Самодивата и огледалото (Два модела за идентификация на жената в българския фолклор)

В началото на 1992 r. в многоезичието на наiШfЯ нов книжовен Вавилон се мярна една малка, пъстра и любоiШТНа книжка. В нея съставителят Георг Краев беше направил кратък подбор от нецензурни вицове под евфемистичното заглавие Скришен фолклор. Независимо от методологическите достойнства или слабости на подбора книгата - за пръв път у нас - превърна в публичен факт една проява на колективното мислене, традиционно санкционирана от културната цензура, и постави Желанията върху сцената на социалното внимание. Текстовете в нея дават възможност да се направи, също за пръв път, анализ на колективните еротични фантазии, които в голяма степен са определящи за националната идентичност на българския човек или поне на хората от шопския регион, където са записвани вицовете. В културологичен аспект скришният фолклор представлява типично гранично явление. Той съществува по границата на разрешеното, на културната норма и снема в себе си властта по два различни начина. Нецензурните вицове, от една страна, отричат властта, като дават израз на забраненото, на онези фантазии, които стават възможни извън нормата на публичен дискурс. И в същото време те потвърждават властта, като правят това скришно, с цялото удоволствие, което може да донесе извършването на едно мъничко престъпление. И най-беглата съпоставка между живота и текстовете на книжката ще ни убеди, че имаме работа с дискурсивни структури от фантазен характер. Пред нас са не реалните ситуации от живота на шопските селяни, нито дори тяхното подражателно отражение, а стереотипизирани проекции на дълбоки, често неосъзнати желания. В този смисъл скришен означава и Друг, несоциализиран, импулсивен живот на тялото. Вицовете ни сблъскват с една тъмна, различна страна на колективната психика. Това е вторият аспект на техния граничен характер. Скритостта е не само (и не толкова) пред социалната цензура. По-важна е скритостта на дискурса от себе си, от означаваща самоидентификация. В «скришните» вицове хората казват това, което не искат да знаят за себе си, но което в действителност знаят, без да го осъзнават. Очевиден е силният елемент на ексхибиционизъм в тях. Удоволствието да показваш своите тайни присъствува като двоен импулс в скришните вицове. Веднъж то е повод за тяхното появяване и втори път - начин на социално общуване, споделен комуникативен акт.