огледалото

В историята на френската литература темата за огледалното отражение, често срещана в творчеството на поетите-символисти, има своето многовековно и инте ресно развитие. Много преди Бодлер, Верлен, Маларме, Валери и пр. темата за огледалото, обединявана нерядко във френската поезия с темата за Нарцис (под влиянието на Овидий), бива широко разпространена през Средновековието в творчеството на трубадурите и неопетраркистите до такава степен, че дори се превръща в клише. Така тя достига чак до Морис Сев (1510-1552). За същия този поет, представител на Лионската школа, Емил Фаге пише: „Съвременната символична школа вижда в негово лице своя пръв предшественик, така както романтиците виждат своя в лицето на Ронсар." Именно Морис Сев успява наново да възвърне на тази тема нейния поизтрит от дълга употреба блясък. Но в зависимост от това, къде я срещаме - у поетите-символисти или в средновековната френска поезия, темата за огледалното отражение разкрива твърде различни аспекти. Все пак има нещо общо, което свързва последните със среднове ковните им предшественици. Това е на първо място Платоновото схващане за истинския свят на идеите, чието отражение е земната реалност. Друга обща черта е, че и при първите и при вторите чрез огледалното отражение се символизират истината и познанието. Да хвърлим поглед в средновековната френска литература. В нея виждаме, че думите „speculum" (лат.) и „miroir" (старофр.), означаващи „огледало“, са достоя ние най-вече на дидактическия речник. Резюмиращи в себе си характерна за вре мето концепция за света, те често биват използвани при озаглавяването на енци клопедични и назидателни произведения, в които предлаганите образци имитират едно идеално съвършенство. Ето и няколко примера: "Speculum mundi (Огледало на света) на Венсан дьо Бове, произведение, съставено от: "Speculum doctrinale", Speculum historiale“, „Speculum naturale“, както и от един, прибавен по-късно, в традициите на средновековното творчество, „Speculum morale“. Освен това срещаме и заглавия като: „Miroir de l'ame“ (Огледало на душата), „Miroir de vie et de mortu (Огледало на живота и на смъртта), „Miroir aux Dames“ (Огледало на дамите) и т. н., и т. н. И през XVI в. Маргьорит дьо Навар пише за едно „Огледало на грешната душа" (Miroir de l'âme péchresse). Miroir" в смисъл на модел навлиза широко във всекидневния език. Беноа дьо Сент-Мор в своя „Роман за Троя" възхвалява Елена като „най-красивото цвете, образец за всички дами.

В началото на 1992 r. в многоезичието на наiШfЯ нов книжовен Вавилон се мярна една малка, пъстра и любоiШТНа книжка. В нея съставителят Георг Краев беше направил кратък подбор от нецензурни вицове под евфемистичното заглавие Скришен фолклор. Независимо от методологическите достойнства или слабости на подбора книгата - за пръв път у нас - превърна в публичен факт една проява на колективното мислене, традиционно санкционирана от културната цензура, и постави Желанията върху сцената на социалното внимание. Текстовете в нея дават възможност да се направи, също за пръв път, анализ на колективните еротични фантазии, които в голяма степен са определящи за националната идентичност на българския човек или поне на хората от шопския регион, където са записвани вицовете. В културологичен аспект скришният фолклор представлява типично гранично явление. Той съществува по границата на разрешеното, на културната норма и снема в себе си властта по два различни начина. Нецензурните вицове, от една страна, отричат властта, като дават израз на забраненото, на онези фантазии, които стават възможни извън нормата на публичен дискурс. И в същото време те потвърждават властта, като правят това скришно, с цялото удоволствие, което може да донесе извършването на едно мъничко престъпление. И най-беглата съпоставка между живота и текстовете на книжката ще ни убеди, че имаме работа с дискурсивни структури от фантазен характер. Пред нас са не реалните ситуации от живота на шопските селяни, нито дори тяхното подражателно отражение, а стереотипизирани проекции на дълбоки, често неосъзнати желания. В този смисъл скришен означава и Друг, несоциализиран, импулсивен живот на тялото. Вицовете ни сблъскват с една тъмна, различна страна на колективната психика. Това е вторият аспект на техния граничен характер. Скритостта е не само (и не толкова) пред социалната цензура. По-важна е скритостта на дискурса от себе си, от означаваща самоидентификация. В «скришните» вицове хората казват това, което не искат да знаят за себе си, но което в действителност знаят, без да го осъзнават. Очевиден е силният елемент на ексхибиционизъм в тях. Удоволствието да показваш своите тайни присъствува като двоен импулс в скришните вицове. Веднъж то е повод за тяхното появяване и втори път - начин на социално общуване, споделен комуникативен акт.

A basic question for the text is the Geo Milev’s attitude to Europe and Europeans presented in his letters and articles published in Bulgarian newspapers and magazines. Analysis pays heed to several crucial concepts such as nationality, European identity and otherness (explicated in his articles) and Milev’s standpoint on them. According to his correspondence and works the examination differentiates two turning points in Bulgarian artist’s position: 1. From military nationalistic one to the cultural internationalism (in 1913), and 2. Transition to socially motivated internationalism (in 1923).

Stefan Launer’s study The Character of Slavdom (1847) is an original attempt at an interpretation of European history. The erudite author builds the hypothesis of Slav fragmentation and of Slavdom as a mirror image of Western Europe. It runs counter to the widely popular idea, current at the time of the Slav Renaissance, of Slavic mutuality. The consciously selected and established in European history Slavic communities 1. Croats, 2. Poles, 3. Russians and 4. Czechs, united with Moravians, Slovaks and Silesians are regarded as the heirs and successors of the Western “quartet”: 1. Italians, 2. French, 3. English and 4. Germans. Launer draws parallels between political principle and religious confession of the selected foursomes from Western and Slavic Europe which were current in the middle of the 19th century. The study was part of the debate from the middle 19th century about the linguistic standard of the Slovak community which negates L. Stur’s attempt at codification and elaborates on the author’s pro-Hungarian proclivities. Launer’s vision negates the opposition Western - Eastern (Slavic) Europe, offering mutual stimulation of European peoples and the “emancipation” of the Slavic nations in various spheres of state and cultural functioning by following in the Western European footsteps. Launer’s European model is based on an in-depth reflection (though flavoured with sophistic arguments) upon the cultural diversity of the Slavs, connected to their divergent historical destinies. It is a text doubtless pregnant with politological, culturological, scholarly and anthropological potential but remaining retrograde, delaying the path towards Slovak national self-awareness.