темата

Съветското литературознание отдавна се занимава с тази тема - направено е много по изучаване на Лениновото наследство и по-специално изледвани са статиите му за Толстой. Подробно е анализирано съдържанието на тези статии и е показано принципното им различие от всичко, писано дотогава за Толстой в народническите и либералните издания и социалдемократическия печат - легалния и нелегалния. Събран е богат фактически материал, направени са интересни наблюдения и редица сериозни теоретически обобщения. Но предметът е толкова дълбок и значителен, че едва ли някой ще се осмели да признае тази тема за изчерпана. Напротив, нашето литературознание може би едва сега се приближи до възможността да я изследва цялостно и с такава научна обстоятелственост, каквато съответствува на важността на предмета. Лениновите статии за Толстой спадат към най-изтъкнатите произведения на световната естетическа мисъл. И макар че за тях е писано много, техният теоретически смисъл и методологическо значение все още не са извлечени и усвоени в пълна степен. Ето защо нужно е наново да се обръщаме към безсмъртните страници на Лениновото наследство и в тях да се опитаме да открием ония моменти, които днес за нас са особено поучителни и имат значение не само във връзка с творчеството на Толстой, но и за решаването на остри проблеми на нашата съвременна естетика и литературознание.

Тези думи на големия полски романист отдавна би трябвало да станат отправна точка на редица изследвания от контактологично и типологическо есте ство, които на сравнителна база биха хвърлили светлина върху някои централни проблеми, чието решение в историческите романи на Толстой и Жеромски е свързано с цялостната им творческа концепция. В това отношение сравнителното изследване на „Война и мир“ и „Пепелища", двете най-значими произведения на руската и полската литература, отразяващи епохата на Наполеоновите войни, крие богати възможности за сравнително-литературна интерпретация на проблеми, чийто философско-исторически характер и особено художественото им решение от двамата големи славянски романисти дава категорично основание да бъдат квалифицирани техните романи като историческа проза от нов тип. Широтата на философския поглед върху историята, идейната дълбочина на историческото мислене, което почива на основния философски тезис за решаващата роля на народните маси в историческото развитие, схващането за зависимостта на действията на историческите личности от обективните закономерности, значението на моралния фактор във войната и пр. - това са едни от най-съществените завоевания от философско-историческа гледна точка на Толстой и Жеромски в областта на историческия роман. Разбира се, различните исторически епохи, в които са създадени двата романа, характерът на литературния живот, националният поглед върху събитията, философските и психическите диспозиции на авторовите индивидуалности и т. н. неминуемо слагат своя отпечатък в една или друга степен при художественото решение на посо чената проблематика. Но когато се потърси решението на явленията в тяхната обща, типова характеристика, не може да не се съгласим, че като цяло творческите концепции на Толстой и Жеромски, особено що се отнася до проблемата за ролята на народните маси и на личността в историята, носят белезите на дълбоко сходство. Несъмнено редица сходства между романите „Война и мир“ и „Пепелища" идват като резултат на конкретно влияние на Толстой върху Жеромски.

В края на 30-те и началото на 40-те години една от най-актуалните теми в българската поезия е тази за Втората световна война. Прогресивните, честно мислещи поети без колебание заемат открита позиция против войната, стават изразители на заветните идеи на българския народ, негова нравствена съвест и духовни водачи. Още в първите месеци на войната Н. Фурнаджиев, Е. Багряна, Бленика, Хр. Радевски, а от младите -А. Геров, Б. Райнов и др.-написват едни от най-силните си антивоенни стихотворения. Поетичните изповеди на жените-поетеси не могат да се отделят от цялостната антивоенна струя в нашата поезия през този период. И все пак стиховете им излъчват нещо специфично, което ги обединява - това есилата на женското светоусещане, на женската природа. Да създава, да отглежда, да трепти за всеки кълн живот е заложено в самата природа на жената. И не само това - заложено е сякаш да бди над всичко, родено от творческия устрем на хората - защото самата тя е съзидателка. Ето защо войната й е органически чужда - животът и творчеството са несъвместими с нея, тъй като тя носи смърт и разруха. Именно затова темата за войната заема особено място в творчеството на жените-поетеси - тя е свързана с жизнено важни, с особено съкровени за жената ценности. Освен това, отделянето в случая на жените-поетеси е продиктувано и от друга подбуда - несправедливо е обръщано по-малко внимание на тяхната антивоенна лирика. А тя внася в темата за войната в българската поезия една особена атмосфера, специфична нюансировка на чув ствата, на вълненията им. Успоредно с изтъкнатите поетеси Е. Багряна, Бленика, М. Грубешлиева, М. Петканова в периода на Втората световна война творят и Весела Василева и Димана Данева. Родени през 1919 г., в началото на войната те са едва двадесетгодишни. По едно зловещо стечение на съдбата и двете умират твърде рано - първата на 24 години при злополука, втората на 27 години след мъчително боледуване. Макар и съвсем млади, поетичните им размисли свидетелствуват за ду ховната им зрелост, за умението им да пресъздадат атмосферата на епохата, да изразят вълне нията на своето поколение - родените между две войни". Някои от стиховете на Весела Василева за войната са едни от най-хубавите в цялата ни антивоенна лирика. Поради изключителна строгост и взискателност към своите творби тя не е публикувала стихотворенията си в годините на войната. Но независимо от това те са постичен документ за вълненията и тревогите на ней ното поколение, за нарастващото напрежение в тези години.

В историята на френската литература темата за огледалното отражение, често срещана в творчеството на поетите-символисти, има своето многовековно и инте ресно развитие. Много преди Бодлер, Верлен, Маларме, Валери и пр. темата за огледалото, обединявана нерядко във френската поезия с темата за Нарцис (под влиянието на Овидий), бива широко разпространена през Средновековието в творчеството на трубадурите и неопетраркистите до такава степен, че дори се превръща в клише. Така тя достига чак до Морис Сев (1510-1552). За същия този поет, представител на Лионската школа, Емил Фаге пише: „Съвременната символична школа вижда в негово лице своя пръв предшественик, така както романтиците виждат своя в лицето на Ронсар." Именно Морис Сев успява наново да възвърне на тази тема нейния поизтрит от дълга употреба блясък. Но в зависимост от това, къде я срещаме - у поетите-символисти или в средновековната френска поезия, темата за огледалното отражение разкрива твърде различни аспекти. Все пак има нещо общо, което свързва последните със среднове ковните им предшественици. Това е на първо място Платоновото схващане за истинския свят на идеите, чието отражение е земната реалност. Друга обща черта е, че и при първите и при вторите чрез огледалното отражение се символизират истината и познанието. Да хвърлим поглед в средновековната френска литература. В нея виждаме, че думите „speculum" (лат.) и „miroir" (старофр.), означаващи „огледало“, са достоя ние най-вече на дидактическия речник. Резюмиращи в себе си характерна за вре мето концепция за света, те често биват използвани при озаглавяването на енци клопедични и назидателни произведения, в които предлаганите образци имитират едно идеално съвършенство. Ето и няколко примера: "Speculum mundi (Огледало на света) на Венсан дьо Бове, произведение, съставено от: "Speculum doctrinale", Speculum historiale“, „Speculum naturale“, както и от един, прибавен по-късно, в традициите на средновековното творчество, „Speculum morale“. Освен това срещаме и заглавия като: „Miroir de l'ame“ (Огледало на душата), „Miroir de vie et de mortu (Огледало на живота и на смъртта), „Miroir aux Dames“ (Огледало на дамите) и т. н., и т. н. И през XVI в. Маргьорит дьо Навар пише за едно „Огледало на грешната душа" (Miroir de l'âme péchresse). Miroir" в смисъл на модел навлиза широко във всекидневния език. Беноа дьо Сент-Мор в своя „Роман за Троя" възхвалява Елена като „най-красивото цвете, образец за всички дами.

Гео Милев спада към поколението, чиято младост минава под знака на Първата световна война и последвалите я огромни обществ~но-политически промени. Неговото пряко участие във войната оставя не само физически следи във физиономичния облик на поета със спуснатия кичур коса върху дясното (изкуствено) око; екзистенциално най-дълбоко разтърсващо то се отразява и на неговия начин на мислене, и ние не бихме могли да разберем и оценим наПълно новаторството на неговата поетика без да ()ТЧетем влиянието на Първата световна война - първа не само по световния си обхват, но и по употребените технически средства за масово унищожение, първа и ненадмината дотогава и по ужасяващите си резултати -10 милиона убити и 20 милиона ранени. В края на ХХ век, който междувременно познава не само далеч по-ужасяващите резултати на Втората световна война, но и атомното оръжие и компюгьрно управляемИте военни действия, историци и културолози са все пак единни в мнението, че Първата световна война е единствена по рода си що се отнася до фундаменталността на предизвиканите промени (показателно е английското И обозначение The Great War). Тя се води с техниката на ХХ и морално-идейната екипировка на XIX век - това нейно основно противоречие - най-точно доловено в характеристиката на Карл Краус "техно-романтична авантюра"(1), разкрива спецификата на съвременната цивилизация изобщо. Както пораженията от бунта на техниката, често сравняван с духа, пуснат от бутилката, и свързаната с него Дълбока морална криза, така и политическите преобразования вследствие на войната - рухването на три големи империи, революцията в Русия,- са толкова неочаквани и носят толкова радикални промени, че мнозина историци са склонни да считат 1914 година за начало на ХХ век и определят непридвидимостта и неочакваността като диференциален признак на неговата култура. Ако шокиращата изненада, логическата несвързаност, случайността и фрагментарността до 1914 г. са естетически принципи на елитарното авангардно изкуство, "Голямата война" е факторът, който ги "демократизира", превръща ги в съществени белези на светоусещането на модерния човек, помитайки за четири години вековни авторитети и структури.(2) И ако неочакваността, фрагментарността и скокообразната асоциативност определят естетическото кредо на Гео Милев, не на последно място преживя~ането на войната - на фронта и първата следвоенна година в Берлин - именно в Берлин, където през 1918-1919 в цайтраферна сгъстеност се изреждат неочаквани революционни СQбития, полагащи основите на съвременна Германия, - не на последно място именно това преживяване има дял в оформянето на Гео-Милевата поетка.