива поети са кръвно свързани с часа, в който живеят, с проблемите на деня, с неговите грижи и съмнения. Тяхната мисъл и чувство са пронизани от вибрациите на актуалното; стремежите им са обърнати към бъдещето, а поезията им е очакване, предричане, възвестяване на това бъдеще. Всичко в нея носи „белега" на тази актуалност. Дори интимната им лирика, една сравнително отдалечена от „злобата" на деня тема, се оказва заразена от нея. Големият проблем, който трябва да решава подобна поезия, е проблемът за пълноценната художествена реализация на тази обвързаност, защото примерите за обратното са предостатъчно, особено в поезията на 50-те години. до на Наситено с остри политически събития, десетилетието след 9. ІХ. 1944 г. април 1956 г. беше за българската литература период на консолидация и преустройство. Новите обществено-политически условия изведоха на преден план изискванията за активна, действена литература, отговаряща на новите условия на живот. Този жизнено важен постулат обаче постепенно премина в своето отрицание. На литературата, а и не само на нея, се налагаха ограничените и безплодни схеми догматичната естетика, разцъфтяла през годините на култа към личността. Фалшивата парадност замени оптимизма; дидактиката - психологическата дълбочина; програмираният възторг - спонтанността на чувствата. Човекът от цел и най-важен обект на изкуството беше превърнат в колелце от голямата машина, в придатък към процесите, които се извършваха в обществото. Представата за литературата като за сила, способна да решава едва ли не планови задачи в производството, отвори широко вратите на псевдоактуалността и конюнктурното налагане на темите. Всичко, което излизаше извън тази представа, беше обявено за упадъчно“, „чуждо", „реакционно". Дори „Крадецът на праскови", този светъл химн на преобразяващата любов, се оказа:... твърде далеч от важните проблеми и задачи на нашето време. " B поезията агитационното скандиране на идеята я лишаваше от действена сила; плакатността и преднамереността на образите изсушаваше тяхната свежест. Чувства, страсти, убеденост, неизживени дълбоко и лично, претендираха за автентич ност. Наложената като задължителна гражданско-агитационна, конюнктурнобезпомощна линия в поезията създаде поразително по своите размери еднообразие на чувства, образи, конфликти; стимулира стереотипността на мисленето, парализира творческата сила на писателите.

През 1935 г. в Съединените щати се появи пиесата на Одетс В очакване на Лефти. Около двадесет години по-късно в Ленден и Париж се появи пиесата на Самюел Бекет В очакване на Годо. През 1964 г. литературният критик Лесли Фийдлър публикува В очакване на края. В тези три за главия може да се прочете нашата доскорошна интелектуална и културна история. Това, което предлагам тук, не е повече едно очакване, било то на някакво социално-полити ческо чудо, божествено спасение или краят на играта. Това е по-скоро краят на очакването. Говоря за „спокоен апокалипсис", за да не се очаква никакво ридание и никакво пророчество, Отвъд това, което обикновено се разбира под апокалипсис като масова истерия, две хиля дите години, отвъден свят и небесни сътресения, придружени от кървави революции на земята, последвани от фалшиво пеещи дни, аз разбирам под „апокалипсис" първозначния смисъл на ду мата: разкриване, разголване.

С това съобщение всъщност продължавам доклада си „Херман Вендел и кул турата на южните славяни“, изнесен в София на научната конференция на ЮНЕСКО, посветена на славянските култури на Балканите; докладът е публикуван в сбор ника с материали от тази конференция (Славянские культуры и Балканы. 11, София, 1978, с. 209-212). По този повод нека ми бъде позволено, преди да говоря по не посредствената тема за отношението на Вендел към Христо Ботев, да се спра отново няколко думи на проблемите, които изложих в споменатия доклад. C Херман Вендел е според мен изключително важна, но недостатъчно позната личност, когато става дума да се осветлят всички потенциални възможности за размишления върху южнославянската тематика. Той умира през 1936 г. като емигрант B Париж. Още преди Първата световна война, като представител на социалдемо кратите, е избран в германския Райхстаг. Роден през 1884 г., той тогава е най-мла дият депутат в парламента. По професия е журналист и е проявявал особен интерес към културно-политическите въпроси, и то преди всичко към три кръга култури: германския, френския и южнославянския. Тъй като е роден в Мец, влизащ тогава в състава на Германската империя, интереса му както към немската, така и към френската култура можем да обясним с желанието му да посредничи между двата народа, които често са воювали. А обстоятелството, че особено се спира на Хайнрих Хайне, Георг Хервег, Фердинанд Ласал и Карл Маркс, се дължи на неговите политически убеждения. Публикувал е ценни студии за Бенжамен Констан, Бодлер, Флобер и Анри Барбюс, изтъкнат френски писател, който му е съвременник, а също така и близък със своите антифашистки разбирания. Интересът на Вендел обаче към южнославянския кръг на култура е резултат на две щастливи, тясно свързани помежду си обстоятелства. Като журналист той влиза в допир с южнославянските земи и народи и истински ги обиква, а като политик тези контакти го вдъхновяват да обогати виждането си за бъдещите немскославянски отношения. От една страна, той вижда обединена Германия до нейните етнически граници с южнославянските земи, а от друга - пространството от Връп ското езеро до Черно море също така обединено в една единна държава. В тази сре ща с един за немците дотогава непознат свят той иска да бъде искрен посредник.

Творчеството на писателя Георги Мишев предоставя богати възможности за анализи и размишления както във връзка с проблемите и перспективите за разви тието на един талант с оглед на специфичната му нагласа към явленията и особе ности в гражданския и творческия натюрел, така и за интереса и настроенията на читателската публика и ролята на специалистите литературоведи и критици като обективни ценители и посредници в тези взаимоотношения. От трите вида общу ване - с творческия „Аз", критиката и читателите, за Г. Мишев най-безпроблемно винаги се е явявало последното. Той става известен на широката публика с разказите си още преди да ги събере в книжка.1 „Осъмски разкази" се счита за начало на творческата му биография, макар че преди това младият автор издава сборник за В. Левски „Синеокият рибар" (1958) и повестта „Две момчета и Олимпи" (1961). И днес независимо какво съчинение излиза изпод перото му - разказ, повест или роман и каква е оценката на специалистите, то се радва на добър прием сред читателите. Оживление и коментари съпровождат и редките изказвания и интервюта на писателя по конференции и в печата. Той не е голям почитател на литературните кафенета, не ще го видим дълбокомислен или темпераментно задъхан от шумен диспут. Сякаш иска да подчертае, че всичко онова, което ни интересува за личността и творчеството му ще намерим в неговите книги, че те са единствените меродавни източници на замислите, целите и въжделенията му за днешния ден и бъдещето. По отношение на художествените достойнства на съчиненията му обаче критиката в последните години се оказва раздвоена. Ако изхождаме от доминиращия оценъчен принцип (прокаран и в Очерците по история на българска литература след 9. ІХ. 1944 г.) времето до излизането на повестта „Матриархат" (1967 г.) бележи натрупване на жизнен и художествен опит у автора, а последвалите я творби чувствително отстъпват,2

Азърбайджанската съветска социалистическа република е далечна страна на брега на Кас пийско море, южно от Кавказките планини. Територия - почти колкото България, население около четири милиона. Бях в тая страна, в нейната столица Баку, прочута със своя нефт, през 1966 г. - на конгрес на азиатско-африканските писатели, като гост-наблюдател от страна на Сьюза на българските писатели. С влак от Москва до Казан, с параход по Волга до Астрахан (къ дето Волга се влива в Каспийско море) и след това - с друг, вече морски параход до Баку. На не говото пристанище ни срещна председателят на Съюза на азърбайджанските писатели, видният писател-белетрист Мирза Ибрахимов. Той като повечето съветски хора е атеист, но на конгреса изия своята молитвено-приветствена песен азърбайджанският мюфтия, с бяла брада и червена чалма. Гостите от Азия и Африка трябваше да знаят, въпреки че мнозина бяха дошли със своите предубеждения, че религията не е гонена, а е призната и свободна в съветската страна. И преди това познавах един съветски писател-азърбайджанец - Самед Вургун, - който по времето на описания конгрес беше вече покойник. Той дойде в България наскоро след Девети септември заедно със своя близък приятел Константин Симонов - и на литературното четене в София, в Клуба на културните дейци, не чете, а изпя по общия източен обичай няколко свои сти хотворения и прочутата песен „Богата нефтью страна родная". В Азърбайджан, наред с популярния руски език, говорят и азърбайджански език - от гру Пата на тюркските езици. Тя обхваща редица земи - от Турция и Азърбайджан, през някслко поволжски републики, до земите на съветска Южна Азия, чак до китайската граница. На един от тия езици са говорили и нашите прабългари. Отдавна, още в началото на средновековието, азърбайджанският народ е живял в близост с персийската и арабската култура. Иран в продължение на векове е бил пряк или косвен (чрез разните ханства и бейства) владетел на тая страна, нейните поети са писали малко на своя и повече на персийския език, под влиянието на големите персийски поети от далечното минало Фирдоуси, Омар Хаям, Саади и др. Самият Азърбайджан е създал през средновековието голе мите поети Низами и Физули. Още преди да отида в Азърбайджан, той ме беше заинтригувал, когато се ропех в биогра фията и творчеството на Пенчо Славейков, с неговия интерес към азърбайджанския пост Мирза Шафи. Мирза е арабска дума и означава учител, но не учителят в училището, а наставник на хората със своята мъдрост и знания.

Най-ранни сведения за любовта на Асен Разцветников към книгите намираме в спомените на Ангел Каралийчев: „В детските си години Асен Разцветников е бил воловарче в родното си село Драганово. В торбичката си винаги е носел книжки. Много обичал народните приказки и песни. Разказвал ми е за една своя стринка, която била голяма песнопойка. За да му пее, малкият Асен сечал дърва, носел и вода, ходел да и помага."1 Когато Никола Фурнаджиев вижда за първи път Асен Разцветников, му прави впечатление, че той не се разделя с книгите при всякакви обстоятелства: „Привършило бе събрание, на което бе говорил Тодор Луканов, и Разцветников се намираше сред група работници. Под мишницата носеше книги, с другата ръка държеше шапката си и жестикулираше.

През юли 1984 г. във Военноморския музей във Варна постъпи ценен архивен експонат, дарение на Йосиф Живков Рангелов - съкурсант и приятел на Никола Вапцаров в Морското училище през 1926-1932 г. Той предостави на музея една ученическа тетрадка, в която е препи сал 15 ранни лирически творби на Н. Вапцаров и една притча на Николай Райнов със заглавие „Мъдрият Ухама“. Тетрадката е предназначена специално за курсантите от ММУ, което личи и от надписите и клишетата върху горната корица: „Помни войната“; „Морска учебна части; „Мор ско машинно училище": „Записки по немски език“; „Бъдещето на България лежи на морето и Дунава"; Варна, 1928 г. " В средата на корицата е карето с ръкописен текст: „На ученика Рангелов Йосиф Живков от 111 курс; френски език". Тетрадката е с резедави корици и съдържа 17 листа с размери 17/20,5 см. Четиринадесет листа са изписани ръкописно със синьо мастило, а три са празни (6, 7, 8). Първите три листа Рангелов е използувал за речник на френски думи, а от л. 4 нататък е преписал 15-те стихотворения и притчата на Райнов. На последната страница - 17 6- със син и червен молив са записани датите „11. І. 1929-11. 1. 1930 г.", различни технически термини и най-отдолу - подпис на Рангелов.

Статията на Г. Белая „На кръстопът" про следява търсенията и тенденциите в развитие то на съветската проза през последните десе тилетия. В уводната част авторката изразява несъгласието си с появила се напоследък литературнокритическа статия на В. Курбатов, в която се дава неточна картина на литератур ното развитие през 70-80-те години. Според него литературата през този период е постиг нала голяма пълнота и многообразие в подробностите“, но страда от това, че е отминавала основни етично-интелектуални въпроси, не е намерила своя здрава основополагаща идея. Настъпил е моментът - пише Г. Белая, - когато трябва да се разговаря не за липса на обединяващи етични идеи в литературата от този период, а за деформацията, на която те са били подложени в условията на „застойното време". Това предполага както анализ на причините за тяхната вътрешна еволюция, така и изследване на обстоятелствата, конто на ложиха върху литературата своя незаличим деформиращ отпечатък. Историческата потребност, отговор на коя то бяха „Белият параход" на Ч. Айтматов, „Прощаване с Матьора" на В. Распутин и дру ги близки до тях книги, проникна в социални процеси с многогодишна древност: в годи ни те на революцията и в годините на Великата Отечествена война. Тогава именно - подчер тава се в статията - назря това, което Л. Гинз бург определя като специфично светоусещане на съветския човек. „На времето Ремарк - пише тя - изгради романа си върху сводката, която гласеше „На Западния фронт нищо ново", за същия този ден, когато на този фронт загива неговият герой... Ние знаехме, че за деня, в който бъде убит от хитлеристки снаряд всеки един от нас, някъде ще бъде казано: „Под вражеските снаряди Ленинград живее своя обикновен трудов и делови живот. Затова всеки от нас казваше: ние обкръжаваме Харков, ние превзехме Орел... Зад формулите на сумираните действия бяха хиляди отделни хора, кото участвуваха в тях, заги наха, но не ще пожънат плодове.

„Сега, когато приключих своя многогоди шен труд, не бих казал, че със съжаление се разделям с моя герой и неговия духовен свят - признава Кръстьо Куюмджиев в послеслова към монографичното си изследване за Д. Ди мов. - Напротив, изпитвам облекчение. При цялата външна симетричност, строга съразмерност, дори съвършенство на неговите художествени постройки, вътре е един душевен лабиринт. За мен това беше гатанка. Дали съм я разгадал, това ще реши читателят. " Вярно, съдник оттук нататък е читателят. Но той, както знаем, екатегория нееднородна, обобщаващо събирателна и следователно мне нията за книгата на Куюмджиев ще се разграничават - всеки от нас ще я съди от позицията на личните си вкусове, интереси, очаквания. В едно обаче ще бъдем по всяка вероятност единни: след многобройните от зиви, статии и студии, след грижливо съхра нените документално-биографични свидетел ства, след монографичните трулове на Пантелей Зарев, Екатерина Иванова и Любен Георгиев тази книга е поредно свидетелство за нести х ващия интерес към литературното наследство на Д. Димов, поредно признание за приносите му в националната ни художествена традиция. Ще се съгласим също тъй относно качествата на самата книга. Тя е написана с артистично вживяване и темперамент, в нея личи емоционална пристрастност, но и проникновеност на изводите и наблюденията.

Появата на тази книга предизвиква радостно вълнение. Дългоочакваната истинска монография за д-р Кръстьо Кръстев, послед ния от „великата четворка", най-оспорваната и едновременно най-възловата" фигура в нея, вече е в ръцете ни. Защо трябваше да чакаме толкова много ли? Може да се изтъкне цял комплекс от причини, което и сам авторът е направил, като тактично ни е спестил някои по-деликатни моменти. Но дори ако се проследи - без каквито и да било коментарии - историята на отношението към д-р Кръстев през изминалите години, ще се получи труд, внуши телен и доста поучителен. Защото едва ли ще се намери пишещ - оставил било поголяма, било по-малка следа в литературата ни, - който да не е пробвал мисълта и перото си по тая тема. Оценките са всякакви: от найсмехотворните до изключително сериозните и задълбочените. Мотивите за изказването им също са разнообразни. В тях прозират и злобливата отмъстителност, и тщеславното желание да поостроумничиш безнаказно, и дълбоки идеологически несъгласия, и есте тически противоречия, и неразбиране или нежелание да се разбере и проникне в същност та. Наблюдават се, разбира се, и доста изсле дователски постижения, плод на научен под ход, съчетаващ познаването на литературна история и теория с естетическа веротърпимост и пси хологическа проникновеност. Марк систкото литературознание, опиращо се на диалектическия подход към процесите и яв ленията, държащо сметка за приноса на вся ка една крупна личност в строителството на огромния масив на българската национална култура, направи в последните двадесет го дини решителна крачка към осветляването на феномена" д-р Кръстев. Литературни изследователи от всички поколения проглед наха не само за отрицателните, но и за поло жителните страни в огромното по мащаби на следство на критика. Продължават да се поя вяват студии и статии, третиращи с научна вещина отделни проявления на д-р Кръстев, а така също и обглеждащи и преосмислящи по-цялостно ролята и мястото му на „катализатор" в ускорителното движение на кул турата ни в преломното време между девет 166 надесетото и двадесетото столетие и в първото десетилетие на века. Монографията на Любомир Стаматов тряб ва да се разглежда тъкмо като резултат от общите за цялата ни култура процеси на ду ховно разкрепостяване, като поредна стъпка за отдаване на дължимото към заслужилите в миналото, безкористни, обичащи народа и отечеството си творци и граждани. Но нужно е безспорно не само времето да узрее, не би бил достатъчен и куражът да се захванеш с трудната тема „Д-р Кръстев", тъй като не веднъж сме се убеждавали как дадена сложна проблематика с особен талант и сръчност е била профанизирана от повърхностни, посредствени бързописци и всичкописци. На право е немислимо да създаваш монография за д-р Кръстев, без да познаваш в детайли епохата му, включваща както литературните прояви и нрави, така и кипящи политически страсти, а също всякакви „веяния" от Изток и Запад.

Закономерна и очаквана е появата на спо менатия сборник, подготвен от Института по славянознание и балканистика при АН на СССР. От десетилетия тази утвърдена научна институция разширява и задълбочава своите изследвания по проблемите на историята на европейските социалистически култури и литератури, като съвместно с издателство „Наука периодически публикува сборници, посветени на историята и съвременното раз витие на славянските държави. В „Славян ските литератури..." са намерили място последните проучвания на голям колектив от специалисти, чиито усилия са насочени главно към изработването на общи критерии при под хода към отделните литератури. Основната цел на сборника е уточняването на характерните белези и процеси, в зависи мост от които са се формирали съвременните славянски литератури. В този смисъл е използувана релацията стари - нови литерату ри и епроследено историческото им развитие от средновековието до XVIII-XIX век. На ред с това създателите са се заели да прибавят своя опит и да спомогнат за написването на обща история на славянските литератури - необходимост, отдавна изтъквана от редица съветски и европейски слависти. Подобна идея не епродиктувана единствено и изклю чително от любопитство към миналото на сла вянските народи, а най-вече се налага от осъз натата потребност, че чрез по-пълното раз биране на миналото ние си изясняваме съвре менността; по-дълбокото вникване в смисъла на отминалото ни разкрива смисъла на бъде щето; гледайки назад, ние крачим напред" - бе казал А. И. Херцен. „Славянските литератури в процеса на съз даване и развитие" представлява нова крачка и в друго отношение - по начина на разглеж дане и тълкуване на историко-литературния материал, съобразен със задачата на изданието - да се положат основите на една обща история на славянските литератури, и поконкретно - да се спомогне за изясняването на принципите, върху които трябва да се облегне подобно всеобхватно дело. Колекти вът от известни учени слависти, сред които са А. А. Илюшин, Е. П. Наумов, Г. В. Ше лудко, Н. И. Толстой и други, предлага и начина, по който да бъде организирано изследването на отделните литератури и на от делните брънки в литературния процес на всяка от разглеждани те славянски държави. Подходът се базира на диалектическото един ство и взаимовръзка между славянските на роди и техните литературни традиции, без да се проти вопоставя специфичното на общото и без да се откъсва единицата от международ ния литературен процес. Тези начала пред ставят в нова светлина замисъла и пътищата за практическа реализация на този назрял за разрешаване от съвременната славистика проблем, а именно - за създаване на цялост но и задълбочено изследване на историята на славянските литератури.