Милена Кирова

Началото на 90-те години внася в българската литература все по-избист рящата се необходимост от разширяване и задълбочаване на литературно-есте тическите традиции, създадени през Възраждането. С промените в общественоисторическо, нравствено и духовно отношение в монолитното цяло на възрож денската литература се пораждат центробежни сили, създава се стремеж към търсене на форми, които адекватно да изразят новото съдържание. Творческото съзнание на нашите писатели променя посоката си. То се стреми не да се обективира чрез обществено значими проблеми, а да субективизира тези проблеми до степен на личностно изживяване. При това тематиката на творбите продължава да бъде в голямата си част свързана с бита и с живота на народа. Реализмът е доминиращо направление, но изграждането на ново свето усещане променя естетическата му основа. Той е обогатен и в художествено отношение. Новият поглед върху проблемите се стреми да създаде здрава органична връзка между минало и съвременност, между национално и общочовешко. През периода на 90-те - 900-те години у нас започва да се създава модерна литература с осъзнати тенденции към психологизиране и интелектуализиране. Назрели са обществено-историческите условия за нейната поява, интелигенцията е нравствено и духовно подготвена за началото на този процес. Тя сама търси и открива необходимите и пътища, по които да насочи литературното си твор чество. Този стремеж към новото е изключително интересен и разнообразен само като завоюване на художествени и естетически ценности, но и като психо логически процес, като аспект на големия проблем за формирането на модерно светоусещане у българската интелигенция. HC Специфично за прелома, започнал през този период, е засиленото влияние на европейската художествена и философска мисъл от последните няколко де сетилетия. В момент, когато националните литературни традиции явно не дости гат, за да се изгради върху тях богато и разнообразно художествено творчество, когато необходимостта от литература, осъвременена в художествено и естети ческо отношение, назрява сред читателите, преводната литература иззема голяма част от функциите и на национални традиции, и на естетически стимул. Тя едно временно запознава българския читател и писател с натрупаното богатство от художествени образи и идеи, формира у него нови нравствени критерии и есте тически изисквания и създава стремеж към разширяване границите на национал ната ни литература до едно високо общоевропейско равнище. Непосредствено пропагандна, възпитателна, познавателна и стимулираща функция на превод ната литература се сплитат, въздействуват едновременно и това обуславя голя мата и роля в този момент.

В началото на 1992 r. в многоезичието на наiШfЯ нов книжовен Вавилон се мярна една малка, пъстра и любоiШТНа книжка. В нея съставителят Георг Краев беше направил кратък подбор от нецензурни вицове под евфемистичното заглавие Скришен фолклор. Независимо от методологическите достойнства или слабости на подбора книгата - за пръв път у нас - превърна в публичен факт една проява на колективното мислене, традиционно санкционирана от културната цензура, и постави Желанията върху сцената на социалното внимание. Текстовете в нея дават възможност да се направи, също за пръв път, анализ на колективните еротични фантазии, които в голяма степен са определящи за националната идентичност на българския човек или поне на хората от шопския регион, където са записвани вицовете. В културологичен аспект скришният фолклор представлява типично гранично явление. Той съществува по границата на разрешеното, на културната норма и снема в себе си властта по два различни начина. Нецензурните вицове, от една страна, отричат властта, като дават израз на забраненото, на онези фантазии, които стават възможни извън нормата на публичен дискурс. И в същото време те потвърждават властта, като правят това скришно, с цялото удоволствие, което може да донесе извършването на едно мъничко престъпление. И най-беглата съпоставка между живота и текстовете на книжката ще ни убеди, че имаме работа с дискурсивни структури от фантазен характер. Пред нас са не реалните ситуации от живота на шопските селяни, нито дори тяхното подражателно отражение, а стереотипизирани проекции на дълбоки, често неосъзнати желания. В този смисъл скришен означава и Друг, несоциализиран, импулсивен живот на тялото. Вицовете ни сблъскват с една тъмна, различна страна на колективната психика. Това е вторият аспект на техния граничен характер. Скритостта е не само (и не толкова) пред социалната цензура. По-важна е скритостта на дискурса от себе си, от означаваща самоидентификация. В «скришните» вицове хората казват това, което не искат да знаят за себе си, но което в действителност знаят, без да го осъзнават. Очевиден е силният елемент на ексхибиционизъм в тях. Удоволствието да показваш своите тайни присъствува като двоен импулс в скришните вицове. Веднъж то е повод за тяхното появяване и втори път - начин на социално общуване, споделен комуникативен акт.

Хайде, всеки от нас да разКLlже за бай Ганя. -Хайде - извикаха всички. -Аз ще разКLlжа. - ЧаКLlйте, аз зная повече... -Не, аз, ти нищо не знаеш. Дигна се глъчКLl. Най-сетне ce'cъглacUXJitte да почне Стати. И той почна. Така започва «Бай Ганьо»: група хора разказват истории за един друг човек, който не присъства в момента.(Комуникативната ситуация е симптоматично безредна, даже синтаксисът се старае да постави акцент върху имплицитното усещане за предвербален хаос, за психична структура, която предхожда и ражда потребността от езика. Конституиращият текста импулс идва от желанието за разказване: светът ще бъде подреден и така -пре-създаден в речта на групата хора. Въвеждащата повествователна ситуация можем да разберем и като желание на дискурса да посочи корените на своя жанров модел: предлитературата ще бъде родена сред началния речеви хаос. Комуникативността на този модел е фолклорна по своя характер, тя се изразява в (без)редица от устни разкази с обединителна логика в потребността от (речева) идентификация и самоидентификация на субекта. От нея тръгва нежеланието на текста да индивидуализира разказвачите-протагонисти. През цялото време те ще носят един особен характер на призрачност: гласове в тъмната стая на дискурсивни желания. Читателят не изпитва потребност да диференцира с поглед някакъв образ от групата, да отдели «ЛИЧНОСТ» на разказвача от неизвестния брой говорещи хора; образите са функционално заменяеми; характеризира ги способността да говорят, а не начинът или съдържанието на това, което говорят. Тази натрапчива нагласа към анонимност ни кара да възприемаме разказващите герои не толкова като образи (видими в сигнификативното пространство), колкото като гласове на значенията в дискурса. Движението от видимост към огласеност на смисъла е регресивно; то допълва несъзнаваното усещане за някакви архаични и предсоциални измерения на естетическото внушение. С всичко това първата - протоповествователна - ситуация ни насочва да търсим конституиращия «Бай Ганьо» жанров модел далече назад - преди обособяването на трайни литературни форми, може би там, където речта е имала/има силно перформативен характер, където разказването на истории (анекдоти) представлява активна техника за изразяване и задоволяване на психо-физиологични желания.

The article pursues the first three decades following the National Liberation (1878) in order to discover the beginnings of women’s prose writing in Bulgarian literature. By means of bibliometric statistics, it challenges the myth that poetry has always been the stronger and the better side of Bulgarian women’s writing. A number of names appear on the surface. Ekaterina Karavelova was the first ever Bulgarian woman who wrote political pamphlets in a very early time (mid-80’s of the 19th). Vela Blagoeva was not only a feminist-oriented activist of the socialist movement but a prolific prose writer as well. The article pays close attention to their works and makes visible their contribution to the history of Bulgarian literature.

От сянката на историята: Жените в българското общество и култура. Извори за историята на жените: дневници, спомени, писма, белетристика. Красимира Даскалова, Жоржета Назърска, Ренета Рошкева (съставителки), София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2021.This is a review of a volume entitled “From the Shadows of History. The Women in Bulgarian Society and Culture. Sources of Women’s History: diaries, memories, letters, fiction”; the second book in a sequence of volumes dedicated to the history of women in Bulgaria. (The first book was published in 1998.) Krassimira Daskalova, Zhorzheta Nazarska, and Reneta Roshkeva have edited a large and impressive book of 620 pages; this is the most significant text so far in the sphere of Bulgarian Women's history. The first part of the book presents an overall of six women who graduated from a prominent women’s school founded by American Protestant missionaries in Constantinople: Home School (1871), which later turned into Constantinople Woman’s College (1891). The second part of the book is entitled “Bulgarian Women’s Movement in 20th Century and Its Leaders”. Only one but a very prominent functionary of this movement is presented here: Dimitrana Ivanova. Her biography is presented in detail by Krasimira Daskalova.

This article examines the Bulgarian novels published in 2022 as a representative sample of what was created in this genre in the two decades of the 21st century. The year 2022 has a special place and significance in the development of modern Bulgarian fiction. On the one hand, because the number of new novels is very large – over fifty. On the other hand, and even more important, because this production shows well what has been achieved, breaking new ground since 1989, and what has already become obsolete three decades after the beginning of the changes. The thematic focus of the article is the representations of Bulgarian history, divided into three parts: representations of the recent past (1944–1989), representations of the Transition, representations of more distant history. The political messages specific to each group are defined, new directions of historical/epic thinking in Bulgarian novel are highlighted.