Човек

Трудът на Д. С. Лихачов представя една от най-интересните книги, които са излизали напоследък по въпросите на старата руска литература. Поради близостта, която съществува между руската и българската литература в Средновековието, принципната и методологическа страна на тоя труд не може да не заинтересува и българските изследвачи. Авторът си е поставил за задача да характеризира стилистическите системи на изображение на човека в старата руска литература и по тоя начин да посочи своеобразието и художествените достойнства на руската литература през първите седем века от нейното съществуване (XI—XVII в.). Той изхожда от становището, че старата руска литература представя по своята същност художествено явление, художествено творчество. Както сам отбелязва в заключителната глава, дълго време „започваха историята на руското изкуство от XIX в., макар самият факт за съществуване на произведения на изкуството в стара Русия да бе добре известен. След това откриха XVIII в., откриха и великото изкуство на стара Русия, което сега привлича усърдното внимание на цялото културно човечество. „Откриването" на старата руска Литература се извършва несравнено по- бавно. Работите на Ф. И. Буслаев първи обърнаха внимание на художествената страна на старата руска литература. Много направиха за изучаване на художествената същност на руската литература от ХI— XVII век А. С. Орлов, В. П. Адрианова- Перетц, Н. К. Гудзий, И. П. Ерьомин, В. Ф. Ржига. Предстои да се направи още повече, защото старата руска литерату- ра е несравнено по-малко „достъпна" от старото руско изкуство" (стр. 174).

Повестта на Богомил Райнов „Пътища за никъде принадлежи към поредицата творби на най-неспокойните ни и търсещи белетристи, в които въз основа на един разкрепостен естетически идеал и обогатена от опита на последното десетилетие представа за днешния човек се изобразява нашата сложна и драматична съвременност. Тя ни завладява с искрената гражданска тревога и антидо гматичен патос, с които авторът поставя проблема за нарушената по времето на култа към личността хармония между индивид и среда, за свободата на мисълта и научното изследване, за самосъзнанието и творческата реализация на съвременния човек. Писател с ярко изявено активно отношение към действителността, с остра аналитична мисъл и тънък усет за актуалните обществени конфликти и идейно-нравствена проблематика на нашето героично и вълнуващо съвремие, Богомил Райнов не би могъл да остане на страна от започнатия в нашата литература през последните години разговор върху най-жизнените въпроси на съвременния живот. „Съвременността - това сме ние - споделя Б. Райнов. Всеки определя своето отношение към нея по своему. Писателят го прави с книгите си. Проблематика на съвременността - или по-точно едно късче от нея, осмисля и последната ми книга „Пъ тища за никъде. Защо я написах? Това беше необходимо за мен, чувствувах се длъжен да взема своя позиция по някои явления именно на съвременността, явления с дале чен корен в миналото и със закъсняло, краткотрайно разцъфтяване в наше време: кариеризъм, клеветничество, службогонство. Литературата е винаги сражение за нещо по-добро, против нещо, което го оспорва". Позицията, която Богомил Райнов заема В тази повест, е позиция на честността, на 1 Богомил Райнов, Пътища за никъде, повест, 1966 г. 2 Виж в. Труд, бр. 16, 1966 г. 136 нравствената бдителност и свободната граж Данска съвест. Повестта „Пътища за никъде е от онези белетристични произведения, чиято художе ствена значимост се определя преди всичко от правдивото пресъздаване на напрегнатата духовна атмосфера на нашето десетилетие, на характерната за нашето време повише на идейно-нравствена целеустременост на интелектуалните търсения на съвременния човек. Тя е от онези творби, на които мнозина се доверяват, защото откриват в тях епизоди от собствената си духовна биогра фия. Тя ни привлича, защото с някои свои моменти ни дава ключ за проникване в загадката на трагичния край на личности, станали с делата си и нравственото си обая ние наши духовни кумири.

Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

Около тези книги се вдигна странен шум. Говореше се, че Енчо Мутафов пренесъл механично текстове от едната книга в другата. Дори в един провинциален вестник се появиха цитати, които „изобличаваха" автора, позволил си да издаде два пъти една и съща книга под различни заглавия. За всеки, който познава критика и теоретика Енчо Мутафов, тези твърдения изглеждат необясними - та той има публикувани статии не за две, а за поне пет книги - какво би могло да го накара да повтаря едни и същи текстове ? Внимателният прочит разсейва веднага съмненията ни и ние разбираме, че критикът ни предлага един интересен и, бързам да споделя мнението си, сполучлив експеримент - да разгледа някои от най-интересните явления в съвременната българска литература от две гледни точки: да види едни и същи събития, първо, в светлината на заложения в тях съвременен конфликт („Подвижният човек") и, второ, да открие в тях „наличието и функционирането на няколко вида художе ствени единства" („Време и художествено единство").

От началото на 60-те години в центъра на националните художествени светове застава „подвижният" човек. „Средище на големи социални промени, на сме шения на представи вследствие внезапните размествания на пластове", той съ ществено се различава от човека в едно улегнало канонично време". По същото време идеята за движението се налага като първостепенна идейно-оформяща и структуроорганизираща величина. Тя именно определя ценностно-етическите критерии в съвременната българска литература. Истинно (разумно, хармонично) с това, което подлежи на творческо развитие, обновяване, усъвършенствуване. Обратно, светът „в застой" (както в „Пътища за никъде") е неистинен, механистичен, мъртъв, неразумен. Чрез опозицията Движение - Застой съвременното художествено мислене излиза към универсалния мирогледно-философски конфликт на съвременната епоха - конфликта между „здравия разум" и парадоксалното „неевклидово" мислене. В определени случаи (става дума за значимите новаторски образци на литературата от 60-те - 70-те години) той обхваща в себе си всички досегашни разновидности на художествената конфликтност (социално-класова, народностноисторическа, нравствено-психологическа и т. н.). Нецелесъобразностите в българ ския исторически живот започват да се осмислят като свойствени на механистич ния догматичен рационализъм, на пошло елементарното „здравомислие". Напротив, духовната извисеност на човека се разглежда в общ семантичен ред с Айнщайновите идеи („Звездите над нас"). „Загадката на съществуването" (П. Ве жинов) според най-новата ни проза може да бъде осмислена единствено в процес на „ставане" - т. е. в полезрението на търсещата, творчески разкрепостена съв ременна личност. От позициите на бездуховността на Застоя противоречията парадоксите на битието докрай ще си останат загадка. И На свой ред опозицията Движение - Застой предпопределя засилената активност на структурните съотнесености отвореност - затвореност, Дом - Път. Стремлението на героя към жизнетворчество и хармония в след априлския период е стремление навън, „на открито“. Във връзка с това същностно значение придобива символиката на Пътя. Ключова за поезията още през 50-те години (Бл. Димитрова, П. Пенев, Л. Левчев и редица други), тя се налага след Априлския прелом и в прозата. Пространството на българския човек се разкрива прорязано от пътища и пътеки - знак за личностно или национално-историческо самоосъзнаване, за гльбинни социално-психологически и нравствени изменения.

Съветската литература създава най-новата „история на младия човек" (М. Горки), изследва неговия духовен свят, връзките му с живота на обществото и народа в исторически сложен период. В днешния свят все повече се изостря идеологическата и духовната противоположност на двете системи, на двете култури: социалистическата и бур жоазната. Капитализмът разклаща елементарните нравствени норми и разлага морала, това оставя неизбежен отпечатък и върху останалите форми на духовния живот в буржоазното общество. Така например още на границата на 60-те - 70-те години западната култура се открои младежко течение, назовано контракултура, чиито представители се опитваха да обосноват закономерността на идейно-философското скъсва a B не, нравствената пропаст между различните поколения, живеещи в едно общество. на В романа „Чувате ли ги?" френската писателка Натали Сарот отразява художе ствено този феномен на буржоазната култура - контракултурата, в образите на бащи деца, които от взаимно неразбиране са стигнали до взаимна омраза. Показан с стремежът на „децата" да се отърват по всякакъв начин от „вледеняващия хлад на белезниците“, с които са „оковани" от по-старото поколение. Но този шумен бунт „децата" против духовния конформизъм на „бащите" е единствено „смях в пустотата" и, както показа времето, отрицанието им е „детска болест", която не предизвика големи неприятности на „бащите" в едно общество, култивиращо моралната всепоз воленост. Краят на романа „Чувате ли ги?" е изпълнен с усещането за безизходност, за безпътица, която неизбежно очаква младите герои бунтари:,, ... Техните гла сове се сливат в смътен шум, който се отдалечава и затихва... хлопва се врата.... a сетне - тишина." Тишината означава нравствена и духовна опустошеност и в края на краищата връ щане в своя кръг, в лоното на отхвърлените по-рано ценности. Такъв е закономерният финал не само на контракултурата, но и на другите течения на Запад, които провъзгласяват отвреме навреме хегемония на младежта". Проявите на човека и в живота, и в литературата в крайна сметка винаги са свързани с проблема за приемствеността между поколенията. В социалистическото общество литературата отразява и насочва младото поколение в търсенето на свой път сред новите исторически обстоятелства. Една от особеностите на литературния процес през последните години е, че той не измъкна на авансцената на литературата един-единствен, доминиращ тип млад ге рой. Изминалите години предложиха истинско многообразие от характери. Както и преди, продължението на традициите, неразривната връзка между поколенията в литературата и в живота се изграждат върху дълбоката приемственост на революционните и народните идеали, представляващи духовната основа на нашето общество.

Есето на Камю „Разбунтуваният човек“ е част от книга със същото заглавие, публикувана за пръв път през 1951 г. В нея Камю се опитва да разбере своето време - време от навечерието на Първата све товна война, на установяването на фашизма и първите революционни процеси, време- свидетел на Испанската гражданска война, на Втората световна война, време, в което съжителствуват нихилизмът и волята за утвърждаването на нови културни форми. „Смята се - пише Камю, - че една епоха, в която за 50 години са били убити и поробени 70 милиона човешки същества, трябва единствено и преди всичко да бъде съдена. Но нейната вина трябва освен това да бъде разбрана.... Във времето, когато престъпле нието се кичи с тленните останки на невинността, чрез едно изненадващо преобръщане, присъщо на на шата епоха, тъкмо невинността е призвана да представи своите оправдания. " Странно и парадоксално е това преобръщане, което в определени епохи обхваща от край до край човешкото. Щом ценностите, в името на които се живее животът, се абсолютизират и институционализират, се установява един сакрален свят, в който за всички въпроси има предварително готови и неотменни отговори. Обаче сакралното единство, поддържано от традицията или определена метафизика, започва да се сблъсква с факти и събития, които съвсем не могат да се подведат под абсолютизираните принципи. Ценностната система, валидна в сакралния свят, щом попадне под ударите на една непонятна действи телност, постепенно, но сигурно се разпада. Ценностите на човешкия живот, вместо да ръководят реалния жизнен процес, започват да се противопоставят една на друга, да се опровергават взаимно и да се обезценяват. Настъпва времето, когато абсурдът започва да се среща зад всеки ъгъл. Човекът се затваря все повече в свой самотен свят, в който очевидно е само това, че едно страдание заменя друго и в този низ от страдания отсъствува каквото и да било ценностно средоточие. Вече в нищо не се вярва и дори страданието е безсмислено. Но ако в нищо не се вярва и ако не можем да утвърдим никаква ценност, всичко е разрешено и нищо няма значение. Чувството за абсурдност е основата на позиция, от която дори на престъплението се гледа като на нещо безразлично, и вследствие на това - като на нещо възможно. Фактическото поругаване на всичко човешко в човека, цинизмът и нихилизмът, гаврата с ценностите на човешкия живот достигат своя апотеоз в хитлеристкия апокалипсис. Защо и по какъв начин масовите убийства са били идеологически оправдани и освещавани, как става възможно в името на свръхчовека да бъдат унищожавани истинските човеци и по-общо -защо и по какъв начин действия в името на добри намерения от известна граница нататък се превръщат в своята противоположност и достигат не доброто, прокламирано като цел, а тъкмо обратното - до злото, нечувано по своите размери и пагубни резул тати, - това е главният въпрос, който занимава Камю. Абсурдът, породен от сблъскването на прокламираните високи идеали и фактическото обезценяване на човешкото в човека, е едно усещане за ценностния вакуум, което вместо да допринася за преодоляването му, съдействува за неговото разширяване и задълбочаване. Живеейки в абсурда, човек не е може би самият той престъпник, но с невинността си, с безразличието си, с липсата на протест стаза съучастник в престъплението. Албер Камю, когото българският читател познава преди всичко като тънък познавач на абсурда, сам признава, че е чувствувал моралната необходимост да намери изход от състоянието на абсурд. „Аз исках - пише Камю - най-напред да изследвам отрицанието. В три форми: романната - Чужденецът"; дра матичната - Калигула“, „Недоразумението"; идеологическата - „Митът за Сизиф". Аз преминах през позитивното под още три форми: романната - „Чумата"; драматичната - Обсадно положение", „Съдиите"; идеологическата - „Разбунтуваният човек". Аз вече встъпвам в трети цикъл около темата за любовта."

В кой момент точно Захари Стоянов се е отклонил от „Записките", за да напише книгата си за Левски, етрудно да се установи, но фактът, че тя предшествува изли зането на първия им том, достатъчно говори за неспокойствието, с което е написана тази книга. Пряк участник и организатор на Априлското въстание, Захари Стоянов покъсно истински осъзнава и исторически осмисля мястото на Левски в националноосвободителните борби на народа ни. Това става очевидно, когато той заема пози цията на летописец. Тогава вероятно образът на Левски като човек и като апостол (11, 59) израства ретроспективно постепенно в съзнанието му. В края на тази своя първа книга, преди да премине отново към „Записките", той заключава: „Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон - от бащата на апостолите. - Познаваш ли ти Василя Дякона? Той говореше така и така - казваха селяните навсякъде, на които из паметта не беше изчезнал още хероят. В IV въстаннически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 година тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона. Нему се дължи учреждението на всички тайни комитети из България" (1, 86-87). Но Захари Стоянов написва най-напред биографията на Левски не само за да канализира развълнуваните си мисли и да се върне към „Записките" с чувството на един изпълнен исторически дълг, а и със съпротива срещу симптомите на фалшивата митологизация на героя, чийто образ според него не се нуждае от украса и преувеличения. „Аз казах за моя герой това, което е положителната истина за него и което той е вър шил; а комуто се вижда грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява после по вкуса на своята публика" (II, 13). B И В сравнение с последвалите във времето многобройни биографии на Васил Левски Захари Стояновата липсват естествено много от по-късно откритите документи факти. Тя е написана под напора на вътрешната авторска (и осъзнатата обществена) необходимост, с едно познание a priorі, което по-късно фактите и документите само ще потвърждават и допълват. И без да е достатъчно документална, тази биография на Апостола е непоклатимо вярна и достоверна с наличната си информация и с внуше нието на една цялостна представа за неговата личност и дело. Тя никога не е излязла очевидно няма да излезе от историческо и литературно обръщение, защото е първа не само в реда на биографиите, а и в исторически ценностен смисъл.

Монографията на Сабина Беляева изисква от читателя пълна концентрация. Тя не е от онези често срещащи се литературоведски опуси", които могат да бъдат четени и по хоризонталната система". Тук всяка дума е изпълнена със смисъл, тежи на мястото си. Духовната храна не ни се предлага напълно смляна, а още в първите страници авторката ни подготвя за такъв прочит, който предполага напрегнато интелектуално съ причастие. Чух мнения, че това било самоцелно изследване, без практическа полза, своеобразна игра на осведоменост и теоретическа подготовка. Но аз добре знам колко сериозно Сабина Беляева се подготвяше за тази своя книга, как самоотвержено поглъщаше трактати по съвременна физика, чуждестранни изследвания върху проблемите за времето и пространството в литературното произ ведение. Не крия, че и за мен първите петдесетина стразащото да осмислим как съвременният човек вижда и усеща действителността, ще рече да проникнем по-дълбоко в неговата, в нашата същност, да достигнем по-висша степен на самопознание, Разбира се, подобно осмисляне е невъзможно, ако ни се предложи само, моментна снимка", без да се държи сметка за диалектиката на промените, за историческите корени на явленията. ници никак не бяха леки за възприемане. Но инте ресът ми се разпали още докато четях, въведението". И не защото срещах непозната тематика, а поради умението на Беляева да мисли концептивно и да поставя въпроси, които трябва да вълнуваг не само писателите и критиците, а въобще мислещите хора в днешния свят. Предпоставка за разсъжденията й е марксическата убеденост, че жизнените реалии търпят преобразования в худо жествените творби от различните епохи, а тези преобразования задължително са съобразени с материала, от който е моделирана картината на света", зависят от културно-естетическите конвенции" на своето време, т.е. биха могли да ни дадат вярна представа за мирогледа и естественонаучните постижения" на века. От богатството на жизнени реалии тя избира безспорно най-важните: времето и пространството.

Нарастващата роля на социалната функция на френската литература е отче тена от критиката още в петдесетте години на нашия век: „.. френската литература може да претендира, че през развитието си в модерната епоха първа открива някои закони на социалния живот". През осемдесетте години във Франция след формалните лутания на новия роман и „разчупения, отразяващ повече от всякога собстве ната си структура, безформен текст на последвалото го романно творчество вне запно се налага реалистична тенденция в този жанр. По-силно проницаем от останалите литературни жанрове за „извънлитературата, романът намира нови пътища да съгради представения свят по подобие на реалността. Последните години бележат възобновен интерес и към автобиографията както от страна на писателите, така и от литературната наука. Тя все по-често е определяна в план, надхвърлящ исто рически реализираното автобиографично слово: заговори се за автобиографичен „проект, намерение", за автобиографична „тенденция". Теоретичните изслед вания по този въпрос редовно отделят място на романните елементи в автобиогра фията и обратно. Този факт е показателен за сложния литературен феномен, характеризиращ нашето съвремие: предпочитание към тематиката, отнасяща се към индивидуалността на личността и към една определена литературна форма - разказа в първо лице единствено число. За разлика от други периоди в историята на литературата автобиография и персонален роман днес са ясно разграничими при прочит вследствие на много по-асимилираното влияние на масовата литература в личното романно повествование в сравнение с новия роман през петдесетте години. Романното „аз" въвежда с нови отсенки в литературната традиция съдбата на „неизвестните хора". Текстът придобива загубената в иманентната литературна традиция кохерентност, съсредоточавайки се около проблемите личността.

Хайде, всеки от нас да разКLlже за бай Ганя. -Хайде - извикаха всички. -Аз ще разКLlжа. - ЧаКLlйте, аз зная повече... -Не, аз, ти нищо не знаеш. Дигна се глъчКLl. Най-сетне ce'cъглacUXJitte да почне Стати. И той почна. Така започва «Бай Ганьо»: група хора разказват истории за един друг човек, който не присъства в момента.(Комуникативната ситуация е симптоматично безредна, даже синтаксисът се старае да постави акцент върху имплицитното усещане за предвербален хаос, за психична структура, която предхожда и ражда потребността от езика. Конституиращият текста импулс идва от желанието за разказване: светът ще бъде подреден и така -пре-създаден в речта на групата хора. Въвеждащата повествователна ситуация можем да разберем и като желание на дискурса да посочи корените на своя жанров модел: предлитературата ще бъде родена сред началния речеви хаос. Комуникативността на този модел е фолклорна по своя характер, тя се изразява в (без)редица от устни разкази с обединителна логика в потребността от (речева) идентификация и самоидентификация на субекта. От нея тръгва нежеланието на текста да индивидуализира разказвачите-протагонисти. През цялото време те ще носят един особен характер на призрачност: гласове в тъмната стая на дискурсивни желания. Читателят не изпитва потребност да диференцира с поглед някакъв образ от групата, да отдели «ЛИЧНОСТ» на разказвача от неизвестния брой говорещи хора; образите са функционално заменяеми; характеризира ги способността да говорят, а не начинът или съдържанието на това, което говорят. Тази натрапчива нагласа към анонимност ни кара да възприемаме разказващите герои не толкова като образи (видими в сигнификативното пространство), колкото като гласове на значенията в дискурса. Движението от видимост към огласеност на смисъла е регресивно; то допълва несъзнаваното усещане за някакви архаични и предсоциални измерения на естетическото внушение. С всичко това първата - протоповествователна - ситуация ни насочва да търсим конституиращия «Бай Ганьо» жанров модел далече назад - преди обособяването на трайни литературни форми, може би там, където речта е имала/има силно перформативен характер, където разказването на истории (анекдоти) представлява активна техника за изразяване и задоволяване на психо-физиологични желания.

Литературна мисъл". Опит за портрет на списанието като човек