Ганьо

За три-четири години зряло творчество остави такива бележити творби като „До Чикаго и назад и пътеписите из България, няколко десетки фейлетони, от които всеки следващ бележи видимо пораснало майсторство. С още по-пълна сила талантът на Алеко се разкри в разказите за Бай Ганьо. Неговият герой обобщи характерните черти на цяла една епоха в развитието на българското общество, когато се ломяха старите социални и нравствени устои и из техните руини се въздигаше рицарят на новото време - арогантен и безскрупулен, предприемчив и изобретателен, пълен с енергия и егои стични амбиции. „Бай Ганьо" си извоюва такава популярност, каквато нито едно литературно произведение у нас никога не е имало. Наред с другите произведения на писателя невероятните разкази за един съвременен българин" оказват огромно въздействие върху обществения морал, върху възпитанието на редица поколения чак до наше време. Алеко Константинов има щастливата съдба да създаде свой жанр - фейлетона и пътеписа, - но той бе честит да види своя Бай Ганьо излязъл от книгата и заживял свой самостоятелен живот. Няма у нас друг литературен тип, който толкова дълго и така осезаемо да присъствува в нашия живот, способен за най-невероятни превъплъщения, устойчив и непрекъснато изменящ се. Този втори Бай Ганьо, за който Алеко ни даде само най-обща представа, се натрапва на всяка крачка в живота - ухилен и предприемчив, чужд на стеснението и срама, горд с лукавата си практичност, самодоволен и безскрупулен. Неговото присъствие като че ли се превърна в необходимост, която мобилизира нравствените сили на обществото, активизира нашата съпро тива и издига гражданското ни и духовно самосъзнание. Алековият „Бай Ганьо израсна из множество реални прототипове, но той от своя страна стана първооснова и прототип на безбройни именни или анонимни анекдоти, неговите характерологични черти ни помагат да разберем и квалифицираме многобройните му превъплъщения в безброй реални лица и ситуации. Възникнал като литературно обобщение на действителността, Бай Ганьо се връща отново в реалния живот като нравствена присъда и отрицание на себеподобно поведение. Нашата литература познава много герои, които с идеализма си се превърнаха в пример за подражание и оказаха облагородяващо въздействие върху най-светлите представители на редица поколения. Но никой не притежава неизтощимата жизненост на Бай Ганьо. Ще се осмели ли някой да твърди, че не носи в себе си поне частица от духа на Бай Ганьо и че поне веднъж в живота си не се е държал като знаменития Алеков герой,

Едно от многото неща, с които е известна творбата на Алеко Константинов „Бай Ганьо", е и броят на нейните интерпретации. От самата си поява тя става обект на оценки и тълкувания от страна на хора с различни, много често напълно противоположни възгледи за природата на изкуството. Известни са точните оценки на Димитър Благоев за закономерността на появата на произведението, за същината на неговия герой. Адекватността на Благоевите възгледи по отношение на „Бай Ганьо" беше утвърдена, както е известно, и от Тодор Павлов, и от съвременното ни марксистко литературознание. Разбирането за социално-класовата природа на героя стана методологическа основа при подхода към Алековите разкази. Известни са и други, раждащи спорове оценки като те зи на Б. Пенев или на Г. Геземан, станали повод за нови реакции към„Бай Ганьо" Г. Димов в предговора си към сборника „Българската критика за Алеко Константинов" точно отбелязва, че различните възгледи са придобили ..... особено дълбока противоречивост по два основни въпроса - за образа на бай Ганьо и за творческата индивидуалност на Алеко, за неговите черти и качества като художник". Много честа изследователска практика обаче е тези два въпроса да се решават в единство, надделява стремежът чрез единия да се отговори на другия и обратно. В редица критически работи автор и герой услужливо съжи телствуват един до друг, сякаш обладани от стремеж сами да си помогнат при собственото си обяснение. Автор и герой са виждани като антиподи от проф. Иван Д. Шишманов в статията му „Алеко Константинов от едно ново гле дище". Ето какво пише той: „Вещият литераристорик може да открие целия Алеко в неговото произведение. Алеко се е обрисувал именно цял-целеничьк в „Бай Ганя". Само че трябва да постъпите като фотографа, който от негатива получава позитивния образ. Няма именно освен да вземете опакото на бай Ганя, и ще имате Алека. "2 По-нататък Шишманов прави няколко примерни , обръщения", започващи с „Колкото бай Ганьо е ..." и минаващи през ..... толкова Алеко беше...". И Иван Мешеков прави подобни паралели: А всъщност голямото художествено внушение, което оказва тоя образ върху читателя, иде от оная поразителна вътрешна логика в психологията и стила на Бай Ганьо като антипод на идеалиста-народник („ахмака") и преди всичко на Алеко (Иваница Граматиков - б., И. М.): бай Ганьо се отвращава от това, от което Алеко се възхищава, и обратно,

В българската литература Алеко Константинов създаде феномена и еманацията на типичното, създаде невероятния образ на Бай Ганьо - синтез и обобщение на тоталните тенденции на времето. Писател на града, Алеко съчетава у своя герой урбанистичните процеси на 90-те години - пренасянето на селото в града, така че „балканският гений" е колкото градски, толкова и селски. Негов дом е цяла България, неговият език е осо бена сплав от градски жаргон, селско просторечие, турцизми, европеизми, вулгаризми. В този смисъл мащабният, вездесъщият Бай Ганьо е несравним като процес и реализация на типа с процеса на типологизуване у всички други наши критически реалисти от края на миналия и началото на нашия век. Например Ив. Вазов и Елин Пелин създават персонажи, свързани с определено битово жизнено пространство - селски човек, градски човек, натурализиран гражданин. В критико-реалистичните творби на Вазов изводите остават на равнището на факта и оценката - въз основа на конкретната човешка проява. Вазов създаде тип, но този тип, както по-късно и у Елин Пелин, представлява сборна картина, читателски изводи от цялото творчество на авторите. Не поставям равенство между типа в творчеството на Вазов и на Елин Пелин. Ако изводите по проблема могат да се степенуват, специфичното за метода в разказите на Елин Пелин е изразено в по-висока степен. Задълбоченият социален анализ, общите условия на селото поставят отделния човек в ярка характеризираща ситуация, чиято проекция води до типа. Но принципът за типологизуване у Вазов и у Елин Пелин е един и същ - случаят се вгражда в сборното. И при единия, и при другия не се достига до мащабна универсализация на типа, или поне доколкото тя съществува у Елин Пелин, е само на равнището на национално-селско битие. И Методът на Иван Вазов, Елин Пелин, Алеко Константинов е един и същ, но подходът им към действителността, изобразена според него, е коренно различен, въпреки че творческият процес у тримата започва от наблюдението. Наблюдавайки, те са проя вили подборност към жизнените факти. По-важното е, че тази подборност се е осъще ствила в различни образни системи и в различен тип художествена структура. Не бихме могли да твърдим, че у Вазов социалната картина е пресъздадена особено задълбочено аналитично. Дидактичните задачи, които той си поставя, предопределят изцяло съдбата на персонажите му. Елин Пелин в своите разкази и повести върви по пътя на аналитичното, детайлно изображение. Всеки негов герой и разказ е фрагмент от живота на село в най-конкретните му битови и събитийни измерения. Епизодът е поднесен без всякаква художествена преднамереност, такъв, какъвто е или какъвто може да бъде, без претенции за обобщение и символичност. Това съвсем не значи, че творчеството на автора фотографира живота. У Елин Пелин има всичко - и подробност на художествения факт, и съвършена композиция, и възможности за обобщение на ниво типичност, И богата индивидуализация на духовния пейзаж на човека, но всичко се осъществява на основата на конкретния и недвусмислен реален факт.

Извеспю е, че корените на бай Ганьо са в турското робство - там те са хранели анонимното му съществуване. Почти всички ранни автори са отделили повече или по-малко внимание на значението на този факт. За Ганьо свободата се оказва изпитание от екзисrеJЩИален мащаб, което определя и една от основните характеристики на целия му образ - рефлексивността. Не става обаче дума само за прости рефлексии, предизвиквани от от непосредствени, въНIШIИ, мимолетни и осезаеми дразнители, а за такива, които имат генетично обусловена пасивна връзка със замразената му и потискана през вековете виталност -рефлексии, които се реализират в нови, крайни форми, добиващи постепенно траен характер и около които гравитират главните компоненги на светоотношението на Алековия герой. Във времето между Освобождението и новия век (появата на Ганьо) съществува един луфт, който не може да се обясни нито само с тридесетте му години, нито само с времевото му засичане от Алеко, нито само с първоначалното натрупване на националния капитал и свързаните с него отношения. В разлома между Освобождението и Ганьовата поява се извършват интензивни процеси на неосъзнато и стихийно европеизиране на ганьовите сънародници, от една страна, а от друга, на до-пре-из-живяване на различните инертни форми на робската летаргия от миналото у останалите българи, в които се пробуждат първични себеосъзнавания: от индивида като о-свободен до необходимостга от установяване на нови духовни и материални форми на общуване и от институциоина организация на социалния живот. От друга страна, като обособяваща се индивидуалност Ганьо е участник в европейския разцвет на национализма. Именно в динамиката на този времеви луфт се създава и същинската основа за появата, обособяването и типологизацията на бай Ганьо -.примитивен българин в Европа и европейски недораслек в България -като холична рефлексия на многоаспектните и неустановени национално-социални тенденции. Алековият герой се представя като средищен тип между европеизираните българи и тези, които той заварва при завръщането си, ако се доверим на общоприетия хронологичен ред, който е твърде съмнителен. Излязъл от колективната анонимност на робството, Ганьо предизвиква и попада в нестан- . дартни ситуации, които посреща с рефлексиите, осигурявали му в миналото съществуване pez se(l), не неадекватни за новия живот; с рефлексиите, съхранявали жизненостга му, чиято енергия сега се освобождава с умножена импулсивност в новите условия.

Хайде, всеки от нас да разКLlже за бай Ганя. -Хайде - извикаха всички. -Аз ще разКLlжа. - ЧаКLlйте, аз зная повече... -Не, аз, ти нищо не знаеш. Дигна се глъчКLl. Най-сетне ce'cъглacUXJitte да почне Стати. И той почна. Така започва «Бай Ганьо»: група хора разказват истории за един друг човек, който не присъства в момента.(Комуникативната ситуация е симптоматично безредна, даже синтаксисът се старае да постави акцент върху имплицитното усещане за предвербален хаос, за психична структура, която предхожда и ражда потребността от езика. Конституиращият текста импулс идва от желанието за разказване: светът ще бъде подреден и така -пре-създаден в речта на групата хора. Въвеждащата повествователна ситуация можем да разберем и като желание на дискурса да посочи корените на своя жанров модел: предлитературата ще бъде родена сред началния речеви хаос. Комуникативността на този модел е фолклорна по своя характер, тя се изразява в (без)редица от устни разкази с обединителна логика в потребността от (речева) идентификация и самоидентификация на субекта. От нея тръгва нежеланието на текста да индивидуализира разказвачите-протагонисти. През цялото време те ще носят един особен характер на призрачност: гласове в тъмната стая на дискурсивни желания. Читателят не изпитва потребност да диференцира с поглед някакъв образ от групата, да отдели «ЛИЧНОСТ» на разказвача от неизвестния брой говорещи хора; образите са функционално заменяеми; характеризира ги способността да говорят, а не начинът или съдържанието на това, което говорят. Тази натрапчива нагласа към анонимност ни кара да възприемаме разказващите герои не толкова като образи (видими в сигнификативното пространство), колкото като гласове на значенията в дискурса. Движението от видимост към огласеност на смисъла е регресивно; то допълва несъзнаваното усещане за някакви архаични и предсоциални измерения на естетическото внушение. С всичко това първата - протоповествователна - ситуация ни насочва да търсим конституиращия «Бай Ганьо» жанров модел далече назад - преди обособяването на трайни литературни форми, може би там, където речта е имала/има силно перформативен характер, където разказването на истории (анекдоти) представлява активна техника за изразяване и задоволяване на психо-физиологични желания.

The study examines the complex structure of Aleko Konstantinov's Bay Ganyu. Analysed here is the intricately organized voice network that is disposed at two levels - the level of the narration and the level of the narrated: the voices of the character, the narrator, the author, as well as the complicated hybridizations between them. Taken into consideration is the dynamics between the spoken and the written modality of the narrative, and the relations between the different expression types in the work and the different addressees that they produce. The structure of Bay Ganyu reveals a problem that is especially important to the total realism of the 1890s - the aspiration for valorization of the "truth", the life authenticity at the expense of the "artistry", the fiction. But in contrast to other works, Bay Ganyu discusses the problem mainly by the specific multiplication of the speaking institution's hypostases. By studying the inner dynamics of the narration, the paper proves that Bay Ganyu is a unique work because of its ambiguous author and character placing and because of the overcomplex statute of the speaking voice, which covers the whole range between fictional and real. The character Bay Ganyu is hardly restrainable into the self-sufficient fiction of the work's reality and the Author is constantly keen on entering the fictional, on metamorphosing into a character. Between these two poles a dynamic system is developed of narrating and commenting modes that are complexly inserted in one another, synchronically imposed or observing each other as mentors. Through a scrupulous analysis of the text, the study reveals and examines five modes of narration terminologically named as follows: character-narrator; primordial narrator; omniscient narrator; publicistic narrator; voice of the author himself. From this position posed here is the problem of the gradual substitution of the protagonist for the occurence presented by him. Examined as well are the effects of this transformation upon the work's figurative system.

The present article deals with the sign connotations of the separate elements of the well-known Bulgarian literary character Bay Ganyu's outer portrait. Examined here is the functioning of those elements in the Bulgarian cultural milieu, separate from the author's intentions to profane them by projecting them against the background of European civilization. The text also reflects on the cultural symbolism of the changing of clothes and more exactly on the Bulgarian 'disguising' in Bay Ganyu's time. Interpreted through the code meaning of his portrait's separate elements and through the way they function in the Bulgarian folk consciousness, Bay Ganyu stands out as a new incarnation of the folklore 'madcap', and shows close similarity to the stereotyped image of the folklore hero - outlaw/rebel/revolutionary etc. 'hot head' and fighter on the frontier of the national. But, by dressing in homespun clothes and sheepskin cap, Bay Ganyu in fact does not deny the contact with the foreign civilization - the tailcoat finds a way to his broad-shouldered figure, although not without some kind of resistance. He does not perceive 'Europeanization' as 'disguising', as a change of form and identity. The grotesque combination of the sheepskin cap and the tail coat is actually an endeavour to draw together the two cultures, an attempt at mutual recognition and respect, at combination and gradual assimilation - a mission which proved to be historically impossible in the late 19th century's Bulgarian reality. Thus, Bay Ganyu is a symbol of the other possibility, of the turned down alternative, which will come to life again and again whenever Bulgaria crashes on its way to Europe.