Бай Ганьо - поглъщащият човек

Хайде, всеки от нас да разКLlже за бай Ганя. -Хайде - извикаха всички. -Аз ще разКLlжа. - ЧаКLlйте, аз зная повече... -Не, аз, ти нищо не знаеш. Дигна се глъчКLl. Най-сетне ce'cъглacUXJitte да почне Стати. И той почна. Така започва «Бай Ганьо»: група хора разказват истории за един друг човек, който не присъства в момента.(Комуникативната ситуация е симптоматично безредна, даже синтаксисът се старае да постави акцент върху имплицитното усещане за предвербален хаос, за психична структура, която предхожда и ражда потребността от езика. Конституиращият текста импулс идва от желанието за разказване: светът ще бъде подреден и така -пре-създаден в речта на групата хора. Въвеждащата повествователна ситуация можем да разберем и като желание на дискурса да посочи корените на своя жанров модел: предлитературата ще бъде родена сред началния речеви хаос. Комуникативността на този модел е фолклорна по своя характер, тя се изразява в (без)редица от устни разкази с обединителна логика в потребността от (речева) идентификация и самоидентификация на субекта. От нея тръгва нежеланието на текста да индивидуализира разказвачите-протагонисти. През цялото време те ще носят един особен характер на призрачност: гласове в тъмната стая на дискурсивни желания. Читателят не изпитва потребност да диференцира с поглед някакъв образ от групата, да отдели «ЛИЧНОСТ» на разказвача от неизвестния брой говорещи хора; образите са функционално заменяеми; характеризира ги способността да говорят, а не начинът или съдържанието на това, което говорят. Тази натрапчива нагласа към анонимност ни кара да възприемаме разказващите герои не толкова като образи (видими в сигнификативното пространство), колкото като гласове на значенията в дискурса. Движението от видимост към огласеност на смисъла е регресивно; то допълва несъзнаваното усещане за някакви архаични и предсоциални измерения на естетическото внушение. С всичко това първата - протоповествователна - ситуация ни насочва да търсим конституиращия «Бай Ганьо» жанров модел далече назад - преди обособяването на трайни литературни форми, може би там, където речта е имала/има силно перформативен характер, където разказването на истории (анекдоти) представлява активна техника за изразяване и задоволяване на психо-физиологични желания.